Призрак

31

Заведението с голяма неонова реклама, изобразяваща чаша димящо кафе, се намираше в бетониран пустеещ парцел срещу изоставен супермаркет със заковани прозорци. През големите стъклени витрини се виждаше всичко вътре. Мъж с готварска шапка мажеше с лой скарата, а единствената келнерка зареждаше кафе машината зад бара. Двама клиенти изтрезняваха в едно сепаре до входа, докато младеж с втъкнати в ушите миниатюрни слушалчици миеше с парцал пода около краката им.

Александър Лейкс ме чакаше, седнал в друго сепаре в дъното на помещението.

Колкото и да се мъчеше да се прави на спокоен, човекът видимо нервничеше. Седеше изправен като глътнал бастун и все се оглеждаше, сякаш очакваше нещо изневиделица да го ухапе. На масата пред него имаше цяла плетеница кръгли отпечатъци от чаши с кафе. Не ме забеляза, докато се приближавах. Когато минавах през вратата и звънчето издрънка, не вдигна глава. Едва когато застанах зад него и сложих ръка на рамото му, подскочи.

— Отдавна ли чакаш? — попитах аз.

— Над два часа — отвърна той. — Къде се загубихте?

— Изскочи нещо непредвидено.

Той погледна въпросително ризата ми.

— А какво сее случило с костюма ви?

— Съсипах го.

Седнах в сепарето срещу него. Той обгърна с дясната си ръка чашата с кафе и спусна лявата надолу в скута. Очите му блестяха.

— Какво има? — попитах го.

— Боях се, че ще се опитате да ме убиете заради издънката с хотелска стая.

— Затова ли си насочил към мен пистолет под масата?

Лейкс сякаш не се сещаше какво да каже. Младежът, който миеше пода, се беше приближил до нас. От слушалките му се носеше ритмично думкане и скърцане, сякаш някой ходеше с гумени подметки по линолеум. Под ярките луминесцентни лампи и най-малките дефекти по униформата му се открояваха като на дневна светлина.

Лейкс го изчака да отмине. Когато хлапето се отдалечи, чух как ударникът му се плъзна полека напред и нагоре и предпазителят щракна. С дискретно движение Лейкс извади малкия автоматичен пистолет изпод масата и го затъкна под сакото си.

— Как разбрахте? — попита той.

— Още щом седнах, ти мушна лявата си ръка под масата и хвана чашата с дясната. А на летището те видях как попълваш формуляри. Левак си. Редно би било и кафето си да държиш с лявата ръка. Повечето хора хващат чашата с доминантната си ръка, освен когато се хранят. А на теб лявата ти ръка беше под масата, да не говорим за издутината под мишницата ти. Освен това ме забеляза, когато влязох, но се направи, че не ме виждаш. Стори ми се и малко неспокоен, затова предположих, че носиш пистолет.

— Беше просто предпазна мярка — каза Лейкс.

— Още ли си на моя страна?

— Зависи — отвърна той. — Още ли смятате да ми платите?

— Мислех да ти платя, да — казах аз. — Но този пистолет ме изненада.

— Нямах избор в моето положение. И аз съм чувал това-онова, нали разбирате? Маркъс Хейс няма репутация на човек, който лесно прощава и забравя. Боях се, че ще се наложи да си допия кафето с цял буркан индийско орехче. А не желая това да се случи.

— Маркъс е по индийските орехчета — казах. — Не аз.

— Откъде да знам? Не ви познавам, не знам нищо за репутацията ви. Даже не знам как се казвате.

— Значи вече знаеш нещо за мен. Не убивам хора, освен ако нямам много сериозна причина да го направя. Пропускът ти с хотела все още не е достатъчна причина.

— За десет години — каза той — нищо подобно не ми се беше случвало.

— Какво?

— За десет години — обясни той — никога не съм допускал да се прецака скривалище на наш клиент. В това отношение бяхме безупречни.

— А защо тъкмо сега?

— Моят човек на рецепцията обясни, че го хванало шубето — каза той. — Дошли от ФБР с описание на бял мъж, висок метър и осемдесет, тегло осемдесет и пет килограма, възраст между петдесет и петдесет и пет. Намекнали му, че ако не пропее, ще го депортират. Уплашил се, че ще му вземат децата.

— Половината свят отговаря на това описание. Могъл е да отрича.

— Както казах — вдигна рамене Лейкс, — хванало го шубето.

Извадих от джоба си двете хиляди долара и ги поставих на масата до кутията със салфетки и пластмасовата бутилка с кетчуп. Стодоларовите банкноти бяха леко измърсени от пътуването до боровите гори.

Лейкс погледна банкнотите, после мен.

— Вие не сте толкова стар, колкото изглеждате, нали?

— На колко мислиш, че съм?

— Трудно е да се каже. Сега ми се виждате някак по-млад, отколкото в началото.

Посочих с пръст нагоре.

— От осветлението ще да е.

Лейкс не каза нищо.

— Виж сега какво искам от теб — продължих аз. — Искам да вземеш тези пари и да ми направиш една справка в полицейския архив. После ще разкараш събърбана, който съм паркирал отвън. Ще ми наемеш нова кола, нещо незабележимо, както преди. Ще ми купиш нови дрехи: костюм, ризи, обувки, каквото се сетиш. И накрая ще ми набавиш един малък, но надежден пистолет с чисти номера. Или още по-добре, без номера. Така че да не могат да го проследят до теб, ясно? След няколко часа пак ще ти се обадя. Искам всичко да е готово дотогава. Разбираш ли?

— За какво ви е справка в полицейския архив?

— Не е нужно да знаеш. Искам докладите за тежки инциденти от последната седмица. За всички извършени кражби с взлом, грабежи, убийства, такива неща. Всяко корумпирано ченге, всеки продажен адвокат може да ти ги изрови точно за трийсет секунди. Искам да знам всичко, което знае и той.

— Нещо конкретно?

— Да — отвърнах аз. — Но няма да ти кажа какво. Нямам ти доверие.

Лейкс кимна едва-едва и отново погледна парите.

Физиономията на Бен Франклин отвърна на погледа му. На нито една банкнота, отпечатана в Съединените щати, не може да се види усмихнато лице. Всички гледат с мъртвешка сериозност. Единствено Франклин обаче те гледа право в очите. Погледът му те следи, където и да се намираш. Също като Мона Лиза.

— Това не покрива нищо — каза Лейкс.

— Парите са само за справката, не са за теб. За два бона можеш да купиш което ченге пожелаеш.

— Осъзнавам това, но ви моля да разберете колко пари съм похарчил вече покрай вас. След проблема с хотелската стая, за която няма да ви представям сметка, излязох на сериозен дефицит. Четиристотин тук, шестстотин там. Парите се трупат. И ако ми позволите да бъда искрен, не вярвам, че накрая ще си платите. Може просто да духнете.

— Кредитният ми рейтинг е добър — казах аз. — Ще ти бъде платено.

Лейкс поклати глава.

— Какъв кредитен рейтинг? Та вие дори нямате име.

— Ами тогава, ако изчезна, просто пращаш сметката на Маркъс. На него може също да му нямаш доверие, но поне го познаваш. Трябва да ти е достатъчно.

Лейкс кимна, без да отделя поглед от пачката пари на масата.

— Дай ми ключовете си.

— Не ви давам колата си. Все още не сте ми върнали телефона.

— Унищожих го — заявих аз и протегнах ръка с дланта нагоре.

— Поискахте кола, ще имате кола. Само ми дайте два часа. Какъвто модел желаете. С всички възможни екстри. Но моята не си я давам.

— Не разполагам c два часа. Трябва ми нова кола, тук и сега. Или ми дай доброволно твоята, или ще ти я задигна.

— Не. В никакъв случай.

— Нямаш избор, Лейкс. Ключовете. Веднага.

— Не можете да ми я вземете насила. Нямате право.

— Да се обадим на Маркъс и да го попитаме, а?

Лейкс помисли секунда-две, после извади връзка ключове от джоба си, изкара един от халката и ми я подаде. В основата си ключът имаше стилизирана буква „Б“ с крила. Бентли.

— Видях те да караш мерцедес.

— Едната е за работа. Другата е за удоволствие.

— Тази за какво е?

— Вие кажете.

— Ще ти я върна без драскотина — надигнах се аз.

Лейкс ме докосна по ръката.

— Знаете ли — каза той, — че тази сутрин са открили една от колите, с които са избягали крадците?

— Къде го чу пък това?

— По новините. Намерили я да гори. Додж, или поне така си мислят. Три пожарни коли едва успели да я угасят. Което означава, че някой е стигнал до нея преди ченгетата. Не са я запалили обирджиите, а някой друг. Открити били пресни отпечатъци от обувки, различни от онези пред казиното.

— А, така ли?

— На ваше място — продължи Лейкс — бих се скрил някъде. Бих си наел стая извън града. Ще се наспя, ще изчакам да отмине бурята. Не знам какво сте намислили, просто ви казвам какво бих направил на ваше място.

Извадих от джоба си ключа от събърбана и го сложих до чашата му с кафе. Той го изгледа косо, после отново вдигна поглед към мен.

— Ще ти се обадя след няколко часа — казах аз. — Набави ми докладите, както ти казах. И разкарай джипа. Не искам да го виждам повече.

Лейкс не отговори. Изпрати ме с поглед до вратата. Погледнах часовника си. Беше пет сутринта. Оставаха още двайсет и пет часа.