Призрак

15

Вътре беше колата, с която бе планирано бягството.

„Додж Спирит“, модел ’92, бял — поне на местата, където ламарините не бяха нагънати от удари или надупчени от куршуми. Предното стъкло беше напукано на паяжини, които вместо паяк имаха по едно кръгло отверстие в центъра. По каросерията бяха избили петна от ръжда, на места боята се беше надигнала и се белеше на люспи. И четирите гуми бяха нацепени на тънки ленти, които се бяха увили около главините.

Старият хангар беше празен и вътре кънтеше като в пещера. Навремето сигурно бе побирал четири едновитлови самолета, паркирани плътно един зад друг, или едначесна от по-малкия модел, наполовина на сайтейшъна на Маркъс. Сега металният под беше заринат в мръсотия и парченца натрошени стъкла, а тънката изолация на стените беше изгнила и се лющеше отвътре. Под избитите прозорци на покрива се бяха събрали локви застояла вода. След затварянето на летището общината сигурно бе отнесла от тук всичко, което можеше да се ползва. Това беше идеалното скривалище за втория автомобил, с който Рибънс да продължи пътя си. Беше запуснато, мръсно и практически невидимо. И най-важното, на пет минути от казиното. При това сега по улиците имаше движение.

Преди да предприема каквото и да било, си сложих кожени ръкавици. Може и да нямам пръстови отпечатъци, но това не пречи по ръцете ми да има всякакви разпознаваеми неща, за които повечето хора едва ли се досещат. Кожата ми произвежда мазнини, които пръстите ми оставят като размазани петна по разни повърхности. От тях някой умник би могъл да изолира и ДНК. Едва ли можеха да ме издирят по нея, но аз бях твърдо решен да не поемам рискове, освен когато не е абсолютно наложително.

Пристъпих предпазливо към следите от гуми в прахоляка. Грайферите на две коли бяха довлекли кал отвън. Едните положително бяха на доджа, с който бе дошъл Рибънс, а другите — на колата, с която си бе тръгнал от тук. През напуканото предно стъкло надникнах вътре. Всичко беше надупчено от куршуми. Дупките бяха големи, от карабина. По шофьорската седалка имаше огромни кървави петна, локва кръв се беше събрала на пода. Нишките на тапицерията бяха просмукани с кръв, засъхнала като коричка на рана. Там, където още не се бе спекла, кръвта беше гъста, съсирена на каша. Това нещо няма измиване. Само студена вода и белина помагат. Знам го от собствен опит. Наведох се над прозореца откъм страната на шофьора. Вътрешността на колата беше опръскана с кръв и парченца мозък. На места толкова нагъсто, че приличаше на филмов декор.

Всяка капка кръв може да разкаже цяла история. Стига да знаеш какво търсиш. Морено явно бе седял зад волана. Пръските по предното стъкло бяха дребни, под милиметър, и кръвта бе започнала да се отделя от серума, което означаваше, че в момента на изстрела главата му се бе намирала близо до волана, а куршумът бе дошъл отзад. По ъглите на ветрилообразната струя кръв и мозък от изходното отверстие пресметнах, че проектилът бе проникнал в черепа през тила, преминал бе през целия мозък и бе излязъл през челото. Освен пръските, нямаше следи от вторично кървене, което показваше, че изстрелът го бе убил на място. Голям калибър. Точно попадение.

Огледах следите от кръвта на Рибънс. Дори в този хаос можеше да се каже коя кръв на кого е. Тази на Рибънс беше различна от другата. Капките бяха по-едри. Някъде около седем милиметра широки, групирани на едно място. Бяха образували петно от лявата страна на облегалката, приблизително от височината на рамото надолу. Това не бяха пръски от изстрел. Изключено. Бяха от вторично кървене от огнестрелна рана, получена другаде. Рибънс бе изхвърлил трупа на Морено, но преди да заеме мястото му зад волана, също бе ранен. Колкото и да се оглеждах, нямаше пръски от изходна рана, което означаваше, че е бил прострелян извън колата.

За момент се поставих на негово място. Затворих очи и изпитах паниката му, усетих болката, разляла се като мощна вълна по цялото му тяло. От този момент нататък той бе действал изцяло по инстинкт. Имал бе план за бягство, запечатан в съзнанието му, и му се бе доверил изцяло.

Между стъклото на прозореца и гуменото уплътнение имаше следи от взлом. Колата беше крадена, защото е трябвало да бъде захвърлена веднага след удара. В поставката за чаши наред с петната от кръв имаше половинлитрова бутилка от най-евтин бърбън, празна.

Закрих носа си с ръкав. Колата смърдеше ужасно. Вонята ме удари в лицето като струя горещ въздух от усилен докрай климатик. В нея се долавяше нещо химическо, някаква смътна миризма на сяра, примесена с лакочистител. Кръвта и мозъчната материя не миришат по този начин. С лампичката на мобилния си телефон осветих вътрешността на купето. Между двете предни седалки се виждаше малко кожено куфарче. При срещата ни в Дубай Морено носеше такова под мишница. Не го попитах какво има вътре, защото знаех: прегъната лъжица, запалка, парче алуминиево фолио и стъклена луличка. Беше куфарче за пушене на кокаин и кристали. Бях чувал, че Морено ги загрявал, докато почне да се изпарява, за да го вдиша през навита на тръбичка банкнота. Когато биваше трезвен, той се спираше да разчесва до кръв раните по лицето си. На срещата ни се беше дръгнал през цялото време.

Само дето не миришеше на дрога.

Кристалите имат остра, леко метална миризма. Достатъчно време съм прекарал сред наркотици и наркомани, за да го знам. Докато тук не миришеше така. Беше нещо много по-лошо.

Заобиколих от другата страна. С приближаването ми до багажника вонята сякаш се усили. Джантата на лявото задно колело беше опръскана с кръв, по метала около главината бяха полепнали частици от черепни кости. Боже. За миг си представих как Рибънс, изпаднал в паника, изхвърля трупа на Морено и включва на задна. Колелото беше минало през черепа му. Багажникът беше заключен. Отне ми около минута, за да открия лостчето, с което се отваряше. Вътре имаше черна пътна чанта с няколко празни кутии от патрони за карабина. Бяха разрязани като с остър нож за кашони. Открих само един — 7,62x39 мм, с куршум със стоманена сърцевина, почти сигурно за калашника на Рибънс. Сигурно го бе пропуснал в паниката, докато бе зареждал резервните си пълнители. Пуснах патрона в джоба си и повдигнах преградата за резервната гума. Не, миризмата не идваше и от там. Отворих една от задните врати и надникнах вътре.

Под задната седалка имаше мека кожена чанта с още муниции. Прекарах пръста си по перваза на прозореца и напипах пукнатини от стареенето на материала. По ръкавицата ми полепна мръсотия, примесена с още следи от кръв. В тапицерията се бяха забили два куршума. Сигурно бяха заседнали вътре, освен ако не бяха излезли от другата страна.

Дръпнах се назад и затворих вратата, направих крачка напред и дръпнах дръжката на предната, откъм страната на пътника. Беше отключена. Проверих в жабката и открих, завити в найлонов плик, повече от половин дузина оранжеви пластмасови бурканчета с таблетки. Хемостабил, ибупрофен, декстрометорфан, диазепам, фенобарбитал. Някои имена звучаха познато. Ибупрофен е основна съставка в няколко популярни марки обезболяващи, които се продават свободно, без рецепта. Декстрометорфанът служи за потискане на кашлица. Диазепам и фенобарбитал са сънотворни. Вероятно ги вземаха за успокояване на нервите и притъпяване на ефекта от кристалния мет. Всичките заедно в комбинация ми напомняха на един коктейл, за който бях чувал, че давали на бунтовници в Южна Америка преди сражение. Зад лекарствата имаше флакон със спрей, марка „Куикклот“. Бях чувал за този препарат от новините по телевизията за Втората война в Залива. Войниците напръсквали с него раните си и те преставали да кървят за известно време. Така били спасени няколкостотин живота и препаратът бил разрешен за употреба — за лечение на хемофилици. Сега всеки можел да си го набави, стига да знае къде да търси. Превръзката на бъдещето. Лейкопласт във флакон.

Представих си как Рибънс бе спрял колата и се бе мъчил да се превърже сам в полеви условия. Но огнестрелните рани са упорито нещо. Кървят издълбоко. Ако е бил умен, е щял да натъпче нещо в раната, за да спре кървенето — навит на фитил плат, залък мек хляб, каквото и да е, — и после да я стегне с откъсната ивица от ризата си или с парче найлон. Малко „Куикклот“ и една импровизирана превръзка ще го поддържат в съзнание часове след нараняването.

Отворих коженото куфарче между седалките и не се изненадах от онова, което открих вътре. Една прегъната лъжица, която миришеше на оцет, и две спринцовки с игли. Плюс мет, розов на цвят. Натопих пръста си в него и го близнах. Беше с вкус на ягоди. И двамата яко се бяха надрусали преди операцията.

На пода пред задната седалка забелязах стар колт, модел 1911 г. Наведох се напред и погледнах към разбитото задно стъкло на колата. Рибънс бе стрелял направо през стъклото. По кого ли? Дали по полицаите или по третия стрелец, или просто е било прикриващ огън, докато запали двигателя?

Ужасната миризма ми пречеше да мисля. Отново чух металния звук, този път някъде съвсем наблизо.

Извадих мобилния си телефон и набрах цифра по цифра номера на Рибънс. Натиснах бутона за връзка и след секунда откъм вратата на шофьора се разнесе силен електронен звън, нещо средно между подрънкване на метално синджирче и песен на вятърни камбанки. Звукът отекна между металните стени на хангара.

Намерих телефона — стар, от онези с капачетата, — затиснат под омазаната с кръв седалка. Имаше двайсетина пропуснати повиквания от блокиран номер. Последният проведен разговор беше от пет сутринта. Имаше и две отказани повиквания — от шест без две и от шест и две минути. Плюс няколко десетки есемеса. Всичките с един и същ текст: Бащата те търси, също от блокиран номер. Телефонният указател беше празен.

Имаше и едно повикване — последното — от мен.

Излязох от колата. Миризмата ме дразнеше и разсейваше. Коленичих и като закривах носа и устата си с ръкав, насочих светещия дисплей на телефона си под шасито. Очите ми се насълзиха.

И тогава видях източника на миризмата.

Мили боже!