Призрак

49

Александър Лейкс ме чакаше в кафенето. Изглеждаше още по-зле, отколкото преди дванайсет часа — очите му бяха кръвясали, лицето сбръчкано и състарено от напрежение. Не се бе бръснал от два дни, върху вратовръзката му имаше петно от кафе. Когато ме видя, едва се помръдна. Вдигна бавно ръка от масата и ми махна.

Заведението беше почти празно. Свечеряваше се и цялата обстановка изглеждаше различна. Дъждът барабанеше по витрините, върху скарата цвърчаха бъргъри, кафе машината свистеше. Готвачът ме проследи с поглед, докато минавах край него. Зачудих се с какво ли бях предизвикал любопитството му. Може би му приличах на някого.

Когато стигнах до сепарето, Лейкс каза:

— Изглеждаш различно.

Вдигнах рамене.

— Днес всички ми казват това.

— Искам да кажа, изглеждаш напълно различно. Сякаш си друг човек. Едва те познах.

— Надявам се, че носиш онова, което ти бях поискал.

От сака на пода в краката си Лейкс извади бяла официална риза. Вътре имаше и черен костюм „Келвин Клайн“, червена вратовръзка и колан.

— А пистолет?

— Револвер трийсет и осми калибър, какъвто имаше и преди. Издрасках нарезите в цевта и заличих серийния номер, така че е напълно чист. Евтин е и вдига много шум, но е много як.

Той извади оръжието и го сложи на масата, за да го огледам. Не беше много по-добро от онова, което бях взел от Грималди, но щеше да ми свърши работа при липса на друго.

— Става — казах аз и седнах на пейката срещу него.

Лейкс се дръпна инстинктивно назад, сякаш се боеше от мен. По масата пред него имаше петна от кафе, а в чинийка малко встрани — изстинал хамбургер, който едва бе докоснал. Месото беше покафеняло в средата и изсъхнало по краищата. Но затова пък сигурно бе изпил дванайсет кафета. Малките пластмасови чашки от сметанките бяха наредени около шишето с кетчупа. Явно цял ден бе прекарал тук.

— Отдавна ли чакаш? — попитах го.

Той погледна часовника си.

— Близо дванайсет часа. Когато ми каза, че вероятно ще се забавиш, помислих, че имаш предвид час, час и половина.

— Нае ли ми кола?

Той бръкна в джоба си, извади дебел електронен ключ на верижка с емблемата на фирма за коли под наем и го плъзна към мен по масата. Движенията му издаваха странна смесица от изтощение и ужас. Ръката му с ключа леко трепереше. Пресегнах се, взех ключа и го пуснах в джоба си.

— Червена хонда акорд, паркирана е малко по-нататък по улицата. Регистрирана е на Майкъл Хичкок, така че, ако те спре полиция, направи се, че го познаваш. Дявол да го вземе, толкова си се променил, че можеш направо да се представяш за него!

— Той е бял, с тъмна коса, около трийсет и пет годишен.

— Някакви новини?

— Има издадена заповед за арестуването ти, но ти вероятно вече го знаеш. Показаха те по телевизията. Разпространяват твоя снимка от камерите на летището. Доста добър близък план как разговаряш с някаква мацка от ФБР. Заедно с ръста, телесното ти тегло и датата ти на раждане. Притесних се за теб, но явно е било напразно. Та ти изобщо не приличаш на онзи тип. Какво, по дяволите, е станало с теб?

— Пооправих се, преди да тръгна за насам. Взех душ.

— Страхотен душ, няма що.

— Нямам търпение да си сложа новия костюм.

Лейкс кимна.

— Ще ти трябва.

Той кимна с глава към телевизора над бара. На екрана течеше реклама за „Атлантик Риджънси“, звукът беше намален. Но аз разбрах какво иска да ми каже. През последните дванайсет часа сигурно безброй пъти бе видял лицето ми по новините и се бе притеснявал да не ме хванат. Но сега лицето ми беше различно. За много хора е трудно да приемат това.

Известно време седяхме мълчаливо. Наблюдавах го как отпива от кафето си, докато пръстите на другата му ръка опипваха средното копче на сакото. Чакаше ме да кажа нещо, но аз не бързах. Лейкс ме беше предал на Вълка и аз исках да го поизпотя малко.

Взех револвера, проверих дали е зареден и го поставих на масата с дулото към Лейкс. После бръкнах в джоба си и извадих проследяващото устройство, което бях свалил от колата му

Той замръзна. Чашата с кафе застина във въздуха. След секунда се съвзе и я остави на масата. Когато погледите ни се срещнаха, прочетох в очите му паника. Лейкс знаеше какво е направил. Знаеше каква ще бъде реакцията ми. Беше ми доставял коли с бръмбари и беше продавал координатите ми на врага. В моята професия такова предателство обикновено се наказва с куршум в главата. Защото е непростимо.

Той преглътна мъчително.

— На всички коли ли имаше по едно такова? — попитах аз.

Лейкс не отговори. Беше като заек, заслепен от фарове. Разбирах защо мълчи. Ако ме излъжеше и аз знаех истината, щях да го убия. Ако ми кажеше истината, пак щях да го убия. Каквото и да кажеше, беше загазил.

— И така — продължих аз, — ако излезем навън и погледнем под хондата, ще намерим ли още едно такова?

Той не каза нищо. Само кимна.

— Тропал си всичко на Вълка, до най-малката подробност, нали?

Лейкс не помръдваше.

Въздъхнах, хванах револвера в дясната си ръка и с лявата го покрих със салфетки. В закусвалнята нямаше много хора, а седнали в отдалеченото сепаре с високи облегалки бяхме почти невидими. Дръпнах ударника назад, механизмът тихо прищрака и барабанът се завъртя на позиция. Беше зареден с патрони магнум с кух връх.

— Трябваше всъщност да се досетя — казах аз. — В този град ти си човекът, който урежда всичко, а Вълка е стратегът. Трябваше да ми е ясно, че или работиш за него, или си прекалено некадърен, за да те вземе на работа. Сам съм си виновен, че ти се доверих. Псувам се за това.

Лейкс мълчеше и не откъсваше поглед от оръжието.

— Можеш да говориш, ако искаш — казах му аз. — Нямам намерение да те убивам, преди да съм те изслушал. Всъщност, откакто знам, че работиш за другия екип, нашите отношения някак укрепнаха. Сега имам повече причини да те искам жив. Разбира се, имам и достатъчно причини да държа този револвер винаги зареден и под ръка.

Лейкс продължаваше да мълчи.

— Чувал ли си някога израза „Flectere si nequeo superos, Acheronta movebo “?

Лейкс поклати глава и прошепна:

— Това на латински ли е?

— Да, на латински.

— Никога не съм го чувал преди.

— А искаш ли да знаеш какво значи?

Лейкс погледна купчината салфетки и каза:

— Не съм убеден, че искам.

— О, искаш, и още как! Повярвай ми, че искаш.

— Е, добре. Какво означава?

— Означава много неща. За пръв път се натъкнах на тази фраза, когато бях дете. Тогава четях всичко, което ми попаднеше. Всеки път, когато на рафта в магазина се появеше нова книга, аз я купувах, а ако не можех да си я позволя, прочитах на място, колкото успеех. Живеех в градската библиотека. Понякога се блъсках в хората, защото и по улицата ходех, забил нос в някоя книга. Но колкото и да четях, не можех да открия книгата, която истински да ми хареса. Повечето книги бяха окей — вълнуващи, страшни, романтични, реалистични, но нито една не ме удовлетворяваше напълно. Във всяка по нещо липсваше. Но аз не се отказвах. Захванах се със сериозна литература. Прочетох „Гравитационната дъга“ на Пинчън. Прочетох

„Среднощни деца“ на Рушди. „Името на розата“ на Умберто Еко. Но и те не ми въздействаха истински. Докато един ден някой ми подари „Енеида“. Ти знаеш ли историята на „Енеида“?

Той поклати глава.

— Чувал ли си за Троя? За „Илиадата“ и „Одисеята“? Троянски коне, морски чудовища и тъй нататък?

— Да, знам ги тия неща.

— „Енеида“ е епична поема за основаването на Рим. Нещо като продължение на „Илиадата“ и „Одисеята“. Разправя се за един млад мъж на име Еней, който избягал от Троя, след като тя била превзета от гръцките завоеватели. С останалите си живи другари Еней се качил на кораб и отплавал в Средиземно море. Книгата проследява приключенията му: как се влюбва, попада на лоши хора, преживява свръхестествени явления. Всичко онова, за което обичах да чета като дете, че и отгоре. Имах чувството, че самият аз съм Еней. Също като него и аз нямах родители в истинския смисъл на думата. Също като него и аз бях предопределен за велики дела. Също като него и аз се отегчавах от битовото ежедневие. Приличахме си по още нещо: и аз не бях добро момче. Не и в традиционния смисъл на думата. Еней бил принуден да върши злини, за да стигне до там, закъдето бил тръгнал.

— Чел си на латински като дете? — попита Лейкс.

Вдигнах рамене.

— Някои деца събират модели на самолети. Аз четях на латински. Не е толкова трудно за разбиране. Обичах да чета, освен това много исках да съм Еней. Но, виждаш ли, Еней знаел съдбата си, понеже един пророк му я бил предсказал. Докато аз нямах никаква представа какво ще излезе от мен. Повечето дни имах усещането, че нищо. Сякаш не съществувах, освен когато четях онази велика книга. Единственият случай, когато съм се чувствал по-щастлив, беше, когато разбих главата на някакъв човек и го ограбих посред бял ден.

— Защо ми казваш това?

— Искам да разбереш защо върша това, което върша, и искам да го кажеш на Вълка. Мислиш ли, че ще запомниш какво ти казах? Че ще го набиеш в главата си?

Лейкс не отговори.

— „Flecteresi nequeo superos, Acheronta movebo “- продължих аз — е цитат от книгата. И моят девиз в живота. Спомням си, че когато го прочетох за пръв път, се облегнах назад и се замислих. Това е, значи, което ми е липсвало досега. Тази сентенция беше събрала в себе си всичко, което бях изпитвал до момента. Тя прогони в един миг всичкия натрупан в мен гняв и безнадеждност. Накара ме да вникна, да видя смисъла на всичките си малки проблеми. Оттогава непрекъснато си я повтарям.

Лейкс хапеше със зъби вътрешността на бузата си.

— Още не си ми казал какво означава.

— Означава: „Щом не склоня боговете небесни, то аз ще повдигна всички от долното царство“.