Призрак

27

Всяка операция започва по един и същ начин. След като Маркъс ни каза какво ще откраднем и как да го направим, следващият ход бе да направим оглед на място. Това обаче беше почти толкова рисковано, колкото и самият обир. Подготовката за един удар отнема десетки часове. Трябва да познавате всяка педя от обекта, от входната врата до дъното на трезора. Трябва да запаметите имената на всички касиери, номерата на значките на всички охранители, всяко възможно скривалище на всеки етаж от сградата. Имат ли стъклените врати електронни брави? С таймер ли се заключва вратата на трезора? В колко часа директорът на клона излиза за кафе, как го пие?

Трябва да знаете всичко.

Ето защо трябва да отидете на място в банката и хубавичко да я огледате. Двайсет минути не вършат работа. По-скоро два дни. Този срок изправя професионалния обирджия пред уникален набор от проблеми. На първо място, трябва да си измисли причина за престоя. Банкерите често забелязват, когато някой влезе, помотае се час-два и след това излезе, без да свърши нищо. И което е още по-лошо, дори да успеете да направите огледа, без някой от служителите да забележи, в банките има камери. Разбира се, те не представляват непосредствена заплаха, понеже никой досега не е бил арестуван само защото е влязъл в банката, без да свърши нищо, но камерите могат да се превърнат в сериозен проблем на по-късен етап. След обира разследващите власти могат да изгледат всички записи от охранителните камери, за да видят дали някой, приличащ по ръст и физика на крадците, не е посещавал клона преди. Всички влизания през последните шест месеца се разследват. Ако засекат съвпадение, могат да пуснат снимката на заподозрения по новините и това ще ги отведе една стъпка по-близо до залавянето му. Следователно, ако искахме да се запознаем отблизо с начина, по който функционираше въпросната банка, трябваше да влезем като такива, каквито не бяхме.

Да влязат призраци.

Сю Мей беше нашият координатор. Тя щеше да остане във вана и да поддържа връзка с нас с помощта на малките слушалчици в ушите ни. Бяхме я взели за преводач, но в случая щеше да ни служи за гид. Тя вече безброй пъти бе преглеждала плановете на сградата, пиейки литри зелен чай от малки стиропорени чашки.

Двамата с Анджела бяхме определени да влезем вътре.

В продължение на няколко часа преди обед работихме върху дегизировката си, докато накрая Анджела просто засия в червена лятна рокля „Гучи“, комплект платинени гривни, обсипани със скъпоценни камъни, високи токчета и чанта в тон с останалото. По нищо не приличаше на жената, която познавах, откакто се помнех. Изглеждаше с двайсетина години по-млада и с няколко милиона по-богата. Контактните й лещи бяха котешкозелени, косата й — черна, дълга и абсолютно права. Устните й бяха кървавочервени, цялата изглеждаше като слязла от корица на списание. В нея не бе останало нищо от Анджела. Беше се превърнала в Елизабет Риджуотър, богата наследница от Нова Англия.

Аз също изглеждах леко променен с безличния си черен костюм и тъмна вратовръзка, излязла от мода преди няколко сезона. Гримът ме бе състарил с десетина години, косата ми беше тъмнокестенява и ми придаваше заплашителен вид. Лицето ми беше трайно изкривено в кисела гримаса. Казвах се Уилям Голд и бях личният телохранител на мис Риджуотър.

Анджела беше прикрепила с верижка дипломатическо куфарче за китката ми. Леко, от полиран алуминий, подплатено отвътре с дунапрен за допълнителна защита. Когато го повдигнах, усетих как нещо неголямо, но доста тежко се размърда вътре.

— Да вървим — каза тя.

Слязохме от вана и през въртящата се врата влязохме във фоайето на сградата. Тя водеше, разбира се, пристъпвайки с уверената грация на жена, способна да притежава всичко, което пожелае. Аз крачех зад нея с наведена глава, скрит зад тъмните си очила. Хората ни оглеждаха, което винаги ме кара да се чувствам дискомфортно дори когато съм дегизиран. Предпочитам да бъда никой, да съм незабележим.

Сградата се наричаше Нешънъл Ексчейндж Тауър — трийсет и пет етажен небостъргач с площадка за кацане на хеликоптери на покрива. Докато минавахме през фоайето, огледах набързо партерния етаж. Нито една от вратите не се отваряше с електронен код или магнитна карта; нямаше и метален детектор, каквито поставят в повечето обществени сгради в днешно време. Рецепционистите дори не ни заговориха, когато се насочихме към асансьорите. Един ни погледна и ни кимна, но нищо повече.

Банката притежаваше само най-горната част от сградата. Хвърлих поглед към указателя с имената на наемателите, поставен до асансьорните врати. Целият първи етаж беше фоайе. На втория се намираха офисите на администрацията, охраната и чистачките на сградата. На третия и четвъртия се помещаваше адвокатска кантора, на следващите осем — голяма индустриална фирма. Тринайсети етаж нямаше, но от четиринайсет до двайсет и едно всичко беше заето от петролна компания. Двайсет и три и двайсет и четири бяха в ремонт, на двайсет и пет имаше някаква новосъздадена фирма за електроника. Десетте последни етажа — от двайсет и шест до трийсет и пет — принадлежаха на банката.

И само на един от тях се помещаваше трезорът.

Повечето от етажите на банката не представляваха интерес за нас. Два бяха просто колцентрове за обслужване на клиенти, пълни с телефонистки и нищо друго; други пет — офиси на акаунт мениджъри. Трезорът беше най-горе. Там, на трийсет и петия етаж, се намираше основното хранилище за чужда валута, в което трябваше да влезем. Доколкото можеше да се разбере от плановете, на този етаж нямаше кой знае какво друго: неколцина мениджъри, известен брой лични сейфове и приблизително осемнайсет милиона в банкноти.

След като останахме сами в асансьора, натиснах едно копче на часовника си, с което задействах хронометъра. Разполагайки с точен план на сградата и с точното време, за което асансьорът щеше да се изкачи до последния етаж, можехме да изчислим скоростта му на движение. А по скоростта на движение можехме да засечем времето за повикване с бутона, ако асансьорът се намираше на друг етаж, както и времето за забавяне, ако бяха натиснати няколко бутона едновременно.

След като асансьорът бавно потегли нагоре, Анджела ме погледна загрижено.

— Страх ли те е?

Поклатих глава.

— Много ми е гот даже.

Минаха две минути, докато стигнем до последния етаж. Наблюдавахме мълчаливо как се сменят цифрите на таблото. Когато вратите на асансьора най-после се отвориха, отвън беше застанал един от управителите на банката, за да ни посрещне. Аз хвърлих кос поглед към Анджела, но тя не ми обърна внимание. Сигурно на последния етаж имаше някаква система за известяване, когато асансьорът се движеше към тях. Присъствието на този човек пред вратите и готовността, с която ни очакваше, едва ли бяха съвпадение.

Последният етаж приличаше на най-обикновена банка, само дето беше на сто метра над земята. От асансьорите се излизаше в нещо като фоайе, шест на девет метра, обзаведено с канапета, всичките обърнати към прозорците. От едната страна, зад плексигласова преграда, бяха гишетата на касиерите, а зад тях се виждаха врати с двойни ключалки и няколко стъклени кабини. Най-отзад, в дъното, различих частния асансьор и огромната кръгла врата на трезора. Вероятно спартанското обзавеждане беше част от общия естетически замисъл: делова практичност без излишен лукс.

Управителят се ръкува с Анджела и ни поздрави на малайски. Анджела му отговори на английски и добави:

— Бих искала да наема личен сейф.

Не беше необходимо да казва нещо повече, за да привлече вниманието му. Той се усмихна и повтори поздрава си, този път на английски, след което ни покани в кабинета си. Анджела нямаше вид на жена, склонна да си губи времето, и това не убягна от вниманието на управителя. Той ни поведе през една от вратите с двойни заключалки по дълъг коридор с ред кабинети. След като се настанихме удобно, аз вдигнах алуминиевото куфарче и Анджела отключи веригата, която стягаше китката ми. Облегнах се назад и запазих мълчание. Колкото по-малко говорех, толкова по-правдоподобно изглеждаше всичко. Моето участие изобщо не бе необходимо.

— Докато съм тук, бих желала да наема малък сейф, за да държа в него нещо, което ми е особено ценно — каза Анджела. — Ако е възможно, бих желала да се убедя колко надеждна е системата ви.

— Уверявам ви, че сте дошли на точното място. Разполагаме с набор от лични сейфове, оборудвани с най-усъвършенстваните системи за защита в цяла Азия.

— Казаха ми също, че предлагате и касети в трезора.

— Това е така, но нашите касети са запазени за корпоративни клиенти, които оставят на съхранение активи на стойност минимум пет милиона британски паунда. Личните ни сейфове, които се намират в отделно помещение точно срещу вратата на трезора, отговарят в по-пълна степен на вашите нужди, уверявам ви.

— Мисля, че в моя случай бихте направили изключение.

Анджела положи куфарчето в скута си и го отвори, за да покаже на управителя какво има предвид. Вътре имаше скъпоценен камък с овална форма, дебел колкото мъжки пръст, с почти рубинен цвят, но малко по-бистър. Това беше червен диамант — най-редкият вид в света. Открит преди повече от триста години някъде в Индия, бе принадлежал по различно време на двама европейски крале, три принцеси, двама арабски шейхове и трима милиардери. Предложен на търг, би могъл да се продаде за малко над четиринайсет милиона долара. Приличаше на замръзнала капка кръв.

Диамантът от казахската корона.

Разбира се, не истинският, който се намираше зад петсантиметрово, непробиваемо за куршуми стъкло в Абу Даби. Беше имитация, но изключително добра. Шлифован цирконий, обработен с малки количества церий, което му придаваше редкия червен оттенък на оригинала. Всеки бижутер с няколкогодишен опит и увеличително стъкло би могъл да каже, че е фалшификат, но това не беше проблем в случая. Куфарчето беше натъпкано с фалшиви документи — застрахователни полици, сертификати за произход, експертни оценки. От камъка се искаше просто да изглежда ценен и, повярвайте ми, добре се справяше със задачата си.

За миг очите на управителя се разшириха, но той веднага се овладя. Допускам, че умението да демонстрира пълно безразличие към скъпоценностите, оставяни на съхранение в банката, беше част от длъжностната му характеристика. И най-лекият намек за сребролюбие бе в състояние да подейства като сигнал за тревога на потенциалния клиент. За банката беше важно всичко да става по установения ред, без каквито и да било отклонения. Управителят ни изгледа с престорено безразличие и се отпусна назад в креслото си.

— Готова съм да заплатя всякаква цена, за да осигуря безопасността му — каза Анджела. — Разбира се, при условие че сте в състояние да ми предложите равнището на защита, с което съм свикнала. Имала съм проблеми в миналото с малайски банки.

Играта беше много деликатна. Анджела трябваше да убеди управителя да ни допусне да огледаме трезора, без обаче да се ангажираме с наемане на касета. Като за целта беше по-добре той да ни отхвърли като клиенти и веднага да ни забрави, отколкото ние да се откажем в последния момент и това да му се стори подозрително и да ни запомни. Гласът на Анджела беше в равна степен мил и настойчив, глас на жена, която дори в затруднено положение беше свикнала да й се подчиняват. Тъкмо на тази добре премерена арогантност разчитахме, за да бъдем отхвърлени от банката.

Използвах минутите, през които Анджела и управителят си бъбреха за трезора, за да запомня разположението на охранителните камери. Навсякъде в банката се виждаха онези черни полусфери, монтирани на тавана, така че практически всеки квадратен сантиметър се покриваше от минимум две или три камери. Над всяко гише имаше по една камера, по една зад него, по една над всяка от стъклените кабинки отзад, плюс още четири, насочени срещу вратата на трезора. Единственото място без камери бяха тоалетните за персонала, които бях забелязал в дъното на общото помещение.

Извиних се учтиво и под претекст да използвам тоалетната излязох в коридора. Още с излизането си от кабинета на управителя прошепнах:

— Камери.

През слушалчицата в ухото си чух Сю Мей:

— Огледай добре частния асансьор в задното помещение, между вратата на трезора и личните сейфове.

Асансьорът, който имаше предвид, се намираше непосредствено до трезора и по нищо не приличаше на онзи, с който бяхме пристигнали. Този беше с тежки врати от неръждаема стомана и система за повикване по последна дума на техниката. С кабината можеше да се разговаря по видеоконферентна връзка. Огледах го хубавичко, докато минавах покрай него.

— Двоен контрол на отварянето, достъп с магнитна карта — прошепнах аз.

— Господи! — изохка Сю Мей. — А трезорът?

— Троен контрол — отвърнах аз. — Със засичане на часа на отваряне, програмирано забавяне и едновременно набиране на троен код от трима души.

Сю Мей изпсува на китайски. Този трезор беше истинско чудовище, натъпкано с дублиращи се защити от най-реномираните световни марки. Продължих пътя си, за да не привличам внимание. Когато се върнах в кабинета на управителя, Анджела вече приключваше с него. Бяхме постигнали повечето от нещата, за които бяхме дошли. Би било идеално, ако ни бе показал и трезора, но ние знаехме, че това няма как да се случи. Дори служител на неговото равнище да бе дал разрешение за оглед, мениджърът на трезора щеше незабавно да го отмени. Нямаше как да проникнем вътре, освен ако не си откриехме сметка в банката, което само по себе си беше твърде рисковано. Анджела благодари, закопча куфарчето за китката ми и ме поведе към вратата. Изглеждаше разочарована и леко ядосана.

И както се оказа, изобщо не се преструваше.

Още щом влязохме в асансьора, Анджела натисна бутона, после обиколи кабината, като се взираше внимателно във всяко от осветителните тела. Вътре имаше скрити камери, разбира се, но не и микрофони. Повечето асансьори нямат микрофони, но Анджела провери за всеки случай. След като се убеди, че не ни записват, тя се облегна на месинговия парапет в дъното на кабината и прошепна в ухото ми:

— Няма да излезем живи от тук.

— Супер! — отвърнах аз. — Видя ли трезора?

— Трезорът е „Дайболд“ клас втори, със система за забавено отключване от трима души в точно определен час. Което означава, че трима управители на банката трябва едновременно да въведат всеки своя код, известен само на него, и то в точно определен час от деня, известен само на тримата, след което трезорът не се отваря веднага. Просто се задейства таймер, който отключва вратата, да речем, след час и половина. Да, видях го тоя шибан трезор и какво?

— Ще се изкефя жестоко, когато отворим това нещо.

— Нищо подобно, тръгваме си. Дори трезорът да не беше проблем, дори да успеехме някак да докопаме парите, ние сме на една пресечка от полицейския участък, на пет минути от щаба на частите за борба с тероризма. Което означава хеликоптери и отряди от командоси. Мъже с черни маски и бронежилетки, които се спускат по въжета от въздуха, също както по филмите. Ще ни турят белезниците още преди да сме пипнали вратата на трезора. Или направо ще ни гръмнат.

— Може би си очаквала, че кражбата на седемнайсет милиона долара е нещо лесно? — казах аз.

— Очаквах да е нещо, след което оставаме живи. Явно съм се лъгала.

Поклатих глава.

— Трябва да се откажем — каза Анджела. — Да духнем. Да идем в Прага. Наемаме си апартамент в „Босколо“ и изчезваме за един месец.

— И какво му е забавното на това?

— Не сме тръгнали да се забавляваме — каза Анджела. — Лично аз искам да съм богата и да живея като нормален човек.

— Знаеш ли колко е скучно да си нормален? — отвърнах. — Аз пък живея заради тръпката на предизвикателствата.

— Едно такова предизвикателство може да ни струва живота.

Поклатих глава.

— Каквото ни е писано, това и ще стане.