Призрак

22

Беше същият, който вече бях видял. С тъмни стъкла, ниско окачване. Предната броня и главините на колелата бяха от масивен хром. Премигнах и присвих очи, за да го огледам по-добре. Да, беше онзи същият, който ми бе изскочил изневиделица близо до изоставеното летище. Без номер отпред.

Ах, мамка му.

В полумрака на хотелския паркинг различих двама души в колата. Два черни силуета на още по-черния фон зад тях. Единствено бледата светлина на задействаните от сензори лампи показваше, че вътре изобщо има някой. Виждах части от тях — ту нечия коса, ту тъмната маса на нечий торс, очертанията на ръка. Останалото се сливаше с фона, сякаш бяха направени от дим. Които и да бяха, положително бяха тук от часове. Бяха открили хотела, бяха заели позиция и бяха зачакали, търпеливо заслушани в металическото поцъкване на изстиващия двигател. Без да изпускат от очи изхода. Без да слушат радио, да пият кафе или да си говорят. Просто бяха седели в неподвижната тишина на паркинга и ме бяха чакали да се появя.

Ръката ми стисна волана. Как, по дяволите, ме бяха открили? Та аз бях взел толкова предпазни мерки! Бях им избягал на магистралата, бях сменил колата.

Половината вечер бях прекарал в камарото на Спенсър, вдишвайки ароматизатора му за въздух с дъх на борова смола. Дори да ме бяха забелязали отново, когато отидох до хангара, бях обиколил няколко пъти пеша квартала, преди да взема стаята в Зелси“. Бях минал през претъпкани казина и фоайетата на други хотели. Изключено беше да са ме следили през цялото време. Мускулите на челюстта ми се стегнаха, сякаш някой ме бе ударил с юмрук.

Кои бяха тия типове?

Двамата седяха абсолютно неподвижно почти цяла минута, като ловци, забелязали дивеч. Аз също бях замръзнал на мястото си, вперил очи в огледалото. Този път щеше да ми е по-трудно да се отърва от тях, в това нямаше съмнение. Намирах се в хотелски паркинг посред нощ, а нито една от колите наоколо не се движеше. Ако по шосето няма движение и Господ не може да ти помогне да се измъкнеш, опашката те следва навсякъде. Тези ме бяха хванали натясно и го знаеха. От тях не се искаше кой знае какво. Можеха просто да блокират изхода с колата и всичко щеше да приключи.

Седях неподвижно и ги наблюдавах в огледалото. От тръбите над главата ми падна капка вода и направи пътечка по предното стъкло.

В главата ми се завъртяха десетина различни сценария. Можех да запаля двигателя, да настъпя докрай газта и да подпаля гумите към изхода. Можех да сляза, да се върна в хотела и да се опитам да им се измъкна пеша. Можех да подкарам бавно, все едно не ги забелязвам, и като изляза навън, да се пробвам по улиците на града. Но нито един не ми изглеждаше особено привлекателен. Погледнах часовника на ръката си. Секундната стрелка обикаляше мудно циферблата.

Два сутринта. Оставаха двайсет и осем часа.

При влизането ми в гаража светлините се бяха запалили. Докато крачех към колата, още няколко лампи се включиха да ми осветяват пътя. Ако разбирах правилно принципа им на действие, при липса на движение те постепенно щяха да угаснат. А когато угаснеха, в паркинга щеше да стане тъмно като в рог. Единствената светлина щеше да е знакът за изхода. Това щеше да ми даде няколко секунди преднина. Можех да запаля двигателя и да включа на скорост, преди да имат време да реагират. Разбира се, преди да бях изминал и три метра, светлините щяха да се запалят повторно, но малката преднина може би щеше да ми свърши работа.

Протегнах бавно ръка, поставих ключа и го завъртях на втора позиция. Таблото пред мен се освети, компютърният екран на централната конзола засия в синкаво. Хванах лостчето, което палеше фаровете, и го поставих на положение изключено. Изгасих всичко, което можеше да се изгаси — габарити, дневни светлини, табло, компютър. Погледнах отново часовника си.

Всеки миг лампите щяха да почнат да гаснат.

Първата, покрай която бях минал на влизане в гаража, премигна и приключи цикъла. След нея почти едновременно угаснаха още две. После още две, после три. Допусках, че целият процес щеше да трае двайсетина секунди, колкото ми бяха нужни, за да стигна от входа на паркинга до колата. Отброявах ги по секундната стрелка на часовника си.

Десет секунди. Гаражът потъваше в мрак.

Пет секунди. Три. Две.

Лампата над събърбана зад мен изцъка силно и угасна.

Една секунда.

Мрак. Поех си бавно и дълбоко дъх и запалих двигателя. Червените светлини на стоповете ми сигурно им бяха подействали като сигнална ракета.

Включих на задна и настъпих педала, после навих рязко волана и набих спирачки. Гумите изсвириха, колата се завъртя на 180 градуса, аз превключих на предна и отново дадох докрай газ. Макар и задействани от сензори за движение, лампите не се запалиха веднага.

Бях изминал близо шест метра, когато първите се събудиха. Засилих се нагоре по рампата и взех първите два завоя, като почти остъргах стената. Будката на пазача беше празна, но аз и без това нямах никакво намерение да спирам. Когато се изравних с нея, вече се движех с петдесет километра в час.

Но въпреки добре съставения план не успях да постигна преднината, на която се бях надявал. Онези бяха подготвени. Стоповете ми им бяха издали намеренията ми. В момента, когато взех със занасяне завоя и поех по улицата, чух рева на втория събърбан зад гърба си. Вече никой не се преструваше. Моите преследвачи бяха престанали да се правят на невидими. Искаха да ме спипат на всяка цена. Спирачките им изскърцаха, тежката кола излетя на платното.

Бях може би на петнайсетина метра пред тях.

Хайде! Хайде!

Кракът ми мачкаше педала на газта, сякаш се опитваше да изцеди последните сили на двигателя. Автоматичната скоростна кутия превключи веднъж предавката, после още веднъж тъкмо когато завивах на червено през кръстовището на „Пасифик“ и, Челси“. Взех завоя по най-гаменския възможен начин, сечейки три улични платна с рехаво среднощно движение. Другият събърбан коригира посоката и продължи да ме следва.

Тия типове не бяха ченгета, това поне беше сигурно. Бяха готови на всичко, за да ме спипат — жив или мъртъв.

Следвах картата на града, която бях запаметил в главата си. Право на юг по „Пасифик“ и след това на запад по „Провидънс“. Там имаше открит паркинг, през който можех да цепя за по-направо и да изляза на „Атлантик“. От „Атлантик“ да поема по „Олбъни“ към О’Донъл Парк. И след няколко пресечки да хвана рампата за скоростното шосе. В този град имаше поне триста улици, а аз ги помнех наизуст всичките.

Сетивата ми бяха изострени до краен предел. Чувах свистенето на гумите по пътната настилка. Усещах как грайферите преодоляват малките неравности на платното. Долавях миризмата на изгорели газове от ауспуха.

Излязох със занасяне на „Атлантик“ и смених посоката. Отначало рехавото движение ми се бе сторило проблем, но откакто следенето бе прераснало в гонитба, то по-скоро ми помагаше. Минахме близо десет пресечки все на червено.

Стрелнах се през детелината, украсена с билборд на хотел „Атлантик Риджънси“, и поех по надлеза, който щеше да ме изведе на главното шосе. Ревът на двигателя заглушаваше бясно надутите клаксони на онези, които задминавах със скорост, близо два пъти по-висока от допустимата — пълна лудост в южните райони на Ню Джърси. Провирах се през колите по пътя, които сякаш стояха неподвижно.

И въпреки това другият събърбан ме настигаше. Допря задницата ми с предната си броня и за миг изпитах ужасяващото чувство, че воланът не ми се подчинява, а предните ми колела се хлъзгат безпомощно по настилката. Няколко секунди джипът ми се мяташе между двете платна, като за малко не помете една от колите, покрай които профучахме.

За момент си помислих да включа на най-високата предавка и да се опитам да им избягам, но бързо се отказах. Двигателите ни бяха равностойни, а те познаваха по-добре особеностите на събърбана, отколкото аз. Щяха да ме настигнат и изхвърлят от шосето за минути.

Събърбанът ме настигна и се изравни с мен; известно време се движехме успоредно, врата до врата, после шофьорът наду клаксона и свърна към мен, за да ме удари. Аз завъртях волана и навлязох в аварийното платно, като едва не изхвърчах в банкета. Събърбанът продължи с рев напред, после удари спирачки и изостана зад мен, като през цялото време шофьорът натискаше клаксона. Мъжът от седалката до него ми правеше знаци с ръце: Отбий и спри! Поредният удар за малко не ме изхвърли през мантинелата.

До следващия изход имаше цели осем километра, а тия мръсници нямаха намерение да ме следват на дистанция. Наистина нямах избор. Или трябваше да отбия, или щяха да ме изхвърлят от пътя. Изборът беше прост.

Включих аварийните светлини, намалих скоростта и се отклоних към банкета. Другият събърбан застана зад мен и близо километър ме следва по инерция в аварийната лента. Когато моята кола спря, те също спряха. Настана тишина.

Известно време нищо не се случи. Останах неподвижен, без да гася двигателя и без да махам крака си от педала на газта. Те включиха дългите светлини, за да не мога да ги наблюдавам в огледалата си какво правят отзад. Седях, заслушан в шума на преминаващите автомобили и в напевното стържене на щурците в близката борова горичка. От игра на гоненица бяхме преминали към игра на изчакване.

Извадих оръжието от кобура и го затиснах под бедрото си на седалката.

Малко след това шофьорската врата на събърбана се отвори, от него слезе мъж и тръгна към мен. Чакълът под ботушите му хрущеше като в каубойски филм. След като измина три-четири метра, го видях на фокус в светлината на фаровете. Беше нисък, със сламеноруса коса и бяло като порцелан лице. Вървеше наперено, сякаш идваше да ми каже, че гумите ми са спаднали или нещо такова. На врата си имаше татуирано число: 88. Там, където му я бяха направили, тази татуировка значеше нещо. Н е осмата буква от латинската азбука. НН е съкращение, разпространено във всички затвори на Съединените щати: Heil Hitler.

Русият почука с кокалчетата си по прозореца и ми направи знак да сваля стъклото.

— Искам да разменим няколко думи — каза той.

Мълчах, без да свалям ръце от волана.

Той извади малък пистолет от кобура на колана си. Беше доста сръчен. С едно бързо движение ръката му се стрелна надолу, сграбчи оръжието и го опря в стъклото на прозореца.

— Само няколко думи, ако обичаш — повтори той.

Стига да исках, можех да натисна газта и да излетя като ракета от там. Като при това мина през пръстите на краката му, преди пилешкият му мозък да успее да изпрати сигнал до показалеца върху спусъка. Събърбанът има доста добро ускорение за голям автомобил, а при това го държах на скорост и двигателят му беше добре загрял. Преди оня да разбереше какво става, куршумите му щяха да отидат напосоки в мрака. Можех да потегля още сега, ако исках, но какво щеше да ми донесе това?

Та аз все още не знаех кои бяха тия типове.

Свалих прозореца и той ми направи знак с ръка да сляза. Бавно се пресегнах, извадих ключа от запалването и отворих вратата. Едновременно с това със свободната си ръка плъзнах револвера, затиснат под бедрото ми, в джоба на панталона. Явно съм го направил доста ловко, защото русият не сметна за нужно да ме претърси за оръжие. Стоеше на около метър от мен и ме държеше на мушка. След като слязох, той затръшна вратата и ми направи знак с дулото да го последвам към другия събърбан. Когато ме подкара натам, усетих дъха му; миришеше на чесън и ментолови цигари. Стигнахме до колата, той отвори задната дясна врата и ми кимна да се качвам.

На ръст мъжът на предната седалка беше два пъти по-едър от русия, а на врата си имаше същата татуировка. Още щом се качих, той се извърна и навря в лицето ми прерязана гладкоцевна пушка. Един залп сачми „три нули“ за лов на сърни щеше да отвее главата ми като на сламено чучело.

— Бъркате ме с някого — казах аз.

Русият затвори вратата след мен и се върна зад волана.

— Не — каза той, — тъкмо ти ни трябваш.

— Аз съм тук на почивка. Разследвам застрахователни измами.

— Знаем кой си.

— Много се съмнявам.

— Вчера следобед си ходил да ровиш в контейнера на Рибънс. Никакъв застраховател не си. Дори не си и ченге.

Не казах нищо.

— Ти си човекът на Маркъс — каза русият.

— Не съм човек на никого.

Русият замълча. Включи на скорост и изкара събърбана от банкета. Шофираше внимателно и беше нащрек, за да не се опитам да ги изненадам с нещо. Усещах тежестта на оръжието в джоба си.

— Къде ме водите? — попитах аз.

Русият се извърна и ми се ухили, сякаш бях малоумен.

— Имаш среща — каза той.