Пасажер 23

Глава 26

Наоми

Компютърът бе от самото начало тук. Малък, сребрист, правоъгълен. Лаптоп с обемна батерия и американска клавиатура. Светлината на екрана бе първото, което Наоми Ламар видя, когато преди осем седмици изплува от безсъзнанието си.

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила? — бе изписано на монитора с черни ситни букви върху бял фон.

Наоми бе прочела въпроса и изпадайки в истеричен плач, се бе свлякла в кладенеца.

Кладенеца, така наричаше затвора си, понеже имаше заоблени стени, които воняха на тресавище, фекалии, тиня и мръсна вода. Не натрапчиво, а проникващо. Лошият въздух се задържаше в отвесните метални стени, така както димът по тапетите в жилище на пушачи. Без чужда помощ тя никога нямаше да може да излезе оттук.

Бе осъзнала това в мига, в който за първи път отвори очи. Наоми видя голите стени — издраскани и протрити, сякаш легиони преди нея отчаяно са се опитвали да издрапат с нокти нагоре. Защото нагоре бе единственият изход в едно кръгло помещение без врати и с бетонна плоча вместо под, през която минаваше тясна пукнатина. Толкова тясна, че и малък пръст не можеше да се мушне в нея. Наоми нямаше нищо по себе си освен една пижама. За щастие, в тъмницата ѝ не бе твърде студено. Предполагаше, че все някакви генератори или друга техника я затоплят със задушаващите си излъчвания. Спеше на матрак, който заемаше почти цялото пространство. Освен това на всеки два дни по едно тънко въже ѝ спускаха найлонова торба и сива пластмасова кофа. И за да не ѝ хрумне да се покатери нагоре, въжето бе намазано с вазелин.

Ах, да, имаше и компютър.

В началото на мъченичеството си — преди осем седмици, ако можеше да се вярва на датата върху монитора — тя не успя да закрепи добре кофата за въжето и фекалиите ѝ се изляха върху нея. По-голямата част се стече в пукнатината под нея. Но не всичко. Освен това бе снабдявана и с хранителни продукти — с бутилки вода, шоколадови бисквити и полуфабрикати за микровълнова, които трябваше да яде студени.

Два месеца.

Без душ. Без музика.

И без светлина, като се изключеше слабото лъчение от монитора, което не бе достатъчно, за да види къде изчезва пластмасовата кофа и най-вече кой и от каква височина я спуска. Наред с водата, храната и носните кърпи, които по време на месечния си цикъл използваше вместо дамски превръзки, през определен интервал от време в кофата имаше и нова батерия. Но Наоми не я изразходваше много.

В компютъра не бяха инсталирани никакви програми освен един евтин текстообработващ софтуер, в който нямаше никакви записани документи. Естествено, нямаше връзка с интернет. И естествено, Наоми не можеше да променя настройките. Нито дори яркостта на монитора, на който неизменно примигваше един-единствен въпрос:

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

През първите дни на своята изолация, болна от притеснение по Анук, тя действително се бе замислила за греховете си. За един, който бе достатъчно голям, за да оправдае наказанието, което изживяваше в момента, откакто една нощ бе тръгнала да търси дъщеря си по пижама. Анук бе оставила писмо в долната част на леглото ѝ.

Съжалявам, мамо.

Само това бе изписано върху белия лист. Припряно надраскано. Без обяснения. Без подпис. Единствено: Съжалявам, мамо. И при положение че бе два и половина през нощта, а Анук не спеше до нея — едва ли можеше да има по-тревожна новина за една майка.

Наоми щеше да прочете бележката едва на сутринта, ако развълнуваното море не я бе изтръгнало от съня. В кладенеца също усещаше ударите на вълните, поради което знаеше, че все още се намира на кораба, а не в някакъв контейнер.

Наоми не разбираше какво се бе случило с нея. Как се бе озовала тук. И защо?

След писмото, оставено в долната половина на леглото ѝ, последният ѝ спомен бе за една отворена врата точно срещу собствената ѝ каюта в коридора на девета палуба. Сторило ѝ се бе, че чува Анук да плаче. Почука, извика името на дъщеря си. Надникна през вратата.

После… тъмнина.

От този момент нататък спомените ѝ ставаха мрачни като дупката, в която се намираше.

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Тя нямаше намерение да отговаря на Паяка. В нейните представи горе, на ръба на кладенеца, не стоеше човек, а тлъст, космат паяк птицелов, който обслужва кофата.

„Къде е дъщеря ми?“ — тя отговори на въпроса с въпрос.

Наоми затвори лаптопа, пъхна го в найлоновата торба (бързо научи за какво се използва, тъй като кофата невинаги беше почистена!) и дръпна въжето. Отговорът пристигна половин час по-късно: „Жива е и е на сигурно място“. Наоми искаше да има доказателство. Снимка, гласово съобщение, каквото и да било. Ала Паяка не пожела да ѝ направи тази услуга, при което тя изпрати лаптопа отново нагоре със следните думи: „Да ти го начукам!“. За наказание двайсет и четири часа не получи вода. И когато почти обезумяла от жажда започна да пие от собствената си урина, отгоре ѝ спуснаха една бутилка. Повече не посмя да обиди Паяка.

Системата с кофата работеше перфектно. Да я направи послушна. И да я накаже.

Второто наказание, много по-жестоко от предишното, и чиито последствия вероятно щяха да са фатални за нея, последва доста по-късно. След първото ѝ признание.

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

В продължение на седем седмици тя не отговори на Паяка. Интелигентна, каквато беше, все пак преподаваше биология в елитен университет, тя изграждаше хипотези, обмисляше алтернатива, анализираше възможности. Ала никога не пишеше на сляпо.

Не и аз. Не.

Наоми клатеше глава напред-назад и чешеше шията си. Вече го правеше несъзнателно. Косата ѝ бавно окапваше, залепваше по пръстите ѝ, когато прокарваше ръка през нея, и тя се радваше, че в кладенеца няма огледало. Това ѝ спестяваше също и гледката на щъкащите под кожата ѝ червеи.

По дяволите! Нямах друг избор, освен да ям от ориза.

Преди девет дни. Иначе щеше да умре от глад.

Цяла седмица преди това кофата се спускаше само с празни купи. На всяка една от тях с маркер бе изписана една и съща заповед: „Отговори на въпроса!“.

Ала тя не искаше. Не можеше.

„Какво ще се случи, ако призная?“ — беше се осмелила да попита Паяка.

Отговорът дойде на следващия ден обратно с компютъра и стоеше директно под въпроса ѝ.

„Какво ще се случи с мен, ако призная?“

„Тогава ти е позволено да умреш.“

Трябваха ѝ няколко часа, за да престане да плаче. Макар да смяташе, че Паяка я лъже по отношение на Анук, то и за миг не се усъмни в истинността на тези думи.

„Тогава ти е позволено да умреш.“

Известно време обмисляше дали има някаква надежда да избяга от вонящия зандан, после обаче се остави на съдбата си и довери признанието си на компютъра и съответно на Паяка:

„Убих най-добрата си приятелка.“