Призрак

60

Излязох пеша от „Риджънси“ и се смесих с тълпите по крайбрежната алея. Откъм океана духаше прохладен вятър, дъските под краката ми бяха мокри от дъжда. Навлязох в сенките и по едно стълбище стигнах долу до плажа. Разглобих узито, избърсах внимателно всичките му части и ги пуснах в кофа за боклук близо до вълните.

Още известно време се провирах през тълпите, после свих през едно друго казино и продължих на север. Само няколко пресечки ме деляха от заведението, където Лейкс беше паркирал червената хонда акорд. Седнах зад волана, облегнах се назад и за миг затворих очи. Умората от последните два дни си казваше думата. Ръцете ми тежаха като олово. Дробовете ми хриптяха. След минута-две глутница полицейски коли с виещи сирени профучаха покрай мен към „Риджънси“. Изчаках ги да минат, после завъртях ключа и потеглих. Набрах номера на Маркъс и се заслушах в свободния сигнал. Мина доста време, докато някой вдигна:

— „Пет звезди“. — Гласът беше различен, но пак от Средния запад.

— Трябва да говоря с Маркъс.

— Сбъркал си номера, пич.

— Аз съм Призрака.

Мъжът не беше от най-бързите. Там при тях беше още рано, осем вечерта. По линията се чуваше шум от индустриална съдомиялна машина. Когато Маркъс пое телефона, не каза нищо. Разбрах, че е той, по тежкото дишане.

— Намерих парите — казах аз.

Маркъс не отговори веднага.

— Добре ли ги скри? — попита накрая той.

— Не.

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Доставката ще стигне до първоначалния получател още сутринта — казах аз. — Рибънс е мъртъв, с него следата прекъсва. След като и парите ги няма, никой не може да те свърже с обира. Вълка е свършен.

— Какво?! — каза Маркъс. — Ами федералната пратка?

— Няма проблем — казах аз. — Вълка взе парите при сделка, която току-що сключихме. До един час от ФБР ще го арестуват и ще ги открият у него.

— Как, по дяволите, го направи?

— Не ти трябва да знаеш.

— Сигурен ли си, че няма да изгоря и аз покрай тази история?

— Сигурен съм — казах аз. — Е, сега квит ли сме?

— Да — отвърна Маркъс. — И още как.

— Това е добре — заявих аз. — Защото сега смятам да затворя телефона. След като го направя, ще изчезна. Може да ме търсиш колкото си щеш, но няма да ме намериш. И да ме срещнеш, няма да познаеш нито лицето, нито гласа ми. Няма да знаеш къде съм, с какво се занимавам, нищо. От момента, в който ти затворя телефона, ние с теб не се познаваме. Все едно никога не сме се срещали. И дори пътищата ни някога да се пресекат отново, в самолет или влак или ресторант, ти ще обърнеш глава на другата страна и аз отново ще изчезна. Разбираш ли какво ти говоря?

— Джак…

— Разбираш ли?

Маркъс помълча няколко секунди, после каза:

— Разбирам.

Не го изчаках да се сбогува. Още щом чух това, затворих телефона и извадих батерията. Пречупих СИМ картата на две и я изхвърлих през прозореца на улицата.

Погледнах часовника си. Беше единайсет без петнайсет.

Бях приключил със задачата седем часа предсрочно.

Атлантик Сити не е удобен за бягство. Това се дължи на географските му особености. Градът заема тясна брегова ивица, извита като полумесец, отделена от континента с километри негодни за живеене солени блата и мочурища. Когато застанеш на крайбрежната алея, имаш чувството, че си в центъра на Вселената, но истината е, че в сравнение с повечето градове Атлантик Сити е извънредно трудно достъпен. Има само пет начина да се влезе или излезе от него. Първият е на север по единствената магистрала, пресичаща залива Абсекън. Не особено добра идея. Вторият е по едно от трите шосета право на запад, през блатата. И трите щяха да гъмжат от щатска полиция. Третият начин беше през лабиринта от частни пътища, свързващи множеството острови на юг със сушата. Изключено. Четвъртият беше железопътната гара. Там също нямах намерение да се пробвам. Дори с новия си външен вид и самоличност не желаех да рискувам някой да ме разпознае в тълпата.

Оставаше петият начин.

Трябваше да си тръгна по вода.

Бях купил яхтата за шейсет хиляди долара с черната си „Виза“ по телефона преди няколко часа. Ако имаше нещо, на което да ме беше научил животът ми като престъпник, то бе, че всяко нещо е за продан, стига да платиш съответната цена. Тази яхта щеше да изяде голяма част от печалбата, която бях смъкнал от Вълка, но за мен парите никога не са били решаващи. Живея заради тръпката, не заради знака на долара. Сега можех да прекарам следващите две седмици, носейки се инкогнито по вълните надолу към Куба, като спирам само за вода и гориво. Там щях да зарежа лодката и да започна отначало целия процес по изграждане на новата си самоличност.

Понеже се боях от опашка, мина повече от час, докато се добера до марината. Заварих Блекър, облегната на един стълб. Гледаше в пространството със странно изражение на лицето и крива усмивчица. Когато ме видя, направи припряно крачка напред и ми извика:

— Насам!

Аз й махнах в отговор.

Яхтата беше точно пред краката й. Беше старичка деветметрова „Карвър“, тромава и неугледна, строена някъде през осемдесетте, ако не и по-рано. Горната й палуба беше затворена с мрежи против комари, отзад на кърмата припляскваше на вятъра овехтяло американско знаме. Корпусът беше мръснобял, тук-там по тъмните стъкла на прозорците се бяха появили петна от слънцето. Кръстена беше на някакво митично морско животно.

Когато се приближих, Ребека каза:

— Пипнах го. Федералната пратка бе заловена в апартамента му преди няма и час и половина. На всичко отгоре открихме и един от хората му в багажника на паркирано бентли наблизо. Бил се насрал от страх, и то два пъти, сега бил готов да ни изпее всичко, което знае за Вълка, срещу имунитет от съдебно преследване. Сигурно яко са го наплашили.

— Ти защо не си била там?

— Исках да те видя — каза тя. — Поне веднъж, преди да си отидеш.

— Е, сега квит ли сме?

Ребека кимна. Погледът й се рееше над океана.

Метнах черната чанта вътре в яхтата.

— Как разбра, че съм си купил лодка? — попитах.

— Както ти казах, аз съм доста добра в това, което върша — каза тя. — Не се бой, няма да се опитвам да те спра.

Не отговорих. Спуснах стълбата към палубата.

— Имам един въпрос — каза тя. — Последен, преди да отплаваш и да не те видя повече.

— И какво е то?

— Ти така и не ми каза името си, Джак.

Усмихнах се.

— Можеш да ми викаш Призрак.

Без повече приказки, скочих в яхтата и отвързах въжетата. Блекър ме погледа известно време, после се обърна и се отдалечи по кея. Вдигнах котва след няколко минути, когато вече минаваше един през нощта.

Тялото ми изпусна мощна вълна ендорфини, от която коленете ми омекнаха. За пръв път усетих чистия морски въздух в дробовете си, когато вече бях на пет километра навътре в морето. Проснах се на капитанската седалка и притворих очи. Близо два дни не се бях спирал, но въпреки изтощението усещах някакво прекрасно вълнение в цялото си тяло. И то не се дължеше на чантата с пари в краката ми. А на чистия, неподправен екстаз от добре свършената работа. Като усещане ми напомняше първото ми младежко влюбване, първия ми банков обир. Чувствах се жив, чувствах се всемогъщ. Господи, колко хубав беше животът!

Сега ми оставаше да свърша само още едно нещо.

Да изчезна.