Пасажер 23

Глава 21

Мартин отвори вратата и пусна Елена да влезе първа в изолатора при Анук.

— Всичко наред ли е, съкровище? — разтревожено попита тя, ала, изглежда, нямаше повод за притеснение.

Поведението на Анук не бе претърпяло кой знае каква промяна. Тя все още седеше в леглото, подвила крака, но все пак бе престанала да се драска. Все още не удостояваше с поглед нито Елена, нито Мартин, но устните ѝ се движеха едва забележимо.

— Искаш ли да ни кажеш нещо? — попита Мартин, като се приближи.

И действително малката отвори уста. Държеше се като пациент, претърпял удар, който за първи път се опитва да говори. Мартин и Елена онемяха подобно на мамута от „Ледена епоха“ върху екрана на телевизора с изключен звук над главите им. Мартин предпазливо се приближи, но не успя да разбере какво се опитва да каже Анук.

Защо е натиснала страх-бутона?

Реши да рискува и седна до нея на леглото, готов веднага да се отдръпне, ако тя възприемеше това като недопустимо нахлуване в личното ѝ пространство, но Анук остана спокойна. Устата ѝ се отвори още веднъж и сега това бе съвсем ясно доловимо. Опита се да каже нещо и за да я разбере, Мартин се наклони толкова близко към нея, че успя да усети уханието на ябълки от току-що измитите ѝ коси и мириса на лечебния крем, с който бяха третирани раните ѝ. Предполагаше, че това, което тя се опитваше да му каже, едва ли щеше да има голямо значение или ако имаше, то нямаше да го разбере още сега. Може би някоя фантазия или думичка от бебешкия си език, към които травмираните деца обичат да се връщат, като „нан“ вместо „банан“ или „биба“ вместо „биберон“.

И тогава, когато бе толкова близо до нея, че дъхът ѝ погъделичка ухото му, той нямаше как да се усъмни и за секунда в единствената думичка, която се отрони от устните ѝ.

Това не може да бъде. Това не е възможно — помисли си Мартин и подскочи като ужилен.

— Какво стана? — попита изплашено Елена, докато той бавно се отдалечаваше от леглото на Анук.

— Нищо — смотолеви. Беше му зле, но това нямаше нищо общо с клатенето на кораба.

Първо мечето. Сега Анук…

Какво всъщност се случваше тук?

— Какво ви стана изведнъж? — искаше да знае Елена, която отново зашепна. — Какво ви каза Анук?

— Нищо — излъга я отново той, като ѝ обясни, че се нуждае от кратка почивка, за да глътне свеж въздух на палубата, което си беше самата истина.

Болезненият свредел, който още вчера го бе пронизал в каютата на Герлинде, се появи отново в главата му. И този път светкавиците, прорязващи мозъка му, бяха много по-силни. С насълзени от болката очи той бързо излезе от стаята, чувайки все още гласа на Анук. Една-единствена дума. Произнесена толкова тихо, сякаш бе полъх. Мартин.

Въпреки че ѝ се бе представил само с фамилията си.