Призрак

29

Докато пътувах обратно към града, шосето беше пусто като Сахара; фаровете на колата осветяваха само асфалт и поизтритата жълта осева линия. Отстрани профучаваха рекламни билбордове за казина. Вятърът брулеше безмилостно предното стъкло и носеше песъчинки и боклуци във въздуха.

Бях изминал около шест километра, когато един от мобилните ми телефони иззвъня. Беше още в сака, който бях оставил на седалката до себе си. Извадих го и видях, че номерът е онзи от визитката на Ребека Блекър. Отворих телефона и го затиснах между бузата и рамото си, за да говоря и шофирам едновременно.

— Ей, забави се — казах аз.

— Джак Мортън е голям наглец, да знаеш — отвърна тя. — Цели два часа претърсвах онази стая, докато открих тъпата ти бележка.

— Започвах да си мисля, че по някаква причина си я пропуснала. Ама ти не спиш ли? Очаквах да ми позвъниш едва утре.

— Ще спя, когато отида отново на почивка.

— Мога ли да те попитам защо претърсваше стаята?

— Открих колата, с която са избягали — каза тя. — Рекох си, че може би знаеш нещичко по въпроса, а и че бих могла да открия твои следи на мястото на инцидента.

— Нищичко не знам по въпроса.

— Да бе! — сопна се тя.

— Какво се е случило?

— Полицията на Атлантик Сити откри колата преди два часа. По-скоро онова, което е останало от нея. В една изоставена сграда до старото летище. Някой й е сипал достатъчно запалителна течност, за да изпепели цялата околност. Останали са само деформирани ламарини и някои части, изработени от материал, който издържа на високи температури. Беше ни нужен час само за да определим марката и модела.

— Кофти.

— Знаеш ли, Джак, виждала съм много запалени коли, но никога не съм чувала за кола, която да се самозапали седемнайсет часа след удара, за който е използвана.

— И си мислиш, че някой се е добрал до колата преди теб.

— Двама. Намерихме пресни следи от обувки. Ти не носиш ли случайно мокасини четирийсет и четвърти номер?

— Предпочитам боти. По-добре обхващат глезените.

— Ако ще си играем игрички, може да ти изкарам заповед за арест.

— Няма да го направиш — отвърнах аз. — Нямаш никакви доказателства.

— Тогава дай ми ти доказателства — каза Ребека. — Ти си този, който ми навря номера си, и аз отказвам да повярвам, че си го направил само за да се занасяш с мен. Искал си да ти се обадя. Поне ми кажи защо.

— Проследяваш ли разговора?

— Моля?

— Телефонът има вграден джипиес чип — казах аз. — В днешно време всички телефони се правят така. Чипът изпраща на всеки петнайсет секунди сигнал, задаващ местоположението му с точност до десет метра. Това означава, че би могла да откриеш къде се намирам. Хайде де, федерален агент си все пак! Би трябвало да ги чаткаш тия работи.

— Искаш да знам къде се намираш?

— Искам да знаеш къде съм бил. По-конкретно, къде е бил този телефон през последния час, час и нещо. А ако се върнеш достатъчно време назад, ще установиш, че изобщо не съм се доближавал до изгоряла кола.

— Можеш просто да ми кажеш къде си бил, ясно ли е?

— Разхождах се по шосето. Но на теб ще ти трябват точните координати.

— И какво си правил по шосето?

— Просто излязох да се поразходя.

— В три сутринта.

— Обичам нощния въздух. Понася ми на бронхите.

— А да си се натъкнал на нещо интересно?

— Просто направи, каквото ти казвам.

— Да ми помогнеш ли искаш — рече Ребека, — или просто да ми вдигнеш кръвното?

— Нито едното, нито другото. Казвам ти, че излязох на нощна разходка, като си държах телефона включен.

— Много си нагъл.

— Искаш ли да знаеш къде съм бил или не?

— Честно ли да ти отговоря? Искам да знам номера на обувките ти.

— Четирийсет и три.

Мълчание. Чувах я как диша в слушалката. Дишаше плитко и някак насечено, сякаш от месеци, дори години не й бе оставало време да си поеме дълбоко въздух и да го задържи в дробовете си. Пръстите й тракаха по клавиатурата.

— Трябва да се срещнем — заяви тя.

— По телефона не става ли?

— Предпочитам лице в лице.

— Ти току-що каза, че можеш да ми изкараш заповед за арест. Предпочитам да говорим от разстояние, поне на първо време.

— Не ми е притрябвало да те арестувам. Маркъс Хейс може да обере Форт Нокс, ако ще, все ми е тая. Искам онези, които обърнаха града на бойно поле, за да мога да се върна в Кейп Мей и да си доизкарам почти провалената почивка. А като си помисля за изгорелия бял додж, оставам с усещането, че ми дължиш обяснение.

— Казах ти, не знам нищо по въпроса.

— Искаш ли да карам по процедура?

— Е, добре. Явно и двамата сме будни, така че нека се срещнем в лоби бара на хотела след един час. Там поне никога не затварят.

— В кой хотел?

— Знаеш в кой. Цяла нощ мести мебели в него.

— Без особена полза, бих казала. Не си докоснал дори шоколадчетата на възглавницата.

— Как изобщо откри стаята?

— Казах ти вече — отвърна Ребека. — Много съм добра в това, което върша.

— Е, след час.

— До скоро.

Прекъснах разговора, свалих пластмасовото капаче от телефона и извадих батерията. Извадих и СИМ картата, пречупих я на две, после изхвърлих парченцата през прозореца. Погледнах часовника си. Беше четири и петнайсет сутринта.

Оставаха двайсет и шест часа.