Пасажер 23

Глава 5

По същото време

Палуба 5, каюта 5326

Загуба. Тъга. Страх.

През последните години пътят ѝ толкова често бе осеян с капани, че Юлия Щилер се надяваше междувременно да се е научила да избягва черните дупки, които животът ѝ поднасяше. Или поне следващия път да не затъва толкова дълбоко в тях, а само колкото да може сама да се измъкне от душевната си пропаст.

Ала напразно.

Този път телефонно обаждане бе това, което я хвърли в неистов страх и ѝ даде урок, че човек никога не може да е подготвен за гилотината на съдбата. Случи се точно в момента, в който тя най-после отново се бе почувствала щастлива тук, на пристанището в Саутхемптън, на борда на Султанът на моретата.

Бяха изминали три безрадостни години от изневярата на съпруга ѝ и разпадането на приятелския им кръг, а дъщеря ѝ я обвиняваше за това, че вече не живеят във вилата в Кьопеник, а в едно двустайно жилище в Хермсдорф. Малко и тясно, но за сметка на това толкова скъпо, че трябваше да поема всяка нощна смяна в болницата, където бе успяла да си намери работа като медицинска сестра в неонатологията, за да свързва някак си двата края.

— Драматизираш! — бяха казали дори родителите ѝ.

Сякаш умишлено бе попаднала на касовите бележки в коша за хартиени отпадъци за два самолетни билета, ала само една двойна стая. За Капри, макар че Макс ѝ бе казал нещо за някакво обучение в Дрезден. Единият билет бе на негово име, а другият на името на асистентката му. Тази с евтините екстеншъни и смешно повдигнатия бюст. Юлия въобще не се замисли. Отиде в килера, награби пълния с дрехи за пране кош, после отиде до консултантската къща, където Макс работеше като адвокат, и тръсна коша върху бюрото на стъписаната любовница с думите:

— След като чукате мъжа ми, би трябвало да му перете и мръсните гащи!

Това я накара да се почувства добре. За около двайсет секунди.

— Къде си? — Беше Том Шиви.

Ядоса се на себе си, че въобще вдигна.

В началото на почивката се бяха разбрали с дъщеря ѝ да изключат телефоните, ала в еуфорията около пътуването явно бе забравила. И сега Юлия чуваше гласа на една от грешните стъпки в принудителния си живот на необвързана жена. Макар и една от по-приятните.

— Нали ти казах къде ще сме през есенната ваканция. — Тя се усмихна на Лиза, която в този момент мина покрай нея и влезе в каютата си през преходната врата.

— Излизам за малко да разгледам кораба — прошепна петнайсетгодишната ѝ дъщеря.

Юлия кимна и каза на Том:

— Току-що се качихме на борда.

— По дяволите! — Довереният учител на дъщеря ѝ прозвуча необичайно развълнувано, почти страхливо.

— Какво има? — учудено попита Юлия и потъна в невероятно удобното боксспринг легло, което заемаше почти цялата каюта. Защо се обаждаш? Не се ли бяхме разбрали да ограничим контактите до минимум?

— Трябва да се видим. Веднага!

— Да, разбира се. — Юлия се чукна по челото.

За нито един мъж на този свят не би напуснала Султанът на моретата. Лиза предлагаше цялата палитра от проблеми, с които човек можеше да се сблъска през пубертета. Отказваше да се хранят заедно, ставаше все по-слаба, сложи си пиърсинг на носа, съсипваше имиджа си на някога най-добрата в класа с лоши оценки и излизаше само с приятелки, облечени в готически стил като самата нея. След петнайсетия си рожден ден тя влезе в готик-фаза, в която бяха позволени само черни дрехи втора употреба, възможно най-разкъсани и толкова дупчести, че дори молците умираха от глад покрай тях. Неписан закон в тяхната клика вероятно бе никога да не се усмихват и никога да не целуват майките си. Един закон, който преди десет минути Лиза за първи път наруши от седмици насам.

— Толкова е готино, мамо — възкликна тя, щом излезе на балкона на каютата.

Сълзите в очите на Лиза може и да се дължаха на вятъра, който духаше от пристанището към пета палуба, но Юлия предпочиташе да вярва, че са от радост заради огромния круизен кораб и луксозната външна каюта, която щяха да обитават идните седем дни. При това — всяка своята собствена.

В сегашното си положение на самотна майка и с дохода си на медицинска сестра Юлия не можеше да си позволи дори и вътрешна каюта. Ала Даниел Бонхьофер, капитанът на Султанът, лично я бе поканил. Познаваше го от години, почти от десетилетия, и въпреки всичко би ѝ било трудно да опише на страничен човек отношенията си с него. Като приятели не бяха близки, не бяха и само познати, тъй като семейните им отношения бяха твърде преплетени — все пак Даниел бе кръстник на Лиза. Без тази връзка тя отдавна щеше да е прекъснала контакта си с него. Даниел бе приятел на Макс от детинство и Юлия така и не разбра каква бе причината бившият ѝ съпруг да поддържа приятелство с човек, който се интересуваше от едно-единствено нещо — от самия себе си. При разговор не минаваха и пет минути, и Даниел вече бе успял да насочи темата към себе си. За хората, които не го познаваха, разказите му за екзотичните места, които посещаваше, бяха дори наистина забавни. Ала за приятелство, основано на взаимност, това не бе достатъчно за Юлия. Освен това той винаги създаваше у нея усещането за фалшива учтивост, като повтаряше това, което другите казваха. И именно поради това след всяка една среща с него тя се чувстваше сякаш е била в ресторант за бързо хранене — уж всичко е както трябва, но въпреки това имаш странно усещане в стомаха.

Сега, когато за първи път се намираше на неговия кораб, тя се запита дали не го е съдила твърде строго. Все пак той отново доказа, че боготвореше кръщелницата си. Всяка година Лиза получаваше огромен подарък за рождения си ден и тази година това бе трансатлантическо плаване за Ню Йорк.

„Благодари на кръстника си“ — каза Юлия, когато на балкона дъщеря ѝ се хвърли в прегръдките ѝ. Лиза миришеше на цигари, бледият ѝ фон дьо тен оцвети страните на Юлия, ала това я притесни точно толкова малко, колкото и колието от нитове, което се вряза в лицето ѝ. В този момент единственото, което имаше значение за Юлия, бе, че можеше отново да прегърне дъщеря си. Не можеше да си спомни кога за последно бе толкова близо до момичето си.

— Тук е вълшебно — обясни тя на Том.

Те се сприятелиха на една родителска среща, на която Юлия бе извикана заради падащия успех и липсата на участие в часовете от страна на дъщеря ѝ. Когато след месец разбра, че Лиза редовно посещава консултациите на Том, тя прекъсна аферата им. Почувства се дискомфортно при мисълта, че има връзка с единствения човек, на когото дъщеря ѝ имаше доверие. Освен това не си пасваха много добре, и то не само заради възрастта — все пак Том със своите двайсет и девет години бе с цели десет по-млад от нея — а най-вече заради настоятелността му. Виждаха се почти всеки ден и той постоянно искаше да спи с нея. И макар интересът на един толкова млад и атрактивен мъж да я ласкаеше, това позвъняване бе поредното доказателство, че е взела правилното решение. Нима Том наистина си въобразяваше, че е достатъчно само да се обади, и тя ще зареже есенната ваканция с дъщеря си?

— И десет коня не могат да ме изкарат от този кораб.

— Коне със сигурност няма да могат, но вероятно едно видео ще го направи!

Юлия настръхна.

— Какво видео? — Тя усети как блаженството от последния половин час я напуска.

— Мисля, че нито една майка не би искала да види подобно нещо — каза Том. — Но трябва. Пратих ти един линк.