Призрак

45

Къщата на Рибънс беше двуетажна постройка в северния край на Вирджиния Авеню, на петнайсет преки от брега. Не ми отне кой знае колко време да я открия. Знаех и къде да търся — на не повече от двайсетина пресечки от „Риджънси“. Кварталът ми се стори странно приятен. Ако минавах случайно по тази улица, в никакъв случай не бих могъл да си представя Рибънс като местен жител. Тротоарите бяха широки и гладки, зеленината покрай оградите шумолеше на морския бриз. Тук живееха хора с професии, със застраховки живот и пенсионни фондове; в дворовете играеха деца. Рибънс добре си беше направил сметката: в този квартал никой нямаше да се сети да търси един отчаян наркоман с куршум или повече в тялото.

След като покарах известно време напред-назад по улицата, забелязах синята къща във викториански стил. Паркирах срещу нея, слязох от колата и замижах от ярката слънчева светлина. Самата къща беше в окаяно състояние. От едновремешната й красота не бе останало нищо. Входната врата беше закована с шперплат, както и повечето прозорци. На ливадата до пощенската кутия стърчеше голяма дървена табела с надпис „Продава се“, но беше разядена от солта и покрита с графити, така че името на брокера не се четеше. От боята на фасадата не бе останало почти нищо, прозорците на втория етаж бяха избити, а стаите вътре — изложени на природните стихии. Вдигнах поглед нагоре и подсвирнах.

Разбирам от скривалища и за мен това беше перфектно. Първо, жилищните сгради са защитени от конституцията срещу обиск. Рибънс можеше да остане тук с дни, без нещо да му липсва, а и едва ли някой щеше да му обърне внимание, когато влизаше и излизаше. Второ, нямаше документни следи. Единственият човек, способен да го издаде, беше брокерът, когото бе подкупил. И трето, къщата не съответстваше на профила му на престъпник. Кварталът беше твърде уреден, за да привлича такива като него, и в същото време не прекалено елитен, за да се забелязва присъствието му. Мястото наистина беше перфектно.

А отпред беше паркирана крадената зелена миата, модел 2009-а.

Колата сякаш бе минала през месомелачка. Двата й фара бяха строшени, лявата й врата беше хлътнала от удар. Беше паркирана между храстите по такъв начин, че регистрационният номер да не се вижда от улицата. Върху стъклото на прозореца откъм страната на шофьора се виждаха малки капчици кръв и кал. Разбира се, Рибънс не беше зад волана. Поне бе успял да се добере до къщата. Да умреш в японска кола — какво по-ужасно от това!

Изкачих се по стъпалата към входната врата и я ритнах с всичка сила. Резето поддаде и вратата едва не падна от пантите си. Интериорът издаваше отминала красота. Тапетите бяха скъпи, с растителен мотив — сочни зелени листа и зрели екзотични плодове. По тавана имаше гипсови орнаменти във формата на преплетени лозови стебла. Всичко би било много красиво, ако не бяха кафявите петна от влага по стените и изпочупените осветителни тела. В един от ъглите имаше надпис със спрей: Нищо не е по-силно от навика.

Вътрешността на къщата беше тъмна, влажна, задушна и миришеше на гнило. Частици прах се носеха във въздуха; очите ми имаха нужда от време, за да се адаптират към тъмнината.

По мокета имаше засъхнала кървава следа.

Още щом я видях, усетих и миризмата — нещо средно между развалена риба, човешки изпражнения и барутен дим. Следата ставаше по-широка, докато преминавах по късия коридор покрай килера и банята. Сякаш някой бе прекарал четка с кафява боя по пода.

Рибънс.

Калашникът беше подпрян до касата на вратата. Затворният механизъм беше оплескан със спечена кръв и барутни остатъци. Около кървавата следа се въргаляха и други неща. Латексова ръкавица. Пълнител от колт, модел 1911. Патрон 7,62x39 мм. Черна скиорска маска.

Да, Рибънс беше в къщата.

При това още жив.