Пасажер 23

Глава 20

— Не се притеснявай, искаме да ти зададем само един въпрос — каза мъжът, който събори камериерката на пода в стаята на Лиза. Говореше английски с твърд акцент.

Младата жена, чиято шапчица вече бе на главата ѝ, запремига страхливо, докато се изправяше. Тя бе ужасяващо мършава, с ръце не по-дебели от дръжката на метлата, която инстинктивно бе притиснала към плоското си тяло. От позицията си, скрит зад леглото, Тиаго можеше да види в огледалото само профила и гърба ѝ. Тя бе превита, свила кокалестите си рамене, а прешлените ѝ изпъкваха като перлен наниз по протежение на гръбначния стълб. Той не познаваше жената, най-малкото досега не му бе правила впечатление. Нищо чудно при тази армия от персонал на борда. Нямаше представа и кои са двамата мъже, които я заплашваха.

Този, който говореше, носеше униформа със златна нашивка на офицер от по-нисш ранг — или моряк, или техник — докато по-високият и по-мускулестият от двамата бе със зелени панталони и сива риза с къс ръкав, без нашивки, което означаваше, че е член на екипажа — най-вероятно технически персонал, на когото няма да обърнеш внимание, докато поправя нещо на палубата. И двамата имаха лустросан външен вид. От онези служители, които се усмихваха на снимките от рекламните брошури, с гладка, загоряла кожа, добре обръснати и с чисти нокти. Този без нашивките имаше плътни устни, които смекчаваха суровите му черти, а офицерът бе с къса момчешка подстрижка на русите си коси, което му придаваше вид на калифорнийски сърфист, а не на бияч.

Как лесно може да се обърка човек.

— Чувам, че в последно време често ходиш в „Кухнята на ада“? — попита офицерът и даде знак на другия, който хвана жената изотзад в полицейска хватка. — Има ли нещо долу, за което трябва да знам?

Превитата жена поклати боязливо глава. Мъжът леко се наведе, за да бъдат очите му на едно ниво с нейните.

— Наистина ли? Ти, курво, на незнаеща ли ще се правиш? — Той се изплю в лицето ѝ.

— Лъже — рече по-високият и дръпна ръката на жената още по-нагоре, което я накара да изстене от болка.

И двамата говореха със силен немски, швейцарски или холандски акцент. Тиаго не успя да определи географски мъжете, както и камериерката, която със своята тъмна канелена кожа можеше да е от Пакистан, от Индия, от Бангладеш или там някъде.

— Ти подиграваш ли ни се, Шала? — попита офицерът.

Младата жена поклати глава, без да изтрие слюнката, която се стичаше по бузата ѝ.

— Разпределена си на палуба 7. Тази седмица въобще не е трябвало да чистиш в отделението за персонала.

— Беше променено. Аз не знае защо — заекна тя.

— Слуховете казват нещо друго. Слуховете казват, че в „Кухнята на ада“ се грижиш за някакъв пасажер без билет.

Тя още повече разшири очи:

— Не!

Дума, която по-добре да не бе казвала. Юмрукът на офицера се стовари в стомаха ѝ.

Шала издаваше звуци, сякаш от вътрешностите ѝ нещо голямо искаше да излезе на повърхността, докато в същото време се опитваше да не изкълчи рамената си с някое рязко движение.

Dios mio, какво да правя? — питаше се Тиаго, който едва ли можеше да се противопостави по-успешно на явно обучените биячи, отколкото изтезаваната камериерка. Ужасен, той наблюдаваше как офицерът посегна към чашата на нощната масичка и я счупи в ръба. Диаболично хилейки се, той взе от натрошените стъкла едно парче с големина на коркова тапа. После отиде в банята и се върна с колан от халат за баня в ръка.

— Отвори си муцуната — изрева той на камериерката, на която нищо друго не ѝ оставаше, освен да се подчини, тъй като мъжът зад нея засили натиска върху раменете ѝ.

Офицерът натика стъклото в устата ѝ. Погледът на Шала бе изцъклен от страх, ала тя остана неподвижна, с полуизкълчено рамо. Сълзи се стичаха по страните ѝ, носът ѝ течеше. Изскимтя, когато офицерът с кучешкия поглед омота хавлиения колан около главата ѝ и го завърза на възел пред устата ѝ, което не ѝ даваше възможност да изплюе стъклото. По даден знак мъжът зад нея отслаби хватката.

— И така, още веднъж, Шала. Можеш да кажеш да. Можеш да кажеш не. Но не бива да лъжеш. Освен ако не искаш втора закуска. — Биячът сви юмрука си.

Стенейки, Шала поклати глава. Тя разбра какво щеше да се случи. Ако ненормалникът я удареше още веднъж в корема, това щеше да предизвика гълтачен рефлекс в момента, в който си поемеше въздух.

— Намерила си малко бяло момиче? — започна да я разпитва офицерът.

Тя кимна без колебание.

— Момичето все още е на борда?

Повторно кимване.

— В „Кухнята на ада“, нали?

Чистачката потвърди въпроса, както и следващия.

— И получаваш много пари за това, че се грижиш за нея?

— Хм! — Мъжът, който задаваше въпросите, се ухили на съучастника си и премина на майчиния им език, за да не ги разбере Шала. За разлика от Тиаго, който притежаваше вроден талант за езици. Освен майчиния си език той знаеше писмено и говоримо немски, както и английски, и френски, а и холандският не бе проблем, понеже като дете на дипломат бе живял три години в Холандия.

— Нали ти казах, че курвата е попаднала на златна мина — каза офицерът на помощника си. — Иначе нямаше да си правят такива усилия. Надушвам една камара кеш за нас.

Техникът се ухили глуповато:

— Наистина ли? Какъв е планът?

— Ще накараме нещастницата да ни заведе до момичето и…

Тиаго така и не узна втората част на плана. По припрян знак на съучастника си техникът пусна камериерката, чиито очи още малко щяха да изскочат от орбитите си. Тя издърпа колана от устата си и залитна към тясното пространство между телевизора и леглото. Хвана се за гушата и отвори уста. Толкова широко, че Тиаго въпреки неудобната си позиция на пода успя да види езика ѝ в огледалото.

Изплезен.

Червен.

Чист.

Стъклото го нямаше. Вероятно бе някъде между фаринкса и трахеята, може би по-дълбоко. А Шала отчаяно се опитваше да го изплюе.