Призрак

25

В колата беше тихо, ако не се броеше шумът на вятъра. Светлините на фарове откъм шосето хвърляха дълги сенки през боровите дървета. Някъде в далечината се чуваше глухият тътен на Атлантик Сити.

Гърлото ми беше сухо.

Вълка каза:

— Атлантик Сити е мой, Призрак. Всяка цигара марихуана, всяка таблетка мет, които се продават на улиците, минават през мен. Знаех за Рибънс и Морено от месеци. Те разговаряха със същите хора, с които разговарях и аз. Харчеха парите си в моите казина. Отсядаха в моите хотели. Паркираха колите си на моите паркоместа. Маркъс трябва да е тотален идиот, за да си въобразява, че може да направи удар в моя град, без аз да разбера.

— Няма как да не си знаел, че Маркъс смята да ти плати с пари от удар — казах аз. — От двайсет години с това се занимава. Планира удари.

— Да, знаех. Но знаех също така и какво се готвят да откраднат. Как според теб Маркъс изобщо научи за федералната пратка? Да не би да му се е присънила, или е чул за нея в кръчмата? Не. Маркъс е говорил с хора, които са говорили с хора, които са знаели какво става. А, повярвай ми, всеки, който знае какво става, познава мен.

— Но ако си знаел предварително за удара на Маркъс, защо остави Рибънс и Морено да го направят? Защо ги очисти, след като бяха отмъкнали парите?

Вълка въздъхна.

— Това ви е проблемът на вас, дребните бандитчета. Нямате въображение.

Известно време и двамата мълчахме.

— Кажи ми какво точно искаш от мен? — рекох накрая аз.

— Искам да ти предложа сделка — каза той. — Направо далавера. Ще вземеш всички пари, които Маркъс открадна от казиното, и ще ги качиш на самолета му в понеделник сутрин. Така че маркерите да се синхронизират със сателитната проследяваща система и да експлодират по време на полет.

— Това ще докара на Маркъс петдесет години затвор — отвърнах аз. — Което на неговата възраст си е направо смъртна присъда.

— Започваш да загряваш. Ако Маркъс може да използва парите като оръжие, и аз го мога.

Покашлях се.

— Ти каза, че ми предлагаш далавера.

Той посочи с жест към солените блата.

— Далаверата ти е, че няма да те погреба някъде там.

— Като оферта не е кой знае какво. Ако ти не ме убиеш, Маркъс ще го направи, дори от затвора. Някои хора имат голям интерес към тази операция. Аз може да не работя за него, но не съм глупак.

— Да, може и да се опита да те убие, но погледни ситуацията в краткосрочен план. По тия места вятърът откъм океана е много силен. Понякога вие като вълк през тръстиките. Или като писък на човек. Някои хора, които живеят в покрайнините на града, могат да се закълнат, че чуват човешки писъци нощем.

Ефектът е толкова поразителен, че се е случвало туристи да викат полиция. Когато полицаите им кажат, че това е просто вятър, не вярват. Тръгват посред нощ, както са си по джинси и тениски, да търсят човека, който пищи. Но така и не го откриват. Защото гонят вятъра, нали чаткаш? Истинските писъци тук не се чуват надалече. Най-много на петнайсетина метра.

Не казах нищо. Нов порив на вятъра се блъсна в стъклата на колата, воят му се смеси с шума от климатика.

— Тъй или иначе — продължи Вълка, — ти ще ми помогнеш. Направи, каквото ти казвам, и ще те взема на работа при мен. Ще изкараме сума пари заедно. Ако обаче си направиш оглушка, това ще бъде последният ни разговор. Ще те убия просто за назидание. Ще те погреба под някоя пясъчна дюна, така че, когато те намерят, от теб ще са останали само зъбите и този скъп часовник на ръката ти.

Погледнах през прозореца към другия черен събърбан; двамата мъже вътре зяпаха разсеяно в празното пространство. Може би и те се вслушваха във вятъра.

— Парите още не са у мен — заявих накрая аз.

Вълка едва-едва обърна главата си, но не ме погледна.

— Разбира се, че не са. Ако бяха, нямаше да си тук. Това, което не разбирам, е защо Маркъс изпраща призрака да му прибере парите, след като разполага с цели армии убийци?

— Мога да открия парите, но за целта трябва да ме пуснеш.

— Че да духнеш, така ли? Не, Призрак. Ти си обучен да ставаш невидим. Всъщност това е единственото, което умееш. Ако ще работиш за мен, няма да напускаш полезрението ми през следващите трийсет часа. Ще отидем заедно да намерим откраднатите пари в компанията на мои хора. Това е единственият начин да си тръгнеш жив от тези блата.

— Откъде да знам, че няма да ме гръмнеш в мига, в който ти покажа къде са парите?

— Няма, защото те ценя като призрак — отвърна той. — Пък и толкова кръв ми стига за един ден.

— Не знам защо не ти вярвам.

— Помисли си само. Ако изпълниш всичко, което искам от теб, ще живееш по-дълго, отколкото ако не го изпълниш. Може да е с няколко часа, с няколко дни или години, но ще е по-дълго. Ако откажеш да го изпълниш, ще си мъртъв до трийсет минути, след като преди това си изкопаеш сам гроба.

— Знаеш ли — казах аз, — сделката наистина е добра. Само че онова, което търсиш, не е у мен, а нямам и никакъв шанс да го открия, ако ми дишаш във врата.

— Няма да отхвърлиш офертата ми.

— Много съжалявам, но не мога и да я приема. Ако ми дадеш двайсет и четири часа, можеш да смяташ работата за свършена. Повярвай ми, аз мразя Маркъс поне толкова, колкото и ти. Но не мога да ти дам нещо, с което сам не разполагам.

— Пак не ти вярвам.

— Имаш всички основания да не ми вярваш. Аз съм първокласен лъжец. Но ми е все тая дали ми вярваш или не. Тази история започва да ме отегчава.

— Да те отегчава!! Обяснявам ти, че съм готов да те свитна, а ти се отегчаваш?

— Защо, на теб да не би да ти е интересно? — Аз се пресегнах и открехнах леко вратата.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако слезеш от колата, Призрак?

Кимнах.

— Ще рискувам с пясъчните дюни. Когато ти хрумне нещо по-интересно, обади ми се.

Вълка не отговори, аз слязох от колата и затръшнах вратата. Той ме гледаше гневно и озадачено през прозореца, сякаш бях загадка за него. Може би си мислеше, че блъфирам. Може би той блъфираше и не бе очаквал да му отвърна. Във всеки случай даде знак на шофьора си да подкара колата. Направиха обратен завой и поеха бавно назад към шосето, оставяйки ме насаме с двамата скинари.

Погледнах часовника си. Беше три и петнайсет сутринта.

Оставаха двайсет и седем часа.