Призрак

48

Питах се колко ли време щеше да мине, докато откриеха трупа на Рибънс. Миризмата вече беше ужасна, но не и необичайна за къща като тази. Брокерът, който му бе продал адреса, щеше да го открие при рутинно посещение на имота, може би след седмици. Дотогава меките тъкани на тялото му щяха да са в напреднал стадий на разложение. Лицето му щеше да е неразпознаваемо.

Няколко мига размишлявах върху предсмъртното му желание. Всичко, което искаше от този свят, беше една последна доза. Колкото и да се насилвах да кажа нещо презрително, не ми даваше сърце. Аз също имам своите зависимости, и те са не по-малко саморазрушителни.

Спрях първо при маздата. Когато отворих вратата, миризмата отвътре ме задави. Вонеше на рибешки вътрешности и мърша. Минаха няколко секунди, докато се съвзема. Шофьорската седалка беше покрита с кръвта на Рибънс и с други телесни материи, но всичко беше спечено и почерняло след два дни под палещото слънце. Виждах местата, където съсирващият спрей беше помогнал, и тези, където не беше. Затворих вратата и оставих всичко, както си беше.

Върнах се при бентлито на Лейкс. Не бях сигурен дали в колата няма други бръмбари, но нямах и избор. Седнах зад волана и метнах синята чанта на седалката до себе си.

Очевидно, преди да предприема каквото и да било, трябваше първо да скрия парите. Бях заплашил Вълка, че ще ги оставя на място, което да насочи властите към него, но, разбира се, нямах намерение да изпълня заканата си. Сега, когато парите бяха вече у мен, рискът всеки момент да експлодират беше за моя сметка. Докато шофирах, преглеждах наум картата на града. Поех по крайбрежното шосе обратно към центъра, като си представях различни скривалища и претеглях мислено плюсовете и минусите на всяко.

Бях стигнал почти до крайбрежната алея, когато внезапно притъмня и се чуха гръмотевици. Бурята приближаваше бързо. Между дъждовните облаци над океана проблясваха мълнии. Влагата във въздуха се беше концентрирала в киселинен дъжд. Секунди след като първите капки изплющяха по предното стъкло на колата, от небето се лееха водопади. Погледнах нагоре към причернялото небе и включих чистачките.

За скривалище избрах един изоставен плаж на юг от града, до устието на залива Абсекън. Беше твърде каменист, за да служи за нещо полезно. Избрах една точка по средата между плажа и скалите. На това място пътят правеше остър завой, за да избегне скалите и прибоя.

Мястото имаше няколко предимства. Първо, плажът се намираше достатъчно встрани от всякаква цивилизация, за да се притеснявам, че някой може да дойде в близките часове и да открие чантата, скрита между скалите. Второ, отливът беше започнал и нямаше опасност някоя вълна, колкото и висока да беше, да отнесе парите навътре в океана. Трето, ако беше писано бомбичките да се взривят, по-добре това да станеше тук, където нямаше да наранят никого. Не смятах за редно да крия експлозиви на място, където можеше да ги намери някое дете.

Още със слизането от колата пороят ме измокри до кости. Провесих синята чанта през рамо и извадих мобилен телефон. Набрах един от номерата на Маркъс и му изпратих есемес. Той гласеше: Не се получи.

Извадих батерията и СИМ картата и запратих апарата през пясъчните дюни. Той падна до един участък от изоставено шосе, малко встрани от знака, предупреждаващ хората да не навлизат в плажа. Вятърът брулеше лицето ми и обръщаше косата ми ту на една, ту на друга страна. След стотина метра излязох от ниските храсталаци и се озовах с лице срещу прибоя. Тъмнината не беше като при свечеряване, когато небето е мастиленосиньо. Мракът беше сивочерен, като от намалена докрай лампа. Пристъпвах напред под синкавата светлина на града, отразена в повърхността на океана.

Стигнах до една голяма пясъчна дюна и известно време стоях в подножието й. Морето беше пусто. Вълните бяха високи, задаваше се нова буря. Малкото облаци от днес следобед бяха засмукани в атмосферния фронт, който кипеше и клокочеше недалече от брега. Вълните бяха изхвърлили на пясъка всякакви боклуци — бирени кутийки, гилзи от фойерверки, детско одеяло, празно бидонче от прясно мляко.

На стотина метра вляво от мен имаше вълнолом от големи камъни, издаден навътре в океана. Към края му вълните се бяха разбивали с такава сила в камъните, че ги бяха полирали.

Като дете си мечтаех да видя океана. Ако си израснал в Лас Вегас, никога не свързваш в съзнанието си пясък с вода. От двайсетгодишен обикалям света. Откакто престанах да ползвам истинското си име, никъде не съм се задържал повече от година. Пясъкът ми липсваше. За момент се замислих накъде бих желал да поема, след като всичко приключи. Във всеки случай не към Сиатъл. Представях си широка, открита отвсякъде пустиня. Ако можех да си намеря работа, бих се спрял на някое такова място, за да ми напомня за дома.

Заклещих синята чанта между два големи камъка. Беше само на педя над пенещите се вълни, но напълно скрита от случайни погледи. Ако се стигнеше дотам зарядите да се взривят, банкнотите щяха да нападат във водата и да бъдат отнесени далече от вълните. Така или иначе, парите щяха да бъдат унищожени веднъж завинаги. Преди да предприема каквото и да било по-нататък, трябваше да се погрижа за това. Извадих един телефон и направих снимка на парите, за да разполагам с доказателство. Вълка щеше да иска да ги види, преди да ми плати. Вместо тях щях да му покажа снимката.

Без да бързам, тръгнах обратно към колата. Набрах номера на „Справки“ и поисках имена на фирми, регистрирани на местното пристанище за яхти. Мина известно време, докато открих онова, което търсех — компания на име „Атлантически морски приключения“. Гласът отсреща попита:

— Какво ще обичате?

— Искам да купя яхта — казах аз.