Пасажер 23

Глава 13

Мартин стоеше пред входа на клиниката на трета палуба, прочете името на вратата и се сети за една друга Елена, която също имаше докторска титла, но не работеше като корабен лекар, а като психолог в центъра на Берлин. Брачен консултант на Фидрихщрасе, при която Надя веднъж бе записала час, на който и двамата не бяха отишли. Отчасти се страхуваха, отчасти бяха убедени, че ще съумеят да се справят и без чужда помощ.

Колко наивно!

В брака им често имаше кризи. Нищо чудно. Работата на Мартин като ченге под прикритие изискваше да отсъства седмици, дори месеци наред и преди пет години се бе стигнало до големия скандал, след който му бе станало ясно, че така повече не може да продължава.

Беше се върнал изненадващо един ден по-рано. Класика. Бе осем сутринта, жилището в Шмаргендорф бе празно, Надя и Тими бяха на училище. Леглото, в което се отпусна, бе неоправено и миришеше на пот и на парфюм. И на презерватив. Намери го от страната на Надя между чаршафите. Празен, но развит. Тя не отрече. Той не я упрекна. Мартин също имаше потребности по време на дългите си отсъствия, ала при него те бяха удавяни в адреналин. Но за да се разсее, Надя бе прибегнала до афера.

Мартин никога не разбра кой бе той, а и до днес не искаше да знае. Две седмици след откриването на презерватива те решиха предстоящата му мисия да бъде последната. Той дори ѝ предложи веднага да напусне работа, но Надя знаеше колко висок е залогът. В продължение на няколко месеца Мартин бе работил върху това да си създаде нова идентичност на наркоман и опасен престъпник. Ръката му бе осеяна с убождания от спринцовки, някои от които можеха да се видят и днес. Полските власти, с които съвместно работеха, искаха да го внедрят в един варшавски пандиз за престъпници с тежки провинения, в килията на небезизвестен неонацист, шеф на банда за трафик на хора. Мартин трябваше да спечели доверието му, за да получи информация за контролирания от него престъпен кръг за търговия с хора. Той бе сигурен, че хероинът, който тогава трябваше да си инжектира пред очите на нациста, имаше отношение към припадъците, сполетяващи го в моменти на екстремно физическо или психическо напрежение. Тогава това бе необходимо, за да се запази прикритието му.

Само ако знаеше какво щеше да се случи, никога нямаше да тръгне на мисията, която трябваше да му е последна. С Надя се бяха разбрали след това да се кандидатира за длъжност във вътрешните служби. Беше обещал и плати круиза за нея и Тими, двайсет и един дневно пътуване, по време на което тя трябваше да отклони мислите си от факта, че съпругът ѝ рискува живота си за последен път. И за последно трябваше да обяснява на сина си, че баща му заминава в чужбина като екскурзовод.

Мартин хвърли още един поглед на табелката на клиниката, която бе предизвикала веригата от спомени, почука на вратата и зачака да му отворят.

— Раничко сте дошли. — Корабната лекарка се усмихна и му подаде ръка.

Доктор Елена Бек бе към средата на трийсетте, с руси, хванати на опашка коси, които падаха до раменете ѝ, и ако не се брояха светлото червило и малкото сенки за очи, бе почти без грим. Кожата ѝ не се различаваше особено от цвета на снежнобялата ѝ униформа и вероятно дори в дъждовно време се нуждаеше от 50-и слънцезащитен фактор. Но очите придаваха интересен контрапункт на иначе почти скучното ѝ, симетрично лице — искряха като сини мозаечни камъчета на дъното на плувен басейн.

— Само два часа след потегляне и вече ви е лошо? — попита доктор Бек във връзка с телефонния разговор, който бяха провели преди пет минути.

В първия момент Мартин искаше да се нахвърли на капитана, тази противна мръсна свиня, която той обвиняваше за смъртта на семейството си. Ала пристъпът на главоболие, който бе получил в каютата на Герлинде, го накара да излезе на свеж въздух и когато след около половин час отново можеше да мисли трезво, осъзна, че с едно необмислено посещение при капитана щеше да изглежда смешен. А и бездруго достъпът до мостика бе забранен за външни лица.

При всички положения след разкритията на Герлинде той не можеше да стои, без да предприеме нещо. И понеже не знаеше къде е втората свидетелка Шала Афридис, Мартин си уговори час с корабната лекарка.

— Спокойно, господин Шварц. Не сте единственият със слаб стомах. — Доктор Елена Бек го покани да седне на въртящ се стол и отвори една стъклена витрина. Трябваше да се надигне на пръсти, за да достигне една кутия върху най-горната лавица. — Хубаво правите, че идвате веднага. В Атлантика плаването невинаги е спокойно. Ще ви поставя инжекция.

Тя взе от кутията една стъклена ампула и се обърна отново към него.

— Много благодаря, но това вече го направих сам.

Все едно бе изключил с реостат постоянната ѝ до този момент усмивка — тя изчезна бавно, но напълно, от лицето ѝ.

— Сам сте си поставили инжекция?

— Да, вчера. Антитела на ХИВ вирус. Оттогава насам съм на ПЕП.

И бръсначи ми прорязват главата.

— Защо, за бога, сте направили това? — поиска да узнае Елена Бек. Тя бе обезпокоена, гласът ѝ затрепери, както и ръката, в която държеше ампулата против гадене.

— За да манипулирам един СПИН тест. Дълга история. — Той махна с ръка. — Почти толкова дълга, колкото тази на Анук Ламар.

След реостата той включи бутона за шоково замразяване — изражението на доктор Бек замръзна.

— Кой сте вие? — попита тя с присвити очи.

— Мъжът, който ви казва да грабнете телефона и да наберете номера.

— Какъв номер?

— Този, който са ви дали, в случай че някой ви задава глупави въпроси.

Доктор Бек се опита да се засмее, ала не ѝ се удаде.

— Не зная за какво говорите! — възмути се тя.

— За отвличане на деца например. За прикриване на престъпление, а евентуално и за съучастие. И най-вече за загубата на правото ви да практикувате, ако излезе наяве, че против всякаква лекарска етика вие сте задържали против волята му едно малко момиче.

Бе повече от ясно, че всяка негова дума беше като плесница за нея. С всяка изминала секунда червенината по иначе бледите страни на Елена се засилваше. Той, напротив, ставаше все по-спокоен на удобния стол.

— Хайде сега. — Той преметна крак върху крак. — Регистрирах се с истинското си име. Капитанът ме познава. Алармените звънци със сигурност още не са замлъкнали, откакто снощи системата ви за резервации е изплюла данните ми. — Мартин посочи към телефона върху безупречно подреденото бюро. — Повикайте го.

Лекарката нервно посегна към ухото си. Завъртя между пръстите си перлена обеца, сякаш бе регулатор на вътрешния ѝ глас, който би могъл да ѝ каже как да постъпи в момента. Въздъхна и без да изпуска Мартин от очи, извади мобилен телефон от джоба на униформата си. Натисна едно копче и задържа слушалката на ухото си. След третото позвъняване някой отсреща вдигна.

Доктор Елена Бек изрече само три думи: „Той е тук“. После му подаде телефона.