Призрак

ПРОЛОГ

Хектор Морено и Джеръм Рибънс седяха в колата на приземния етаж на паркинга към хотел-казино „Атлантик Риджънси“ и пушеха кристали през навита на тръбичка петдоларова банкнота, като ги подгряваха със запалка върху смачкано парче станиол. Оставаха трийсет минути.

Има три добри начина да се обере едно казино. Първият е през главния вход. Вършел работа навремето, през осемдесетте, но вече не е толкова ефективен. Също като при обир на банка — няколко маскирани мъжаги влизат вътре и навират оръжие в лицето на миловидната девойка зад решетките. Тя се разплаква и ги моли да й пощадят живота, докато управителят подава пачките банкноти от чекмеджето. После лошите излизат спокойно пак през главния вход, понеже здравият разум казва, че една престрелка би струвала много повече на казиното от всичките пари, които крадците са успели да задигнат. Но времената се менят. Касиерите вече са подготвени за такива ситуации. Охраната е по-агресивна. Още със задействането на безшумната аларма — а тя винаги се задейства — отвсякъде изскачат мъже с пушки и пищови. Пак ви оставят да си тръгнете, но още щом си подадете носа навън, там вече ви чакат 40 души с автоматични карабини и пушки помпи, за да ви видят сметката. Няма две минути отсрочка както едно време.

Вторият начин е да се ориентирате към чиповете. Вземате асансьора от хотелската част, слизате в казиното и се насочвате право към масата, където залага най-големият баровец, вадите ютията и забивате един куршум точно в двойната нула. Щом чуят изстрела, всички се разбягват като пилци, а крупието тича най-напред. Богаташите не са храбреци, а обслужващият ги персонал — още по-малко. След като се пръснат, накъдето им видят очите, вземате един чувал и товарите чиповете. Пускате още два куршума в тавана, колкото да им покажете, че не се шегувате, и дим да ви няма. Звучи тъпо, но върши работа. Не се занимавате със сейфовете, поради което ще реагират по-бавно. Няма да ви чакат отвън както при първия сценарий. Можете дори да се доберете до паркинга и от там да си хванете пътя.

Има обаче проблем: какво да правите с чиповете? Ако сте взели достатъчно — да кажем, за милион и отгоре, казиното ще замени всички чипове в обращение с нови, различни на вид, и изведнъж ще се окажете собственици на чувал пластмаса без стойност. Или дори още по-лошо: технологията ви е изпреварила. Някои казина поставят в чиповете си електронен микрочип за автоматично преброяване и така могат да ви проследят. До шест часа ще сте обявени за международно издирване от Лac Вегас до Монако и чиповете няма да стават за нищо. Ако ли пък не се случи нито едното, нито другото, в най-добрия случай можете да се опитате да ги продадете на черно. Но за целта трябва да свалите цената наполовина от номиналната им стойност, защото никой няма да се набута с пари, които не разчита да си избие двойно. Както и да го въртите, с крадене на чипове няма да стигнете кой знае къде.

И накрая, третият начин да оберете казиното е да задигнете парите, докато са на път. Да ударите една от колите с инкасото. Казината превозват много пари в брой. Повече дори и от банките. Виждате ли, повечето от тях не държат в помещенията си купища пачки, както сте виждали по филмите. Имат малки сейфове, а не огромни трезори със стотици милиони, струпани на купчини вътре. Вместо да съхраняват многото пари, те постъпват като всяка друга финансова институция: когато наличните банкноти станат прекалено много, ги изпращат в банката с бронирана кола. А когато не достигат, извършват същото действие, само че в обратна посока. И всеки ден колите правят по два-три такива курса.

Но и нападението срещу брониран автомобил за инкасо не е особено лесно начинание. Това е все едно танк, пълен с пари. Да се удари банката, откъдето идват парите, също не е вариант — банките имат по-добра охрана и от казината. Номерът е да направите удара по средата на транзакцията, докато момчетата качват или свалят парите. Те дори гледат да ви улеснят. Повечето казина нямат собствен гараж, защото не се рентира. Вместо това бронираната кола спира до задния или до един от страничните изходи. Всеки път е различен. Охраната отваря задната врата и пренася чувалчетата с пари вътре.

Това е златният миг за професионалния обирджия. За шейсет секунди, по няколко пъти на ден, под открито небе, пред очите на целия град преминават повече пари, отколкото двама души могат да задигнат от половин дузина банки. Това, което трябва да направи един професионален екип, е да преодолее двама-трима едри въоръжени мъже с войнишки подстрижки, след което да отпраши с колата, преди да са дошли ченгетата. Толкова е лесно. Разбира се, нужно е да знаете кога точно се извършват доставките и през кой вход, но тези подробности могат да се научат. Информацията е лесната част. Ако успеете да гепите парите и да изчезнете до две минути, се оправяте за цял живот.

Джеръм Рибънс погледна златния си „Ролекс“. Беше пет и половина сутринта. До първата доставка имаше половин час.

Обирът на едно казино отнема месеци планиране. За щастие, на Рибънс не му беше за пръв път. Той беше рецидивист с две углавни присъди в Северна Филаделфия. Не е нещо, което човек държи особено да запише в автобиографията си, но пък означава, че Рибънс имаше мотив да не се остави да го хванат. Кожата му с цвят на дървени въглища беше изпъстрена със синкави татуировки от престоя му в затвора „Роквю“, които се подаваха под странни ъгли изпод дрехите. Последно беше излежал пет години за съучастие в обир на клон на Ситибанк в „Нордърн Либъртис“, квартал на Филаделфия, още през деветдесетте, но така и не го бяха хванали за четирите или пет други обира на банки, в които бе помагал, откакто бе излязъл на свобода.

Беше едър мъжага. Поне метър и деветдесет, а теглото му отговаряше на ръста, ако не и отгоре. Гънки сланина преливаха над колана му, лицето му беше кръгло и гладко като на дете. Когато беше във форма, вдигаше 180 килограма от лежанка, а на две линии кокаин — и 270. В това поне го биваше, каквото и да пишеше в полицейското му досие.

Хектор Морено приличаше повече на войник. Едва метър и шейсет и пет, с набола коса, той нямаше и една четвърт от телесната маса на Рибънс. Кокалите му се четяха през матовата кожа. Беше добър стрелец, това му бе останало от военната служба, и не мигаше, освен когато имаше тикове. В досието му фигурираше и дисциплинарно уволнение от армията, но в затвор не беше лежал. След като се бе завърнал у дома, една година бе транжирал свине в кланиците на Бостън, после още една бе рекетирал наркопласьори във Вегас.

Това бе първата му важна задача и беше обяснимо притеснен. Автомобилът беше зареден като аптека, само и само Хектор Морено да се поддържа в кондиция. Таблетки, прахчета, цигари, инхалатори. Гълташе с шепи амфетамини, за да не му треперят ръцете. Дрогата никога не му стигаше. Двамата с Рибънс бяха преговаряли плана отново и отново, за да се подготвят за удара, но на Морено му беше нужна още подкрепа. Той вдъхна дълбоко; очите му се насълзиха. Купуваше метамфетамина от един приятел, който живееше в каравана, западно от реката Шайлкил. Беше оцветен в розово и с ягодов вкус, но на Морено не му пукаше. Нужно му беше само да се концентрира, а не да се надруса с чиста дрога и разредител за боя до степен да се отцепи като дъска и да проспи събитието.

Рибънс отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и четири минути.

И двамата мълчаха. Нямаше нужда от приказки.

Морено извади от джоба си пакет цигари и запали една, после подаде парчето станиол на Рибънс. Грижеше се за колегата си.

Рибънс отпи солидна глътка от плоската бутилка бърбън, за да притъпи чувствителността на небцето си. Пушенето на кристали си имаше своите тънкости, не беше за всеки. Без да бърза, той събра с грубите си мазолести пръсти кристалите на купчинка върху станиола и подложи запалката. Мета си го биваше, макар че адреналинът му щеше да се вдигне много повече, когато нахлузеше маската и извадеше патлака. Рибънс беше човек на действието.

Морено го поглеждаше, докато пафкаше цигарата си и отпиваше по някоя глътка от шишето със сироп за кашлица. Сърцето му подскочи. Много хора от някогашния му квартал биха дали луди пари за едно качествено надрусване, но никой от тях не се беше сетил да пробва от тоя сироп. Само той. Помагаше му да вижда нещата така, сякаш изгаряше от висока температура и беше на ръба на смъртта. Сякаш самият Господ го викаше при себе си в края на тунела. Никой не му бе казвал преди за безпаметната задъханост, за сърцебиенето, за халюцинациите, които щяха да дойдат, когато декстрометорфанът тръгнеше по кръвоносната му система като неумолимо търкаляща се топка за боулинг. Той слушаше радиото на колата и чакаше.

Морено метна фаса през прозореца и попита:

— Избра ли си къща вече?

— Ъхъ. Синя, във викториански стил. На брега. Във Вирджиния.

— Какво вика жената?

— Че пазарът е добър за купуване. Няма да е проблем да сключим сделката.

Двамата поседяха известно време мълчаливо; по радиото вървеше бюлетинът за сутрешните задръствания. Нямаше тема за разговор, която да не бяха дъвкали по хиляда пъти на кой знае коя поред чаша кафе, надвесени над чертежите в призрачната светлина на компютърните екрани. Сега не им оставаше друго, освен да слушат радио.

Бяха планирали отдавна този удар, макар „планирали“ да не беше най-подходящата дума в случая. Човекът, който им бе дал идеята, се намираше на пет хиляди километра на запад, в Сиатъл, и чакаше да стане време, за да проведе един телефонен разговор. Това беше стратегът. Повечето обири са замислени от престъпници единаци, които така и не ги довеждат докрай. Двама нещастници с мътни от крека глави решават да ударят една банка и свършват в пандиза. Докато ударите, планирани от един стратег, са друга работа. За тях се съобщава само веднъж, във вечерните новини, и след това се млъква. Защото работата е свършена както трябва. По план, по график и докрай. Човекът с плана знаеше всичко и даваше командите от разстояние. Рибънс и Морено не смееха даже да произнесат името му. Никой не смееше.

Носеше нещастие.

Обаче Морено и Рибънс не бяха загубени. Те бяха разучили последователността на движение и ъглите на насочване на охранителните камери. Познаваха отлично бронираната кола. Знаеха имената на шофьорите, на управителите на казиното, както и навиците и гаджетата им, помнеха наизуст телефонните им номера. Знаеха и работи, които едва ли някога щяха да им потрябват, понеже това беше част от процеса. Милион неща можеха да се объркат. Идеята беше да овладеят хаоса, а не да се набутат право в него. И сега им оставаше да чуят само бюлетина за задръстванията.

След двайсет минути телефонът на Рибънс иззвъня. По-скоро изчурулика — пискливо, пронизително, два пъти едно след друго. Специална настройка за специален номер. Не беше нужно да отговаря. И двамата знаеха какво означава този звън. Спогледаха се. Рибънс натисна копчето, за да насочи обаждането към гласовата поща, натъпка дрогата в жабката и погледна часовника си за трети, последен път. До шест сутринта оставаха две минути.

Обратното броене току-що бе започнало.

Рибънс извади памучна скиорска маска от жабката, нахлузи я на главата си и я дръпна надолу. Тя обхвана плътно лицето му. Без да бърза, Морено направи същото. Рибънс допря оголените жици под таблото и запали двигателя. На пода в краката му имаше бронежилетка от кевлар с метални плочки, способна да спре куршум от автоматична карабина на петнайсет метра разстояние. Жилетката беше за него. Той щеше да бъде на предна позиция. Жилетката не покриваше изцяло корема му, който се подаваше отдолу. Под одеялото на задната седалка се намираше ловна пушка „Ремингтън 700“ с пет патрона в магазина, снабдена с лазерен прицел и двайсетсантиметров заглушител. Беше оръжието на Морено. До нея имаше автомат „Калашников“, с три пълнителя, с по трийсет патрона всеки. Рибънс взе автомата, сложи пълнителя, дръпна назад лостчето за зареждане и се обърна към Морено.

— Готови ли сме, братле?

— Аз съм готов.

Двамата отново замълчаха. Лампите в покрития паркинг премигнаха, после угаснаха. Нямаше нужда от тях повече, слънцето беше изгряло. Колата им, „Додж Спирит“, беше покрита с петна от ръжда в червеникавокафяво. Право напред, през улицата, се виждаше входът на казиното, до който щеше да спре бронираният автомобил. Струйките дъжд, стичащи се по предното стъкло, пречупваха светлината като калейдоскоп пред очите на Рибънс.

Деветдесет секунди преди очакваното пристигане Морено излезе от доджа и зае позиция с лице към улицата, зад бариерата, която преграждаше платното. Соленият въздух беше разял бетона и отдолу се подаваше ръждясала арматура. Охранителните камери в момента гледаха в друга посока. Перфектно. Живата охрана на казиното беше предостатъчна, за да се налага да наблюдават паркинга и с камери. Само дето не беше съвсем достатъчна. Морено още преди седмици бе начертал скица със слепите петна на камерите. Оказа се, че никой не се интересува какво става на паркинга в шест сутринта. Той подпря ложата на пушката върху бетонния блок. Вдигна капачето от обектива на оптическия мерник, дръпна назад лоста на затвора и зареди първия патрон в цевта.

След това слезе и Рибънс. Затича се, докато камерите все още бяха насочени встрани, и застана в друго сляпо петно зад близката бетонна колона. Вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да отпусне мускулите си и да е готов да тича. Калашникът изглеждаше като детска играчка в огромните му ръчища. Той го притисна до гръдния си кош. Усети, че му прилошава. Познатото чувство го бе обхванало, стискаше го за стомаха както винаги. Не беше чак толкова зле, колкото Морено, но в такива случаи нервите му винаги се обаждаха.

Шейсет секунди.

Рибънс броеше наум. Факторът време беше от жизнена важност. Имаха изрични указания да не предприемат нищо преди настъпването на точния момент. От потта ръкавиците му бяха станали хлъзгави отвътре. Трудно е да се стреля с латексови ръкавици, но бе получил указания да не ги сваля до края на деня. Стоеше неподвижен като Буда зад колоната, макар тя да беше твърде малка за едрото му телосложение. Нямаше възможност дори да дръпне нагоре ръкава на сакото и да си погледне часовника. Вместо това се съсредоточи върху дишането си: вдишай-издишай, вдишай-издишай. Мозъкът му отмерваше секундите. От бетона над главата му капеше вода.

Точно в шест колата на „Атлантик Армърд“ зави плавно иззад ъгъла и се насочи към казиното. Беше три метра висока и тежеше близо три тона. Бяла, с логото на фирмата от двете й страни. Шофьорът и мъжът на седалката до него бяха с кафяви униформи. Колата навлезе в площадката за товарене зад казиното и бавно намали ход, изминавайки последните метри почти по инерция. Рибънс не чуваше нищо освен собственото си забързано дишане.

Бронираните коли не са никак лесна плячка. Те са страховити противници. И то не само по известните на всички причини — дебелата седем и половина сантиметра броня, гумите, подсилени с четирийсет и пет слоя кевлар, или прозорците, направени от прозрачен поликарбонат, способен да устои на цял пълнител десетмилиметрови бронебойни патрони. Не, всичко това е очевидно. По-опасните изненади се крият вътре. Например охраната е от добре обучени мъже с пистолети. Камери записват всичко, което се случва. В корпуса има шестнайсет амбразури, за да могат тези вътре да стрелят по онези навън. А на всичко отгоре в сейфовете с пари има поставени електромагнитни плочи. Ако плячката бъде извадена от сейфа, това задейства таймер. След изтичане на определен отрязък от време малките мастилени бомбички, смесени с парите, се взривяват и ги правят негодни за ползване. Но за един стратег и неговия екип, действащи по строго определен план, всички тези страхотии са дребна подробност. Защото и най-добре функциониращата система си има слабото място. А в случая слабите места бяха две. Първото беше очевидно: нищо не остава в бронираното возило за вечни времена. Изчакайте охраната да излезе навън и тогава всичката броня, всичките камери и електромагнитни плочи на света не значат нищо. А второто слабо място изисква малко повече ум и значително повече жестокост.

Убийте охраната и парите са ваши.

Охранителите бяха двама. Седяха отпред в кабината. Един шофьор и един куриер. Взети заедно, имаха според направената справка не повече от две или три години стаж. Единият беше женен, другият не. Колата спря и те слязоха. А щом затвориха вратите, от казиното излезе мъж в евтин черен костюм, за да ги посрещне. Беше с оредяваща коса, върху ревера на сакото си имаше бадж с името му. Беше началникът на трезора в казиното. На четирийсет и пет години, с най-безупречната биография, която един човек би могъл да има. През живота си не беше получавал дори глоба за неправилно паркиране. Мъжът извади от джоба си ключ и го подаде на куриера. Разбира се, независимо от неопетнената си биография той нямаше право да се качва в колата. Нито веднъж за десет години не се бе случвало да го направи. Двамата униформени изнасяха парите, а той ги поемаше чак вътре. И сега както обикновено мъжът чакаше на тротоара, като потриваше нервно ръце една в друга.

Трийсет секунди.

Шофьорът свали друг ключ от колана си и го подаде на куриера, който го пъхна в ключалката на задната врата, завъртя го и се качи в товарния отсек. В една от стените бе вграден сейф с магнитни плочи, покрит отгоре с допълнителен слой непробиваема керамична броня. Ключът на шофьора пасваше в едната от двете ключалки на сейфа, а този на управителя на трезора — в другата. Досега никой не беше обирал автомобил на „Атлантик Армърд“. Тази фирма предлагаше най-доброто на пазара и това се дължеше на параноята на разни банкери и на управителите на казина, с чийто дневен оборот можеше да се купи цял автопарк бронирани машини. В този град охранителната дейност беше сериозен бизнес. В случая се осигуряваше охрана на дванайсеткилограмова бала опаковани в термофолио стодоларови банкноти, от онези новите, с напречната метална нишка. Състоеше се от пачки, на които викаха „хотдог“ заради бандерола с цвят на горчица, който ги опасваше през средата, за да може банкнотите да се броят, без той да се разкъсва. Всяка съдържаше десет хиляди долара. В дванайсеткилограмовата бала бяха общо 122 хотдога, или 1 милион и 220 хиляди долара, с размера на голям куфар. Куриерът плъзна парите към себе си по електромагнитната плоча. В едно чекмедже отсреща имаше синя чанта от кевлар. Той напъха банкнотите в нея, после я сложи върху малка количка, закачена на стената. Извади от джоба си слънчеви очила и избута количката навън, на тротоара. Беше голяма и трудна за маневриране.

Десет секунди.

Още щом куриерът слезе от колата, шофьорът извади от кобура един глок и застана до него. Държеше оръжието ниско до бедрото си, с цевта надолу към земята — стандартната процедура при такива доставки. На лицето му беше изписана досада. Това беше първият му курс за днес, очакваха го още десет такива. Цял ден щеше да снове напред-назад между банката и казината. Той намести пистолета в дланта си. Показалецът му не беше на спусъка. Куриерът заключи задната врата и върна ключа от казиното на управителя на трезора, който го закачи на колана си. Шофьорът опипа с поглед покрития паркинг отсреща, после се обърна, направи две крачки към вратата на казиното и даде знак с ръка на другите да го последват с парите.

Време беше. Рибънс подаде сигнала.

Пушката на Морено подскочи леко в ръцете му. Изстрелът не беше напълно безшумен, по-скоро приглушен, като от пистолет за пирони. Куршумът улучи шофьора зад ухото, малко под линията на косата. Кръв и парчета мозък опръскаха тротоара. Морено не изчака да види как тялото пада на земята. От такова разстояние нямаше съмнение, че куршумите му попадат в целта. Дръпна затвора и изхвърли гилзата. Трябваше му част от секундата, за да открие следващата си мишена, сякаш през целия си живот се бе занимавал само с това. По-близо до него беше управителят на трезора, затова той се прицели в него. Куршумът го улучи в гръдния кош и разкъса сърцето му. Третият мъж вече се бе опомнил. И действаше.

Куриерът се хвърли към колата. Препъна се в бордюра, залитна, падна на тротоара и посегна към глока в кобура си. Морено го наблюдаваше през оптическия мерник. Натисна спусъка. Куршумът профуча на две педи от мъжа, който пълзеше трескаво към прикритието. Морено даде с ръка знак на Рибънс. Ъгълът беше неудобен за далечен изстрел.

Рибънс излезе иззад колоната, вдигна калашника до рамото си и го пусна на автоматичен огън. Без заглушител. Разчиташе на бройка, не на точност. Повечето куршуми отидоха на вятъра, но един беше достатъчен. Той попадна в гръбначния стълб на куриера, малко под сърцето. Тялото му се изви върху тротоара от силата на удара. Вътре в казиното пищяха хора.

Рибънс прескочи бетонната бариера между покрития паркинг и улицата и хукна напред. Захвърли празния пълнител, постави друг и зареди патрон в цевта. По улицата и в двете посоки не се виждаха никакви коли. Беше рано. Той държеше автомата насочен напред, в случай че на някого вътре му хрумнеше да излезе и да грабне парите преди него. Без да отделя очи от вратата на казиното, той се наведе над количката и със свободната си ръка се опита да откачи чантата с парите, която беше привързана към нея с ремъци с големи пластмасови токи. Рибънс обаче не бе предвидил колко трудно ще му е да ги разкопчае с една ръка, при това в латексова ръкавица, на четвърт грам мет, в юлската жега. Ръката му трепереше.

Морено го наблюдаваше през оптическия си мерник от отсрещната страна на улицата.

Хайде, хайде, хайде!

И тогава се включи алармата.

Мощната сирена, придружена от проблясващи във фоайето светлини, бе предназначена да се задейства при пожар и земетресение. Рибънс подскочи, но се окопити и пусна един откос през стъклените врати, за да покаже на онези вътре, че не е безопасно да се намесват. Понеже стреляше с една ръка, цевта на автомата подскочи нагоре и няколко куршума се забиха в прозорците на хотелската част, като един дори отнесе „Р“-то на неоновия надпис „Риджънси“. По тротоара се посипаха гилзи. Той извика от болка, откатът едва не му изкълчи ръката. Когато овладя оръжието, Рибънс ритна торбата с парите на тротоара, обзет от безсилен гняв. Майната му. Той насочи дулото към последната останала неразкопчана тока и реши проблема с един изстрел.

От гърлото на куриера, който лежеше по гръб на няколко метра встрани, се чуваше глухо гъргорене. Очите му следваха Рибънс. По устата му бе избила кървава пяна; кръвта бе образувала тъмночервен ореол около главата му. Рибънс вдигна чантата за скъсания ремък и я преметна през рамо. Когато минаваше покрай умиращия куриер, той се спря, погледна го, наведе автомата и изпразни пълнителя в главата му.

В далечината се чуха сирени на полицейски коли. По звука бяха на около осем пресечки разстояние. Трийсетте секунди време за реагиране бяха започнали да текат. Рибънс се затича с все сили към паркинга. Тялото му се тресеше въпреки шепата барбитурати, които бе изгълтал. Очите му гледаха безумно като на дивак. Все още по улицата не се виждаха коли. Това го улесняваше.

Морено го подканваше с жестове.

Хайде, мърдай бе, тумбак дебел!

Рибънс изкрещя:

— От север става напечено. Отваряй тъпата кола и да се махаме!

Бяха на не повече от шест-седем метра един от друг. Камерите вече нямаха значение. С тези маски никой нямаше да ги познае. Двамата се затичаха към доджа. Рибънс прескочи бетонната бариера и Морено му отвори вратата, за да се качи отпред на седалката до шофьора. Смяташе той да кара. Цялата операция бе отнела по-малко от половин минута. По-точно двайсет и шест секунди, отброени по ролекса на Рибънс. Толкова беше лесно, всъщност — идваш, грабваш парите и беж да те няма. Лицето на Морено се разкриви в идиотска усмивка. Всичко бе минало перфектно.

Удар като този никога не минава перфектно. Винаги възниква по някой проблем.

Като мъжа, седнал в колата от другата страна на подземния паркинг, който ги наблюдаваше през оптическия мерник на карабината си.

От този момент нататък за Рибънс всичко беше като в мъгла. Тъкмо се качваше в колата, когато чу изстрел. Въздухът около него се изпълни с розова мъгла. Парченца мозък и костици от черепа на Морено го удариха право в лицето, като шрапнели от осколочна граната. Рибънс нямаше време да мисли. Той вдигна калашника и слепешком изпрати един откос по посока на звука. Откъм една от паркираните зад него коли проблеснаха пламъчета, но преди да бе успял да се прицели, патроните му свършиха. Той слезе от доджа, хвърли празния пълнител на земята, извади нов и зареди. Още не бе вдигнал автомата до рамото си, когато един куршум проби дупка в предното стъкло. Рибънс се прицели в пламъчетата и отвърна на огъня. Следващият изстрел беше насочен право към него. Той запълзя на четири крака покрай колата към шофьорската врата, като пускаше къси откоси по посока на нападателя. Един куршум го улучи в рамото, но попадна в керамичната плоча на бронежилетката. Ударът беше толкова силен, че го завъртя и събори на земята, но той се окопити бързо и продължи да стреля. Друг куршум го удари в гръдния кош над корема. Този път Рибънс усети остра, рязка болка като ужилване. Извика. Бяха му свършили патроните.

Той изпсува и захвърли празното оръжие. Измъкна колта от кобура на кръста си и стреля напосоки с изпъната ръка, без да вижда целта. Идиотската маска се беше свлякла над окото му. Той изстрелваше патроните по двойки, тап-тап, бързо един след друг, като баражен огън. Куршум от карабината се удари в бетонния стълб зад него и пръсна във въздуха облак от циментов прах и мазилка. Със свободната си ръка Рибънс измъкна трупа на Морено иззад волана. Парченца мозък бяха полепнали по арматурното табло. Нов куршум се заби в багажника на доджа. Рибънс го чу как рикошира от стоманените елементи на шасито. Двигателят още работеше. Той постави скоростния лост на задна. Дори не си даде труд да затвори вратата, която на завоя се захлопна от собствената си инерция. Пресегна се през облегалката и стреля напосоки през задното стъкло. В този момент огледалото за обратно виждане, на педя и нещо от главата му, се пръсна на парчета.

Карай, идиот!

Потегли с такъв устрем, че гумите запушиха. Доджът закачи със задницата си редицата паркирани коли; посипаха се искри. Полусляп от маската и от стичащата се по лицето му кръв, Рибънс се понесе нагоре по наклона към изхода на гаража. По това време още нямаше пазач в будката и слава богу, защото той не виждаше накъде кара. Очуканият додж помля машината за издаване на талони, забърса будката на пазача, занесе на завоя и пое по Пасифик Авеню. После профуча на червено през кръстовището. Рибънс загуби за миг ориентация и навлезе в насрещната лента в посока Парк Плейс, после се смъкна надолу зад волана и настъпи докрай газта. По настилката захвърчаха искри. Полицейските коли в далечината се бяха прегрупирали и се приближаваха с включени лампи и сирени. Бяха само на няколко пресечки, достатъчно близо, за да му създадат проблем. Когато свали маската си, едри капки пот се посипаха от лицето му по таблото. Погледна в огледалото за обратно виждане. Нищо засега. Без да вдига крака си от газта, той се запровира през движението по широките булеварди на Атлантик Сити. Морено беше планирал бягството им до секунда. Но планът му бе отишъл по дяволите.

Рибънс завъртя волана, профуча със свирене на гуми през някакъв паркинг и навлезе в тясна странична уличка.

След по-малко от десет минути марката и моделът на колата му щяха да са известни на всеки полицейски патрул, градски или щатски, в радиус от сто километра. Трябваше да я скрие някъде, да прибере парите и да изчезне. Но преди това трябваше да се отдалечи от местопрестъплението. Едва когато излезе на булевард „Мартин Лутър Кинг“, Рибънс усети, че Дрехите му под бронежилетката са подгизнали от кръв. Опипа гръдния си кош. Куршумът беше проникнал през бронята. Макар и деформиран до неузнаваемост, той бе пробил двайсет и седемте слоя кевлар и се бе врязал в плътта. Не че го болеше. Хероинът на Морено се беше погрижил за това. Но губеше бързо кръв. Трябваше поне да промие раната и да я бинтова, ако иска да остане жив. Същинското лечение щеше да почака. Нямаше избор.

Телефонът иззвъня отново. Беше онзи специален звън. Човекът от другата страна не понасяше закъснения, още по-малко некадърност, а за провал не можеше да става и дума. Репутацията му се градеше върху страха — тоталния, всепроникващ страх, който караше коленете дори на федералните агенти да омекват, а убийците и изнасилваните превръщаше в послушни деца. Плановете му винаги бяха изпипани до най-малката подробност и той очакваше да бъдат изпълнявани със същата прецизност. Възможността за провал дори не се обсъждаше. Рибънс не познаваше жив човек, който да се бе издънвал пред него. Може би имаше и такива, но във всеки случай не бяха сред живите.

Рибънс погледна телефона, който се бе свлякъл под предната седалка, пресегна се и прекъсна с палец повикването.

Опитваше се да се съсредоточи върху маршрута за бягство, но мислите му се въртяха около онази синя къщичка до водата. През мъглата на дрогата той едва ли не вдъхваше миризмата на старата постройка във викториански стил, върховете на пръстите му усещаха грапавата излющена боя. Първият му собствен дом. Представата за него не напускаше съзнанието му, подобно на защитна броня срещу болката от куршума, заседнал в гърдите му. Щеше да се справи. Трябваше. Нямаше избор.

Беше шест и две.

Само две минути бяха минали след този шибан час в тази шибана сутрин, а полицията вече бе вдигната на крак и го гонеше. Новината за обира положително бе стигнала до пътните патрули и до ФБР. Четири трупа. Над един милион долара задигнати. Повече от сто гилзи по уличното платно. Готови вестникарски заглавия.

Шест и две шибани минути в шибаната сутрин, а полицията вече будеше инспекторите си по телефона.

Но трябваше да минат още цели два часа, преди някой да събуди мен.