Призрак

39

Взех си стая в малък мотел на края на града. Рецепционистът едва вдигна глава да ме погледне. Беше сутрин, много преди установения час за освобождаване на стаи, но той ми даде ключа. Стаята щеше да ми свърши работа за няколко часа анонимно усамотение.

След няколко години в тази професия евтините мотели ти стават втори дом. Свикваш с определени неща. С неизменната Библия в чекмеджето на нощното шкафче. С чаршафите — навсякъде от един и същ вид и качество. С измамния аромат на боров освежител за въздух в стаите, едва прикриващ миризмата на мръсен мокет и застояла влага. В моя случай се примесваше и слаб дъх на амоняк. Поех дълбоко въздух през носа си, спуснах щорите и поставих веригата на вратата. И се почувствах у дома.

След като се убедих, че съм сам, извадих мобилните си телефони. Един телефон се проверява лесно за монтирани проследяващи устройства. Ако е вид бръмбар, не е проблем да се открие. В корпуса няма кой знае колко излишно място. Ако е в софтуера, не е проблем да се елиминира. Изваждаш батерията и го няма. Най-напред прегледах менютата, за да се убедя, че всички фабрично монтирани джипиес предаватели бяха изключени. Така се и оказа. После свалих капачетата на телефоните, за да проверя дали някой не беше пипал вътре. Една по една извадих батериите, СИМ картите и антените. Нищо необичайно. Сглобих ги отново. След като приключих, легнах на леглото и помислих малко. Явно не ме следяха по този начин. Виж ти!

Пуснах душа, за да вдигна малко шум. Водата течеше бавно, тръбите се задъхваха и хриптяха. Включих телевизора и го усилих докрай. Не очаквах бръмбарът, който ми бяха сложили, да предава и звук, но не исках да рискувам. След онази случка с Харисън в планината преди години изпитвам ужас от скрити микрофони.

После прегледах сака си. Не се изискваше кой знае каква ловкост някой от хората на Вълка да ми подхвърли предавател в багажа. Застанах пред огледалото в банята и внимателно проверих себе си и дрехите, които носех. Обърнах навън всичките си джобове. Изсипах съдържанието на сака си и изтръсках страниците на „Метаморфозите“ на Овидий. Нищо.

Погледнах се внимателно в огледалото. След два дни почти пълен глад и безсъние се чувствах толкова стар, колкото изглеждах. Джак Мортън определено се беше попрезорил. Време беше това да се промени. Обърсах с ръка влагата по огледалото. От жегата гримът ми се беше разтекъл.

Свалих дрехите си и дълго време не излязох изпод душа. По едната си ръка имах синини от борбата с Алексей, които бяха започнали да стават лилави.

След като се избърсах с хавлията, извадих комплекта гримове и подпрях шофьорската книжка на човека с мерцедеса в ъгъла на огледалото. Известно време гледах съсредоточено лицето му, като се опитвах да имитирам уплашеното му, но наред с това нахакано изражение. Той имаше дълбоко хлътнали очи и нездрав, сивкав цвят на кожата. Макар да живееше на брега на океана, нямаше и намек за тен. Изглеждаше някак объркан.

— Сложили са ти бръмбар — казах с неговия глас.

Повторих два пъти фразата, докато я докарах перфектно. След секунди усетих как се подмладявам. Поех си дъх. Този път въздухът изпълни докрай дробовете ми. Раменете ми се изправиха, очите ми заблестяха. Ставите ми загубиха сковаността си, усмивката ми стана по-малко насилена. Свих и разтворих няколко пъти длани, докато отново почувствах младежката им подвижност. Отворих уста и изрекох с характерния мек акцент на Атлантик Сити:

— Казвам се Джон Грималди.

Палитрата на Джон беше изцяло в черно и бяло. Черното кожено яке беше подходящо за нощно заведение. Обличаше се стилно, но явно изкарваше парите си с труд. С малко боя и гел направих косата си гарвановочерна и я зализах назад. Заострих с черен молив линията отпред на челото си.

— Казвам се Джон Грималди — повторих аз. — Но може да ми викате Джак. Аз съм от Атлантик Сити, Ню Джърси. Занимавам се с най-различни неща, нали разбирате?

Докато се обличах, не преставах да мисля за бръмбара, който Джон Грималди каза, че ми били поставили. Докато действаше, бях в опасност. Следващите, които Вълка пратеше подире ми, едва ли щяха да имат указания да ме следват от безопасна дистанция, а най-вероятно да ме убият още щом ме видят. Без значение колко безличен хотел си изберях, ако успееха да ме проследят, бях мъртъв.

Сещах се само за още едно място, където можеше да е скрит бръмбарът.

Взех сака и изгладих с ръце гънките по дрехите си. Оставих ключа от стаята под изтривалката с надпис „Добре дошли“ и отидох до бентлито.

Лесно е да се следи кола. Повечето и без това имат вградени джипиес устройства, за да може да бъдат намерени при кражба. Но дори и джипиесът да бъде нарочно изключен, тайно монтирано проследяващо устройство трудно се открива. Тези неща са толкова малки, че се побират навсякъде, а по една кола има стотици места, където биха могли да се скрият. Преди да седна в бентлито, аз го обиколих и мушнах ръка под калниците и през дупките на решетката. После проверих под седалките, в жабката и багажника.

Открих устройството едва когато коленичих и надникнах отдолу. Бяла кутийка, пет на седем и половина сантиметра, закрепена за шасито с някакво особено здраво лепило. Беше гумирана отвън, за да издържа на удари, и имаше мигаща зелена лампичка.

По дяволите!

Александър Лейкс ме бе предал. Изпсувах и поклатих глава. Сигурно бе поставил проследяващи чипове на всичките коли, които ми бе осигурил. Това бе единственото обяснение защо Вълка се бе добрал толкова бързо до мен. Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова повече ми се изясняваше картината. Разбира се, че Лейкс работеше за Вълка. Всички в този гаден град работеха за Вълка.

Изчегъртах устройството с ножа си от шасито. Беше много леко. Вкарах острието на ножа през процепа на пластмасата и го натиснах навътре, докато зелената лампичка угасна. Погледнах часовника си. Единайсет преди обед. Бях прекарал в мотела три часа.

Оставаха още деветнайсет.