Призрак

41

Карах към адреса, който ми бе дал Маркъс, когато един от телефоните ми зазвъня. Пресегнах се към съседната седалка, извадих го от сака и погледнах дисплея. Вместо номера на абоната пишеше с големи сини букви ФБР. Отворих телефона и го притиснах между бузата и рамото си.

— Здрасти — казах аз. — Как я караш?

— Ало? Кой сте вие? — каза Ребека Блекър.

По дяволите! Бях забравих, че се вживявам в образа на Джон Грималди.

— Аз съм — казах бързо с гласа на Джак Мортън.

— Звучеше ми някак различно.

— Нали знаеш какво прави с човека един приятен душ…

— Аз ли не знам! — рече тя. — Обаче ти здравата си се накиснал, Джак.

Гласът й не звучеше нито заплашително, нито съчувствено. Каза го по-скоро с някакво приповдигнато злорадство, като шахматист, който току-що е направил особено находчив ход с царицата. По тона й разбрах, че не аз, а тя ме е накиснала и сега бързаше да ми го съобщи. Дори дрезгавината от многото изпушени цигари в гласа й се беше смекчила.

— Хубавата новина е, че ще се видим пак — продължи тя. — А лошата… хм, полицейското управление на Атлантик Сити издаде заповед за арестуването ти.

— А, тъй ли? И в какво ме обвиняват?

— Издирван си във връзка с двойно убийство, извършено снощи. Два трупа са открити в района на солените блата тази сутрин. С огнестрелни рани. И двата застреляни в главата, единият практически от упор. Колата, до която ме изпрати снощи, е била собственост на единия от двамата, така че си косвено заподозрян в убийство.

Аз изсумтях презрително.

— Толкова ли трябва, за да изкараш заповед за арест в днешно време? Аз даже не знам къде се намират тия блата.

— Работата е сериозна, Джак. Ти ли ги уби?

— Мразя убийствата.

Ребека въздъхна и удари телефона в нещо твърдо.

— Няма значение дали заповедта е издадена на законно основание или не — каза тя. — Щом съм решила да те открия, ще те открия. Ще завардя всички летища и всички шосета. До един час ще разпратя снимката ти до всички патрулни коли. След още три всеки полицай в околните щати ще познава лицето ти.

— Откъде, по дяволите, си се сдобила с моя снимка?

— От охранителните камери на летището.

Усмихнах се. Ребека Блекър ме беше притиснала здраво. Най-вероятно тя бе поискала заповедта за ареста ми. Полицията в Съединените щати трябва да разполага с писмена декларация, която да дава основателна причина за издаване на заповед за арест. Тя беше единствената, способна да напише такава, както и да им подскаже да ползват снимката от летищните камери или да направи връзката между мен и убийствата; единствено тя знаеше, че изобщо се намирам в Атлантик Сити. Блекър ме бе сложила в списъка на издирваните лица, за да ме склони да й играя по свирката.

Умно замислено, признавам. Тя имаше коз срещу мен и беше готова да го изиграе, ако откажех да й съдействам в разследването.

— Уви, нямаш късмет — казах аз. — Джак Мортън се чупи, не е в града.

— Глупости.

— Е, добре, хвана ме. Какво искаш?

— Длъжна съм да те попитам къде си.

— Няма да стане.

— Длъжна съм също така да те посъветвам да се предадеш.

— Още по-тъпо. Стига игрички, а? Сдобила си се със заповед за арестуването ми. Браво, поздравления. Това си е лост за въздействие. Обаче ако искаше полицията на Атлантик Сити да ме хване, сега щеше да проследиш номера на телефона ми, а не да го набираш. Ти си умна жена. Едва ли щеше да ми звъниш, ако не ми предлагаше сделка.

— Откъде знаеш, че вече не съм проследила телефона ти?

Погледнах през стъклото на колата към небето.

— Не виждам хеликоптери.

— Може да съм изпратила патрулна кола.

— Което би означавало, че не се стараеш достатъчно.

— Е, добре, ето какво ти предлагам. Искам още сега да дойдеш до регионалния офис на ФБР и да се предадеш. Ако ми помогнеш добросъвестно, за да разреша случая със стрелбата в „Риджьнси“, ти обещавам, че двата трупа в блатото ще бъдат писани като самоотбрана. Ако ли не, от мен имаш две обвинения в предумишлено убийство.

— Никога няма да ме видиш в арестантска килия — заявих аз.

Не исках това да прозвучи като самохвалство, но така се получи и аз веднага съжалих. Казах го, защото беше самата истина. Никога преди не бях арестуван, нямах намерение и сега да се дам на властите заради някаква си издадена без основания заповед. Ако Ребека ме искаше с белезници на ръцете, трябваше да дойде и да ми ги сложи сама.

— Надявам се, че знаеш в какво се замесваш — каза тя.

— Не ме е страх от полицията.

— Нямам предвид полицията. Двата трупа принадлежат на членове на престъпна група наркопласьори, хора на Харихан Търнър. До тази сутрин знаех само че си запалил една от колите му. Сега хората му мрат като мухи. Имаш ли някаква представа какво е вършил този тип в миналото?

— Чувал съм разни истории — казах аз. — Защо би била склонна да го пишеш самоотбрана?

— Защото тия двамата неведнъж са подозирани, че погребват хора в блатата.

— В такъв случай ми се струва, че нищо не ти дължа.

— Ако се предадеш, мога да ти предложа закрила.

— Поласкан съм — казах аз, — но сам съм си достатъчен. Ще ти се обадя по-късно и може да се срещнем. Но нямам намерение да идвам в офиса ви и да се предавам. Засега съм просто един съвестен гражданин.

— Вече не си. Сега си обект на полицейско издирване.

— За което трябва да съм благодарен на теб — казах аз. — Ти за всеки мъж, с когото се запознаеш, ли вадиш заповеди за арест?

— Само за тези, които искам да хвана.

— Е, добре — казах аз. — До скоро.

— Ако не, ще се видим на процеса ти.

Метнах телефона през прозореца и той падна някъде зад мантинелата. По дяволите, Ребека Блекър си я биваше. Погледнах часовника си. Беше обед. Оставаха още осемнайсет часа.