Пасажер 23

Глава 72

Четири седмици по-късно

Стрелката на скоростомера в черния ван бе като закована на сто и четиресет. Човек можеше да си помисли, че Крамер е включил темпомата, но Мартин знаеше, че шефът му смята подобни неща за „пенсионерски принадлежности“. През осемдесетте най-вероятно също се бе подигравал на сервоволаните и автоматика и ако някога е ходил на протест, то той е бил против задължителното слагане на колани.

— Какво ще кажеш за едно кафе? — попита Мартин, когато по магистралата подминаха табелата на Михендорф.

Пътуваха с колата, в която той последно висеше пред къщата на Прюга във Вестенд и си бе извадил зъб, заради който отдавна трябваше да е отишъл на лекар. Миловидната зъболекарка от спешното даже му бе пратила съобщение да не забрави да смени временната коронка. Но за това се искаше време. Пулсирането в челюстта се търпеше, а с три ибупрофена понякога можеше да спи дори по четири часа на денонощие. Болкоуспокояващите помагаха и за главата. Във всеки случай, откакто престана да взема ПЕП хапчетата, пристъпите, които на кораба се появяваха внезапно, станаха по-редки.

— Никакво кафе. Ще закъснеем — отсече Крамер, въпреки че имаха цели три часа до срещата им на паркинга на магистралата малко преди Йена.

Мартин се прозя и обърна китката си, за да може да види артерията. И татуировката. Роза с осемнайсет миниатюрни бодлички. Руска пандизчийска татуировка. Знак за това, че си навършил пълнолетие в затвора. Направиха му я преди десетина дни специално за тази мисия. Искаха да проучат една хърватска рокаджийска банда, която имаше намерение да превземе картела на берлинските охранители. Който контролираше входовете на клубовете и дискотеките, контролираше и дрогата. Доходен бизнес, за който постоянно се водеха войни. Хърватските гангстери планираха да елиминират няколко охранители идната седмица и Мартин трябваше да им се представи като наемен убиец.

— Татуировката не изглежда ли твърде прясна? — попита Крамер, като закова отново погледа си на платното, поглеждайки малко преди това розата.

— Ще кажа, че съм я поосвежил малко в чест на празника — отговори Мартин. Прозя се отново. Снощи нямаше четиричасов сън, по-скоро четириминутен.

Подминаха заведението, а с това и шанса за кафе. Мартин затвори очи и облегна глава на вибриращия страничен прозорец.

— Хей, сълефъбулефудилефи селефе, илефидилефиолефот талефакълефъв! — обади се внезапно Крамер.

Мартин се обърна и видя как шефът му се киска в двойната си брадичка. Нищо не разбра от тези безсмислици и попита Крамер дали не получава инфаркт.

— Тогава ме остави по-добре аз да карам!

— Глупости! Добре съм си. Така говори дъщеря ми. — Крамер се усмихна с усмивката на горд баща. — Здралефавелефей например означава здравей.

Той включи мигача, за да изпревари една ръждясала таратайка, която караше в средното платно.

— Това е лефелски — обясни Крамер, сякаш Мартин много се интересуваше от детинския таен език, който малката бе измислила. — Лоти и приятелката ѝ се упражняваха през цялата есенна ваканция, а сега подлудяват всички учители. При това принципът е много прост. Искаш ли да ти го кажа?

Мартин поклати глава, ала това не му спести обясненията на Крамер.

— След всяка гласна се вмъква сричката леф, после гласната се повтаря още веднъж. Сълефъбулефудилефи селефе, илефидилефиолефот талефакълефъв! Означава Събуди се, идиот такъв!

Смеейки се, Крамер удари волана, сякаш бе разказал топ вица на годината.

— Разбрах! — каза Мартин и вмъкна едно „Залефаднилефик“ след това.

Крамер престана да се смее и въздишайки шумно, впери поглед напред.

Телефонът на Мартин звънна. Номерът, който го търсеше, не беше в контактите му, но въпреки това му се стори познат, поради което той прие разговора.

— Мартин! — Герлинде Добковиц започна разговора с упрек. — Що за поведение е това? Да, проявявам разбиране, че не ми направихте предложение за женитба, въпреки че все още си ме бива, но така без предизвестие да скочите от борда и после нито веднъж да не се обадите и да кажете, че сте жив и здрав на сушата, това вече си е нахалство.

Той искаше да ѝ обясни, че умишлено не желае да поддържа контакт с някого или нещо, което му напомня за Султанът, а с това и за Тими, и че поради тази причина смята да затвори, ала както винаги тя не му даде думата.

— Както и да е, исках само да врътна една шайба и да ви кажа на ушенце, че романът ми е готов. Сещате се, „Убиец на кораба“.

— Хубаво заглавие — вметна Мартин и потърси учтив начин да приключи разговора.

— Нали? — потвърди самоуверено тя. — Въпреки че „Бермудската палуба“ ми звучеше по-добре. Ала както изглежда, втората ми теория — с тайната палуба и опитите с хора — не се потвърди, въпреки че още не съм се отказала да търся тайния вход. Все пак жена сериен убиец в търбуха на кораба не е за пренебрегване, нали?

— Имате нюх, госпожо Добковиц, но…

— Ако искате, ще ви изпратя един екземпляр. Или лично ще ви го донеса. Следващия месец съм в Берлин.

— Напускате кораба? — това все пак учуди Мартин.

— Естествено, вие какво си мислите? В момента, в който излезе бестселърът ми, и без това ще ме изхвърлят от коритото. Освен това тук вече ми омръзна. Утолих жаждата си за насилие и убийства. Ако не внимавам, в суматохата може и да поизчезна. На седемдесет и осем плюс пет човек трябва да гледа по-спокойно на нещата.

— Седемдесет и осем плюс пет? — Мартин нервно премигна. Стана му студено.

Герлинде се изкиска.

— На моята възраст човек не брои само годините, а и месеците, а най-добре дори и дните, когато му предстои студено отпътуване. Е, все още не е като червеите да са започнали да мляскат, когато минавам с количката по поляната, но…

Мартин измърмори нещо за довиждане и затвори, преди Герлинде да завърши изречението си.

— Хей, к’во става? — обади се Крамер, който го наблюдаваше с крайчеца на окото си. — Всичко наред ли е?

Не, не беше.

Мартин усети как челюстта му увисна.

Забележката на Герлинде относно възрастта ѝ го изкара извън релси. Черният ван следваше осевата линия, ала в неговата глава една мисъл се изплъзна. Искаше да я хване. Трябваше да я хване.

Какво беше казал Дизел за Анук?

„Тестът ѝ за интелигентност в пети клас е бил 135. И е спечелила второ място на националното състезание по запаметяване.“

Седемдесет и осем плюс пет.

Здралефавелефей!

— Спри! — извика Мартин на Крамер, който тъкмо бе минал в дясната лента. — Искам да сляза!

— Тук?

— Веднага! — Мартин дръпна плъзгащата се врата от своята страна. Нахлу леден вятър. Той чу Крамер да псува, но колата забави ход, сви вдясно и накрая спря.

— Проваляш операцията! — изкрещя след него Крамер, ала Мартин отдавна бе скочил от вана. — Ако и сега отново изчезнеш без разрешение, тогава край, психар такъв!

Мартин се обърна и кимна.

Затича се по отсрещната страна на магистралата, за да намери някой, който да го откара възможно най-бързо обратно в Берлин…

78 + 5

… за да провери на спокойствие информацията в паметта на телефона си, където се криеха всички отговори.