Призрак

58

Лиъм Харисън не беше мъртъв.

Аз просто бях допуснал, че е. И за момента това си беше едно твърде основателно допускане. Малко бронежилетки са в състояние да устоят на 44-калибров куршум магнум, изстрелян от упор. По дяволите, дори да знаех, че е с бронежилетка, пак щях да го пиша умрял. Енергията на куршума щеше да е строшила ребрата и смачкала белите му дробове. Това би било достатъчно, за да го убие.

Би трябвало да го убие.

Не мога да кажа колко пъти съм прехвърлял този момент в съзнанието си. Понякога, докато заспивам нощем, сцената се повтаря като видеоклип, програмиран да се пуска отново и отново. И тогава се усещам разбит, сякаш част от мен още лежи на пода в бронираната кола с ноздри, пълни с кокаин, и три разплескани куршума в бронежилетката. Вече минаха години оттогава, но аз не преставам да мисля за онзи миг. Може би, ако бях внимавал, щях да си спестя страшно много неприятности и болка. Ако бях внимавал, Джо Ландис щеше сега да е жив. Също и Джак Делтън.

Как ли не се оправдавах пред себе си за тази грешка през годините. В края на краищата откъде можех да знам, че Лиъм Харисън е оцелял? Откъде можех да знам, че след нашата среща не само бе останал жив, ами бе успял и да ни разкрие? След време бях започнал да гледам на нещата от позицията на Маркъс. Той не понасяше неуспеха, за него провалът беше нещо, което просто не можеше да си позволи. При обир дори най-малката грешка може да доведе до последици, които да надхвърлят всякакви представи. Ако Маркъс ме срещнеше отново, нямаше да има друг избор, освен да ме убие. Това бе единственият начин, по който работеше системата.

Едно-едничко мое действие — показването на паспорта ми на онзи полицейски информатор — провали из основи Азиатската операция. След всичките ми съмнения и тревоги най-после стигнах до истината: обирът не се провали, защото Маркъс ми бе заложил капан. Не се провали поради лошо планиране. Не се провали, защото обектът на удара не беше лъжица за нашата уста. Не. Провали се заради една бронежилетка, един фалшив паспорт и пликче чипс.

Затръшнах вратата и я заключих.

Никой няма право да се завръща в дупката си след извършен удар освен при крайно належащи обстоятелства. В случая обстоятелствата бяха належащи, че и отгоре. След нашето окъпано в кръв бягство с бронираната кола целият град щеше да ни издирва. Малката стаичка зад химическото чистене беше единственото място, където знаех, че мога да се скатая за няколко часа. Разбира се, знаех също, че не мога да стоя тук до безкрайност. Полицията има начини да те намери, където и да си се заврял. Поставих веригата на вратата и мозъкът ми превключи на шеста. Нов план. Веднага.

Не си бях оставил кой знае какво в дупката. Сапунът и самобръсначката, които бях ползвал, си стояха на мястото, но бях изхвърлил всичко друго — резервните дрехи, дребните лични вещи. Отидох в спалнята, включих радиото и го настроих на местната новинарска станция. До него поставих полицейския скенер и също го включих. Исках да слушам и двете едновременно. Исках да знам всичко, което знаеше и полицията, и то едновременно с нея.

Останалата част от плана ни за бягство беше напълно провалена. Ако полицията знаеше за Джак Делтън, тя щеше да се досети и кои са с него, понеже на идване бяхме минали заедно границата. Вероятно и за останалите имаше заповеди за арест. Всичките ни фалшиви самоличности бяха изгорели, не само моята. Полицията щеше да блокира всички изходи от страната — летища, пристанища, железопътни гари. Ако вече ни знаеха кои сме, със сигурност щяха да ни очакват. Да отидем сега на летището означаваше да попаднем в сигурен капан. Нямаше изобщо да стигнем до изхода към самолета, щяха да ни приберат още на паспортния контрол. Единственият ни шанс да се измъкнем беше да се разделим и всеки да си пробва сам късмета.

Това означаваше никога повече да не видя Анджела, но в момента нямах време да мисля за това. Последният път, когато изобщо я видях, беше в онази бронирана кола.

Най-напред трябваше да разкарам дрехите, с които бях облечен. Не само униформата на охранител. Не можех да задържа нищо, с което бях влизал в банката. Не че дрехите бяха главният ми проблем. Лицето ми беше заснето от охранителните камери, само след няколко часа щяха да го показват по всички телевизии. Трябваше да намеря начин да се освободя от всичко, което би могло да ме уличи като участник в обира — от паспортите до бронежилетката. Знаете ли колко трудно е това? Кевларът, който се използва в такива жилетки, е синтетичен материал, който не гори, дори не се топи при висока температура.

Второ, трябваше да променя външния си вид. Нямаше как да изляза от страната, ако дори далечно наподобявах някого, участвал в обира на банката. Трябваше да се превъплътя в друг, още тук и сега, което е много по-трудно, отколкото звучи. Вече бях изхвърлил всичките си резервни дрехи и нямаше как просто да отида до магазина, за да си набавя нови. Времето за такива приготовления отдавна бе минало. Трябваше да намеря какво да облека по най-бързия възможен начин.

Трето, нужен ми беше комплектът за оцеляване. Както вече споменах, никога не участвам в удар, без да съм си подсигурил такъв. В конкретния случай най-близкият ми пакет за оцеляване се намираше на около осемстотин метра в една сляпа уличка зад рибен ресторант до пазара „Пасап Сени“. Вътре имаше десет хиляди долара, двайсет хиляди рингита, деветмилиметров пистолет, два предплатени мобилни телефона, две кредитни карти, чиста шофьорска книжка и колумбийски паспорт на името на Мануел Сарди. Мозъкът ми прехвърляше трескаво различни подходи и схеми на придвижване към мястото, изходни стратегии и маршрути на полицейските патрули. Ако успеех да се добера до този пакет, нямаше да имам право на повече грешки. Трябваше да се преобразя, да скрия сегашните си дрехи и да изчезна.

Отворих прозореца и се съблякох. Бях решил да изхвърля всичко освен панталона и фланелката си. Метнах дрехите през прозореца и те паднаха в канавката два етажа по-долу Казах си, че така е по-добре, отколкото да ги пускам в кофата за боклук. В тази част на града до час-два някой клошар щеше да си ги припознае за свои. А в боклука рано или късно щеше да ги намери полицията, ако се насочеше насам. Стиснах зъби, примижах и откопчах бронежилетката. Дявол да го вземе, как болеше!

Докоснах с ръка ребрата си, където бяха попаднали куршумите. Три големи синини обозначаваха точните места. Всъщност синьото вече отиваше към черно. Беше истинско чудо, че отдолу няма счупени кости. Опипах се отвсякъде, за да се убедя, че не кървя, после съблякох жилетката през главата си и я пуснах на леглото. Кевларът спира куршум и не гори в огън, но ако не е обработен със силициев двуокис, е безсилен срещу нож. Измъкнах керамичните плочи и ги изхвърлих през прозореца, после взех един кухненски нож и нарязах кевларената обвивка на тънки лентички. Когато приключих, резултатът приличаше на разпрана раница. По-големите парчета метнах през прозореца, по-малките хвърлих в тоалетната и пуснах водата.

Отидох до мивката, подложих главата си под чучура и търках, търках, докато водата в канала почерня от грим и боя за коса. Когато приключих, със същия нож си подстригах косата. Нямах време да я изкусурявам, просто я хващах с една ръка, изпъвах я отзад на тила и отрязвах всичко, което стискаха пръстите ми. След като я подкъсих достатъчно, насапунисах скалпа си и се избръснах с ножа, докато черепът ми лъсна гол. За някои хора косата е отличителен белег. Обръснат ли си главата, това ги преобразява напълно. Вече не приличах по нищо на младежа, обрал банката.

Новините по радиото и полицейския скенер не бяха никак добри. Сю Мей не успяла да се отдалечи и на сто метра от колата, когато я заловили. Улучили я с граната сълзотворен газ и тя не издържала. Паднала на колене и се свила на кълбо. Накрая дошли парамедиците. Олтън Хил извървял по-малко от една пресечка, когато бил покосен от полицейски куршуми, докато се опитвал да отвлече кола на кръстовище. Винсънт и Манчини се измъкнали някак от хайката, но фалшивите им паспорти ги провалили. Докато минавали през проверките за сигурност, имената им се появили в компютъра като съучастници на Джак Делтън; арестували ги на изхода за самолета.

И нито дума за Анджела.

Свалих от шията си верижката с двете ключета от банковия сейф и дълго ги гледах. Част от екипа ни вече бяха арестувани. Полицията положително бе забелязала ключетата в джобовете или на шиите им и щеше да търси и други такива. Да се разделя с тях, означаваше да загубя над два милиона долара, но нямах избор. Парите и без това бяха отписани. Ние ги бяхме загубили в мига, когато вратите на асансьора се бяха отворили в подземния паркинг.

Изхвърлих ключетата в тоалетната и пуснах водата.

След това извадих паспорта на Джак Делтън, щракнах запалката и се загледах в страниците, които се разтапяха, сгърчваха и почерняваха. По-малко от час след обира Джак Делтън беше мъртъв. Оцелял бе Призрака.

Отключих вратата и тръгнах, без да поглеждам назад.

Извървях две пресечки, когато попаднах на един клошар. Беше хилав, с пепелява кожа и дупки между зъбите. Не бе нужно да се взирам, за да забележа следите от убождания по ръцете и сънната му артерия. Хероин. Облечен беше с мръсна тениска с името на някаква рок група и стари черни маратонки на краката. Подхвърлих му стиска рингити в замяна и на двете. Нито обувките, нито ризата ми бяха по мярка, но на първо време щяха да свършат работа. Във всеки случай колкото да стигна до рибния пазар и комплекта си за оцеляване.

Взех метрото. Качих се на първия влак, който пристигна на перона, слязох на втората спирка и взех първия влак в обратната посока. Анджела ме беше учила как да бягам от закона. Смених дрипите с неща, които купих от един магазин за дрехи втора употреба, после поработих и над вида си, като си помагах с дамско огледалце, докато чаках монорелсовия влак. Мануел Сарди и Джак Делтън бяха напълно различни персонажи. Мануел не говореше и дума английски, но не страдаше от това. Временната самоличност ми свърши работа колкото да си наема такси. Подадох на шофьора шепа рингити, за да ме закара чак до Порт Диксън; целта ми беше да се изплъзна от юрисдикцията на местната полиция. От там се качих на автобус за град Джохор Бару. Отидох на пристанището и си купих лодка с пари в брой, за да прекося пролива Джохор до Сингапур. Добрах се някак си до отсрещния бряг и отидох право на летището, където си купих еднопосочен билет туристическа класа за първия полет до Богота. След което направих това, което правя най-добре — изчезнах от радарите.

Пътувах по целия свят, без да се задържам на едно място повече от шест месеца. Превърнах се в истински призрак, защото знаех, че ако Маркъс ме открие, ще отговарям не само заради собствените си грешки, ами и заради Анджела. В края на краищата ние бяхме двамата късметлии, които бяха успели да се измъкнат. Рано или късно щеше да се наложи да си платим за този лукс.

В продължение на няколко месеца се опитвах да се свържа с Анджела, докато накрая си казах, че само си губя времето. Да се мъчиш да откриеш един призрак е все едно да гониш дим. По цели дни седях и чаках съобщение от нея да се появи в някоя от анонимните кутии на електронната ми поща. Това така и не стана.

Честно казано, не знам дали изобщо е жива.

Тя винаги е била по-умната от двама ни. Ако бе искала да изчезне веднъж завинаги, знаех, че с нищо не бих могъл да й попреча. През следващите пет години имаше случаи да се разхождам с дни по улиците на някой град и да се надявам да видя лицето й в тълпата. И все ми се струваше, че я виждам, защото тя би могла да се превъплъти във всекиго. Имах чувството, че ме гледа отнякъде. Имах чувството, че ако съм достатъчно умен, някой ден ще изляза навън и ще я видя да ме чака, с цигара в ръка и с лукавата си усмивчица.

И така, докато пет години след тази случка, тоест само преди два дни, ме събуди имейлът на Маркъс.