Призрак

24

— Чудех се кога ли най-после ще се срещнем — каза Вълка, когато се вмъкнах на задната седалка до него.

Въпреки лятната жега кожената тапицерия беше студена като лед. Климатикът сигурно беше поставен на нула градуса. Вълка не беше въоръжен. Нямаше нужда от оръжие. Скинарите с рязаната пушка бяха паркирали непосредствено до нас, отрязвайки пътя ми за бягство. Положително и шофьорът му на предната седалка имаше пистолет. Аз го погледнах, сякаш не знаех какво да кажа.

— Не си точно това, което очаквах — продължи Вълка. — По описанията, които бях чувал, си те представях много по-млад.

— Не знам какво си очаквал — отвърнах. — Аз съм, който съм.

Вълка кимна многозначително.

— Така е. Ти също знаеш кой съм аз, нали?

— Знам — отвърнах аз. — Ти си Хари Търнър.

Настана мълчание. Явно Вълка и такъв отговор не бе очаквал.

— Кой ти каза името ми? — запита накрая той.

— Едни хора.

— Маркъс.

— Едни хора.

— Прави са хората. Това е едно от имената ми. Но на мен Хари никога не ми е харесвало като име. То е съкратено от Харихар. Знаеш ли какво означава Харихар?

— Нямам представа.

— Индийско е. Едно от имената на Кришна, който е въплъщение на Вишну, който според някой хиндуистки секти е върховният бог на тяхната религия. Вишну е пазителят, той е всемогъщият, всезнаещ страж на Вселената. Докато Хари едва ли изразява пълното значение на това име. Ти какво ще кажеш?

— Май не — отвърнах аз.

— Но ти сигурно ме познаваш и под едно друго име? По-лесно запомнящо се.

— Викат ти Вълка.

— Така е добре — каза той, като се размърда леко на седалката си. — Поне знаеш кой съм.

— Как ме намери?

— Е, стига де, това няма да ти кажа. Може да се опиташ да ми попречиш. Достатъчно е да знаеш, че мога да те проследя навсякъде.

Аз изсумтях презрително.

— Ти си призракът на Маркъс, нали? Личи си. Познавам по ръцете. Върховете на пръстите ти са гладки като кожата на лицето.

— Не работя за Маркъс — казах аз.

Той се усмихна.

— Разбира се. Ти си свободен агент. Работиш единствено за себе си, нали така?

Не казах нищо.

— Гледаш ли новините? — попита Вълка. — У дома винаги работи телевизор. Жена ми не спира да ми натяква за това. В която и стая да вляза, пускам телевизора, а понякога забравям да го угася. При мен това е нещо като несъзнателен навик. Докато закусвам, гледам новините. Отивам на работа и гледам новините. Говоря по телефона и гледам новините. Дори не си давам сметка, че го правя, но жена ми забелязва. Когато разговаряме, аз уж чувам какво ми казва, но всъщност слушам новините. И това я дразни. Но съм длъжен да гледам, разбираш ли? Човек никога не знае какво ще покажат. Може да е история за някакво си там изчезнало момиче и аз моментално го изхвърлям от съзнанието си, понеже не ме интересува. След час може да е нещо друго. Нещо, което да промени деня ми или дори живота ми.

Той замълча за момент, после продължи:

— Знаеш ли, веднъж и мен ме дадоха по новините. Без да показват лицето ми, без да споменават дори името ми, просто някаква местна кабеларка заснела репортаж, в който се споменаваше моя фирма. Някакво малко момиченце се отделило от родителите си и се загубило и доста време не могли да го открият. Едва след няколко дни го намерили, в безсъзнание, в пустеещ парцел до една от работилниците ми. На пръв поглед му нямало нищо, но когато го прегледали, забелязали, че нещо не е наред. Зрението на детето било увредено, виждало размазано. Взели му кръвна проба и констатирали, че било изложено на огромни дози отровен газ. Което било странно, защото наблизо никъде нямало разхвърляна отрова за плъхове, в която има алуминиев фосфид. Просто миришело на развалена риба. Хората от телевизията били озадачени. Те обаче нямало как да знаят, че в мазето на работилницата има лаборатория за метамфетамини. Изпаренията се отвеждат през въздуховод към празния парцел в съседство. Момиченцето си играело там предишната вечер и се надишало едно хубаво, след което припаднало. Лаборантите изобщо не забелязали това, довършили си партидата и си отишли. Скоро изпаренията се разнесли във въздуха, но малкото момиченце останало да лежи на земята, на има-няма пет метра от изпускателната тръба. Ако новинарите бяха разкрили причината, това щеше да ми струва четвърт милион долара.

И така, още щом научих за случилото се, се качих на колата и отидох до изоставения парцел. От там тръгнах да обикалям квартала, обикалях, обикалях, докато открих къщата, в която живееше момиченцето. Паркирах малко по-надолу по улицата, върнах се пеша до къщата и се вмъкнах вътре през един прозорец. Отидох първо в спалнята на родителите и ги зашеметих с електрошоков пистолет, за да съм сигурен, че няма да ми пречат. После отидох в стаята на момиченцето и му казах да не пищи. То се разплака, но ме послуша и не каза гък. Толкова беше уплашено, че не помръдваше от мястото си. Само дишаше тежко и плачеше без звук. Аз го отнесох на ръце до кухнята и го поставих да седне на барплота до мивката. Налях му чаша мляко и то я изпи. Налях още една, като този път добавих препарат за канали. На гъстота са еднакви и в мляко не личи. То изпи чашата до половина, после се усети и спря. По езика му бяха излезли пришки. Трябваше да го стисна за нослето и да му излея остатъка в гърлото. След това минаха цели двайсет минути, докато умре. Давеше се, повръщаше кръв, натриевата основа разяждаше вътрешностите му. След малко престана да плаче. Седеше и ме гледаше с едни големи тъжни очи, като дишаше на пресекулки. После се кипна на една страна и не се събуди повече. Лицето му беше покрито с кръв, очите му кървяха, понеже мозъкът му се беше разтворил на пихтия. Подпрях трупа на барплота до отворената врата на шкафа с химикали. След това от кабеларката не казаха дума повече за моята работилница.

— Защо ми разправяш всичко това?

— Защото аз поръчах убийството на Морено — каза Вълка. — И ако не ми донесеш парите от обира, ще убия и теб.