Призрак

26

Изпратих с поглед джипа на Вълка, който подскачаше и се друсаше по коларския път, като на всеки няколко метра изпод колелата му бликаха кални гейзери. Наоколо бяха само мочурища. Вятърът откъм океана се беше усилил. Тръстиките пищяха с човешки гласове.

Не бях чак такъв глупак, че да побягна.

Трудно се бяга от ловна пушка. Особено ако е 12-калиброва, заредена със сачми „три нули“, по осем до дванайсет бройки в патрон, които напускат дулния срез с хиляда и петстотин километра в час, за да се разпръснат след няколко метра в малко смъртоносно облаче. Всяка сачма е с диаметър осем и половина милиметра и тежи колкото монета от пет цента. Една е достатъчна, за да ти пръсне мозъка. Да, с бягане нямаше да стигна далече.

А нямаше и къде да се укрия. На седем-осем километра на запад имаше борова гора, а на петнайсетина в обратната посока — няколко огромни вятърни турбини, произвеждащи електричество, но иначе наоколо беше равна пустош. Освен това онези бяха с кола. Дори да успеех да изляза извън обсега на пушката им, те можеха да запалят мотора и просто да ме прегазят. На терен като този нямаше как да им избягам.

Видях как джипа на Вълка изчезна в далечината. Въздухът беше солен на вкус. Поех си дълбоко дъх и бавно издишах.

Чух как вратата на колата зад гърба ми се отвори. Обърнах се.

Русият беше слязъл. Стоеше и примигваше угрижено. Явно перспективата да копае два метра яма в калта, за да ме погребе, след като ме убие, не му се струваше особено привлекателна. Червенокосият слезе малко след него, но изражението на лицето му беше различно. Очите му бяха широко отворени, челото му лъщеше. Беше потен. Вдигна рязаната пушка до рамото си и я насочи към мен.

— Съжаляваме - каза русият.

Аз не отговорих. Не помръднах от мястото си.

Русият заобиколи събърбана и натисна едно копче. Отзад сигурно имаше всякакви полезни неща. Тиксо, тел, трион, ножове. Върна се с лопата. Дълга, ръждива, с дървена дръжка. Сигурно имаше поне метър и петдесет, покрита със засъхнала кал от последния път, когато е била използвана по предназначение. Русият се спря на два метра от мен и я хвърли на земята в краката ми.

Аз я погледнах и заявих:

— Няма да я вдигна.

Не исках дори да я докосвам. Една лопата не е особено добро оръжие. Разбира се, ако цапардосаш някого с лопата по главата, ще го убиеш на място, но не е там работата. Защото е практически невъзможно да го направиш. Лопатата е нещо тежко и неудобно за ползване; докато замахнеш с нея, за да нанесеш удар, губиш ценно време. А не уцелиш ли от първия път, е още по-трудно да я вдигнеш и да замахнеш отново. През това време жертвата не стои със скръстени ръце. Може би някои се парализират от страх и чакат смирено съдбата си, но не и тези двамата. Русият щеше да ме застреля още преди да замахна.

Аз стоях и ги гледах.

— Ти сам избра съдбата си, мъжки — заяви русият.

Хвърлих поглед към кулите на казиното, които светеха в далечината.

— Погледни откъм хубавата страна — каза русият. — Докато копаеш, ще си жив. Ако ти трябват два часа, за да изкопаеш един гроб, това са още два часа живот. Няма защо да те лъжа. Не можеш да избягаш от нас. Но ако се съгласиш да копаеш, поне ще спечелиш още малко време, за да размислиш върху нещата от живота. Да се обърнеш към Бог или нещо такова.

— Как се казваш? — попитах аз.

Русият и другият се спогледаха. Червенокосият стискаше здраво рязаната пушка, сякаш се боеше да не му се изплъзна.

— Така и така ще мра — свих рамене аз, — поне да знам имената ви.

Русият се колебаеше. След малко каза с неохота:

— Аз съм Алексей.

— Мартин — обади се другият.

— Алексей. Мартин. Вижте, имам пари.

— Наистина ли смяташ, че можеш да ни подкупиш, за да те пуснем?

— Поне да си спестя копаенето — казах аз и бръкнах в джоба на панталона си.

Преди да бях докоснал парите, ръката на Алексей се стрелна към колана му, където беше затъкнал малък пистолет. Рюгер компакт. Изработен от онзи лек метал, който използват в самолетостроенето. Беше толкова малък, че би се побрал и в джоба на ризата му.

— Полека! — процеди той.

Ръката ми излезе от джоба, стиснала два бона в нови банкноти, пристегнати с хартиен бандерол с цвят на горчица. Вдигнах пачката нагоре, за да я видят добре, после я хвърлих на земята в краката им.

— Пуснете ме — казах аз — и мога да ви дам десет пъти по толкова. В колата си имам цяла торба с пари. Също и десетина мобилни телефона. Всичко е ваше.

— Не можеш да ни купиш — отсече Алексей.

Вдигнах ръка нагоре.

— Само ми вижте часовника.

Алексей и Мартин пристъпиха напред. Вдигнах и двете си ръце нагоре.

Алексей протегна ръка, сякаш очакваше да сваля часовника си и да му го подам. После направи още една крачка напред.

Това бе груба грешка. Защото вече ни делеше по-малко от метър.

Настъпих с все сила лопатата и дръжката й подскочи нагоре. Сграбчих я с две ръце и замахнах с нея, сякаш беше ковашки чук. Ръбът й закачи челюстта на Алексей, която се затвори с пукот и предната част от езика му изхвърча навън. Пуснах лопатата, пристъпих крачка напред и го хванах за дясната ръка, като извих китката назад, докато изпука. Той изрева от болка. Със същото плавно движение извадих револвера от джоба си, стиснах го с ръка през шията и опрях дулото в слепоочието му. Всичко стана извънредно лесно. Докато се опомни, Алексей бе станал мой жив щит.

Обърнах се към Мартин и казах:

— Хвърли я.

Известно време той ме гледаше учудено, сякаш мозъкът му отказваше да регистрира случващото се. Намести пушката в ръцете си. Минаха няколко секунди. Алексей се мяташе и дърпаше, по брадата му се стичаше кръв. Направих крачка вляво, но дулото на пушката ме следваше.

— Ти хвърли патлака — каза Мартин.

— Няма да стане.

Мартин поглеждаше ту мен, ту револвера в ръката ми, ту приятеля си.

— Много съм добър — казах аз. — Ако не хвърлиш веднага пушката, ще пръсна черепа на Алексей, после твоя. От това разстояние ще застрелям и двама ви, преди да си направил каквото и да било. А аз знам какво правиш. Чакаш да се разкрия, за да ме гръмнеш, нали? Е, няма да дочакаш.

Неонацисткото мозъче на Мартин работеше на пълни обороти. Виждах го. Виждах как късите му дебели пръсти ту се свиват, ту се разпускат около гумираната шийка на приклада. Дланите му бяха влажни, сякаш бе бъркал с голи ръце в блатата. Около татуировките на кокалчетата му бяха избили капки пот.

Алексей се давеше. Кръвта от прехапания език се стичаше в гърлото му.

Вятърът отново се усили.

— Изхвърли патроните — казах аз. — Веднага.

Мартин насочи пушката към земята и дръпна ложата. Изхвърлячът се отвори и от там изскочи яркочервен патрон. Той дръпна отново ложата и действието се повтори. Продължи да помпа, докато и шестте патрона бяха на земята. Дръпна един последен път, за да ми покаже, че затворът е празен, после захвърли пушката в канавката. Погледна ме. Ръцете му висяха встрани. Чувах дишането му.

— Добре — казах аз, после вдигнах револвера и пръснах черепа му.

Куршумът го улучи в лявата скула, точно под окото. Премина през небцето и излезе навън през основата на мозъка, където се събират в сноп всички нерви. Кръв, мозъчна тъкан и парченца кост обагриха пясъка зад него. Тялото му рухна, сякаш беше пълно с олово.

Пуснах Алексей. Той залитна напред, мъчейки се да запази равновесие. Преди да бе направил и две крачки, аз го ударих в тила с дръжката на револвера и той се просна по лице в калта. Сигурно ударът му бе размътил мозъка, защото подритна с крака и угасна като изгоряла електрическа крушка.

Поех си дъх.

Никой нормален човек не обича да убива, но самото действие не е толкова страшно, колкото го изкарват. Разправят, че с всяко убийство човек умирал по малко отвътре. При мен никога не е било така. Аз не изпитвам каквото и да било, само известно стягане в гръдния кош, както когато имам киселини. Дишането ми се учестява, цветовете ми изглеждат някак по-ярки. Проблемите ми се струват по-лесно разрешими, мислите ми текат по-бързо. Всичко това е от адреналина. После усещането отминава, стига да изчакам няколко минути. Просто трябва да си мисля за нещо друго, да се концентрирам върху задачите, които предстоят. В това няма нищо срамно.

Тези мъже представляваха смъртоносно оръжие.

И за миг не си бях помислял, че мога да ги оставя живи. Да проявя милост към тях би било грешка. Докато бяха живи и в състояние да носят оръжие, Вълка щеше да ги праща след мен. По дяволите, дори Вълка да го нямаше, да не съществуваше изобщо, тези типове щяха да ме гонят до смърт, понеже веднъж ги бях победил. Някои хора не знаят кога да се откажат, след като веднъж са загубили. Жаждата за мъст щеше да се върти из черепните им кутии като дозвуков куршум от 22-калибров пистолет, твърде бавен, за да си пробие и изходно отверстие. Тия щяха да ми отмъщават, докато ме убиеха или аз тях. Докато бяха живи, докато всичките им крайници си бяха по местата, те бяха оръжие.

Пребърках джобовете на Алексей. Измъкнах рюгера от колана му и извадих пълнителя. Дръпнах затвора. В цевта имаше зареден 9-милиметров патрон. Запокитих пистолета далече в блатата. Паспортът беше в джоба на ризата му. Алексей Гавлик. Портфейл, мобилен телефон. Ключът от събърбана. Пуснах връзката с ключовете в джоба и прегледах списъка с контактите на телефона. Към нито един от номерата нямаше вписано име, но през последните десет часа човекът беше провел повече от петнайсет разговора с един и същ номер с код за Атлантик Сити. Вълка. Запомних наизуст номера, след това счупих телефона и хвърлих частите му в блатото.

Пристъпих до трупа на Мартин и направих същото. В портфейла му имаше шофьорска книжка с адрес в Оушън Сити. Освен пушката и връзка ключове открих и сгъваем нож, закачен за колана му. Запокитих и него в блатото.

Вдигнах от земята пачката с двата бона, изчетках я с ръка и я пъхнах обратно в джоба си. Избърсах дръжката на лопатата с края на ризата си и я захвърлих колкото се може по-надалече.

Алексей изохка и се размърда. Краката му заритаха безпомощно в калта.

Върнах се при него и го застрелях в тила. Капчица кръв опръска вратовръзката ми. Аз я избърсах с ръка.

Натиснах бутона за освобождаване на барабана на револвера ми, изхвърлих патроните и празните гилзи в канавката, после развих винтовете на дръжката и свалих гумираните ръкохватки. Дръпнах назад ударника, освободих пружината, която го държеше, свалих го и го запратих колкото се може по-надалече в блатото. След по-малко от минута оръжието беше разглобено на осем малки части. Онези, които още не бях захвърлил, щях да ръся едно по едно покрай пътя, така че цял екип криминолози да не могат да ги открият и сглобят за няколко месеца.

Затворих задната врата на джипа, качих се зад волана, подкарах на заден ход, докато открих достатъчно широко място, обърнах и поех към шосето. Наоколо се чуваше само тихото жужене на насекоми.