Призрак

13

Самолетът ни кацна в пет привечер, жегата беше като в тенджера под налягане. Спомням си ясно този ден. При това там беше зима, слънцето бе слязло ниско над хоризонта и всеки момент щеше да се гмурне в океана, а последните му лъчи оцветяваха града в кървавочервено. Бяхме го следвали през голяма част от трийсетчасовия полет.

Маркъс ни беше раздал на всички чисто нови паспорти. Моят беше американски на името на Джак Делтън. По нищо не приличаше на фалшификат. Дори специалната ламинирана страница изглеждаше истинска на пипане. По време на престоя ми в страната това щеше да бъде основният ми документ за самоличност. Разбира се, носех си и втори паспорт, но само за в краен случай.

Минахме без излишен шум през граничния контрол. Отвън ни чакаше бяла лимузина. Маркъс бе уредил всичко предварително, което беше добре. Не говорех и дума малайски и нямах пет цента в местна валута. Разчитах изцяло на него.

В този момент дори не можех да си представя какво щеше да ми струва това.

Малайзия не приличаше на нито едно от местата, в които бях ходил преди. Докато лимузината ни откарваше към хотела, оглеждах кварталите, през които минавахме. Градският пейзаж говореше за богатство и култура, но някак хаотично разхвърляни, без вътрешна логика. Финансовият квартал с небостъргачите, извисяващи се нагоре като планински върхове, беше в съседство с големи открити пространства, по които се виждаха само туфи трева и прахоляк. Фонтаните в парковете бяха осветени като в Лac Вегас, но покрайнините на града бяха мизерни като фавелите на Сао Паулу. Двете кули „Петронас“ се виждаха отвсякъде, осветени с мощни прожектори, които се отразяваха чак в облаците. Предполагам, че местните ги смятаха за символ на нацията. Нещо като Емпайър Стейт Билдинг, моста „Голдън Гейт“ и надписа на Холивуд, слети в едно. Накъдето и да се обърнех, в далечината се виждаха все те.

Когато се добрах до хотела, бях грохнал. Бях на девет часови зони от Лос Анджелис, а през общо трийсетте часа, прекарани във въздуха, не бях успял да мигна. Апартаментът ни в хотел „Мандарин Ориентъл“ беше с размери на неголяма къща. Още щом влязох, си свалих обувките. В ъгъла имаше кошничка с плодове с картичка от хотела за добре дошли, но единственото, от което имах нужда, беше кафе. Отидох право в кухненския бокс да търся еспресо машина, а останалите се настаниха в трапезарията и нападнаха минибара с напитките. През огромните прозорци се разкриваше гледка към обления в светлини небостъргач насреща. Вече беше мръкнало и светлините бяха сякаш от далечни фойерверки.

Открих машината и тъкмо я бях заредил с прясно смляно кафе, когато усетих стъпките на Анджела зад гърба си. Замръзнах на място. Едва доловимият шум от токчетата й по килима ми напомни за първата ни среща.

Когато Анджела ме взе под крилото си, бях на двайсет и три. Не може да се каже, че бях особено помъдрял като личност. Всъщност личност не е точната дума. Просто хлапе от Лас Вегас, което не желаеше да се впише в обществото. Не притежавах никакви особени способности или качества на характера. Бях изкарал две години в колежа „Сейнт Джон“ в Анаполис, Мериленд, но не бях успял да се сприятеля с никого. Извън учебните занятия нямах никакви амбиции. Нищо не ме подтикваше към развитие.

Когато я срещнах, прекарвах времето си по пейките, като си мечтаех за банкови обири, и спях на задната седалка в колата. Бях направил безброй грешки от чисто дилетантство. Анджела ме отучи от всичко това и ме научи как да бъда предпазлив, как да прекъсна и последните си връзки с нормалния свят и да заживея като призрак. Веднъж нагря един тиган на котлона до червено, после ме накара да захапя със зъби кожения си колан и притисна пръстите ми един по един към нажежения метал, докато папиларните ми линии се превърнаха в изгоряла тъкан. Оттогава така и не се възстановиха.

— Правиш си кафе? По това време? — попита тя.

— Не мога да спя.

— Тогава за мен с две захарчета.

Тя седна на канапето срещу кухненския бокс. Макар и с гръб, усещах погледа й върху себе си. Добавих кафе и натиснах бутона. Машината загъргори, чашите започнаха да се пълнят. Тя ме наблюдаваше мълчаливо. Разтворих две пакетчета захар и ги сипах в кафето й. Разбърках го внимателно с лъжичка.

— Нещо си се умълчал — подхвърли тя.

— За пръв път съм в този град.

— Не — каза тя. — Не е само това.

Подадох й чашата и седнах срещу нея. Тя разклащаше кафето в чашата и го наблюдаваше внимателно. Сякаш гледаше на чаени листа.

— Какво знаеш за Маркъс? — попита накрая тя.

— Че си пада по големите удари. И че след удар всички си тръгват богати.

— Но нещо за самия него знаеш ли? Нещо, каквото и да било?

— Не — отвърнах аз. — Но аз и за теб не знам почти нищо, а уж се познаваме от осем години. Ти знаеш ли нещо повече от мен?

— Че е много интелигентен — каза тя.

Кимнах.

— Явно за всичко е помислил. Това ми харесва. Изглежда като човек, който знае какво върши.

— Но ти няма как да знаеш, че той знае какво върши.

— Права си, така е.

Анджела направи физиономия и сложи чашата си на бюрото до нас. Кръстоса крака и прехапа устни, сякаш размишляваше. Явно искаше да каже нещо, но не беше сигурна точно какво и как.

— Аз му разказах за теб — заяви накрая тя.

Не отговорих.

— Той ми обясни, че му трябвали алтернативни възможности, затова му дадох анонимния ти имейл адрес. Знаех, че няма да дойдеш. Че няма дори да ти мине през ума да се отзовеш. Ти си избираш ангажиментите по начин, който за мен не е нормален. Виждала съм те да пропускаш възможности, за каквито други хора може да са чакали цял живот. Казах си, че той може да ти прати запитване, но ти няма дори да си направиш труда да му отговориш. Казах си, че сигурно си някъде из Средиземноморието, четеш си книгите и чакаш да изникне нещо по-интересно. И си запълваш времето, като екипираш в бележника си стенописи от римски вили.

— Но ето че съм тук — отвърнах аз.

— Да, тук си. А аз не знам какво да мисля за това.

Погледнах надолу към чашата си с кафе и не казах нищо. Анджела седеше, забила токове в мокета, сякаш обмисляше нещо твърде голямо, за да се предаде с думи. Известно време помълчахме, всеки потънал в мислите си.

Накрая тя заговори:

— Искам да ми нарисуваш банкнота от един долар.

— Моля?

— Още сега. Нарисувай ми банкнота от един долар, колкото можеш по-хубаво.

— В преносен смисъл ли ми го казваш, или наистина искаш да ти я нарисувам?

— Искам да я нарисуваш. Вероятно по десет пъти на ден през ръцете ти минават такива банкноти. Сигурно по-често виждаш банкнота от един долар, отколкото пръстите на краката си. Не е нужно да е перфектна. Просто ми я нарисувай.

— Защо?

— Да кажем, като част от образованието ти.

— Не ме бива много по фалшификатите.

— Не очаквам от теб да фалшифицираш банкнота, а само да я нарисуваш.

— А каква е разликата?

— Става дума за банкнотата в главата ти — каза тя, — а не за тази в ръката ти. Представи си, че упражняваш възприятията си. Искам да видя какво си запомнил, не какво виждаш. Аз мога да погледна една карта и да я запаметя за миг. Не че съм се родила такава. Сама се научих да го правя. Разглеждала съм стотици лабиринти, докато стигнах дотам, че да мога да ги копирам по памет след един поглед. Звучи лесно, но не е. Искам да ми покажеш, че можеш същото. Ще започнем с лицевата страна на банкнотата от един долар. Виж, имам дори писалка в съответния цвят.

Тя бръкна в чантата си, извади зелена химикалка и я постави на бюрото до папката с бланки на хотела. Аз я гледах. Тя ме гледаше. Седяхме и се гледахме.

— Е, добре — кимнах аз.

Взех химикалката и за начало начертах правоъгълник с дължина, приблизително два и половина пъти по-голяма от ширината. Отначало си казах, че е лесно. Та кой не е виждал банкнота от един долар? Но докато се мъчех да извикам образа в съзнанието си, той се разпадаше. Имаше много детайли, а аз си спомнях само най-общото. Поставих по една единица в четирите ъгъла. По мои спомени горе вляво единицата бе заобиколена от флорален мотив и го нарисувах. Спомнях си също, че единицата горе вдясно е поставена на фон, подобен на щит, и нарисувах и него. В центъра начертах овал и вътре нахвърлях с няколко щрихи портрета на Джордж Вашингтон, а отгоре написах „Съединени американски щати“. Под портрета написах „Един долар“.

Обърнах листа към нея и й го показах.

— Не е така — каза тя. — Опитай пак.

Огледах произведението си, за да преценя къде бях сгрешил, и взех нов лист.

Започнах пак с правоъгълника, защото знаех, че тук поне няма как да сбъркам. Наслагах единиците в четирите ъгъла, като в горния ляв я вписах в цветенце, а в горния десен — в правоъгълник. После овала с портрета вътре и надписите „Съединени американски щати“ и „Един долар“ на съответните им места. Този път си спомних, че най-горе фигурираха думите „Банкнота на Федералния резерв“, и ги написах, после поставих и официалните печати от двете страни на портрета, под думата „Америка“ написах някакъв произволен номер, а до него, под „Съединени“, изречението „Настоящата банкнота е официално платежно средство за всякакви дългове, частни или публични“. Под всеки печат теглих по една вълнообразна чертичка, която трябваше да изобразява подписите на съответните официални лица.

Тя ме спря, преди да бях свършил:

— И така не е.

Смачках листа и започнах наново. Начертах правоъгълника, поставих единиците в четирите ъгъла.

Тя ме прекъсна:

— Не, не става.

Блъснах купчината бланки през бюрото.

— Какво искаш от мен? — попитах я.

— Искам да те науча на нещо.

— И на какво можеш да ме научиш с това?

— Искам да те науча да мислиш, а не да приемаш, че знаеш всичко.

Аз я изгледах гневно, после прехапах устна.

Анджела извади от портфейла си банкнота от един долар и я постави на бюрото пред мен с лицевата страна нагоре. Беше чисто нова. Все едно беше излязла току-що от печатницата.

Аз се опулих.

Банкнотата беше черно-бяла. Зелени бяха само серийните номера и официалният печат на Министерството на финансите. Не можех да откъсна очи от нея, сякаш потъвах в нейната черно-белота.

— Паметта е странно нещо — каза Анджела. — Ние си знаем, че американските пари са зелени, макар зелени да са само гърбовете им. Но не това беше темата на урока.

Погледът ми беше прикован в банкнотата.

Тя каза:

— Урокът беше за доверието.

Анджела взе зелената химикалка и излезе. Кафето й, вече изстинало, остана на бюрото до сутринта, когато събрах кураж да го изхвърля. Банкнотата е още при мен, пазя си я като спомен за нещо, и аз не знам точно какво.

На следващия ден се заловихме за работа.