Призрак

35

Излязох от, Яелси“ под ослепителната слънчева светлина. Беше горещо, слънцето се бе издигнало и мъглата се беше изпарила. Тълпи туристи се стичаха към плажа. Тръгнах по крайбрежната алея, докато стигнах до малко кафене, вече отворено за посетители. Беше безлично, безименно, с разкривени надписи по вратата и прозорците, рекламиращи специалитетите за деня. Поръчах си четири яйца на очи и кафе и седнах отвън, за да погледам минувачите. Изпих четири чаши кафе, опитвайки се да мисля.

Двамата с Анджела често сядахме в кафенета на оживени улици, за да наблюдаваме преминаващите. Избирахме си място до някое натоварено кръстовище и ги гледахме как пресичат на пешеходната пътека. Понякога си водехме бележки, за да обсъдим после видяното. Съставяхме дълги списъци с човешки особености. Как хората жестикулират, докато разговарят. Как крачат. Как се обличат, как носят дрехите си. Целта беше да ги видим такива, каквито са, когато не си дават сметка, че ги наблюдаваме.

— Човек, седнал в кафене, е незабележим — обичаше да казва тя. — Всички го виждат, но никой не го забелязва.

Аз се оглеждах за хората на Вълка.

Беше въпрос на време да ме открият отново. Вълка не беше глупав. Дори идиот би се сетил досега какво се бе случило с Алексей и Мартин и би изпратил цяла бригада да ме търси. Огледах се, за да видя дали някой наблизо няма да ме чуе, когато разговарям. Алеята беше изпълнена със звуци, които можеха да заглушат всякакви подслушвателни устройства. Велорикши потропваха по дъските. Въртележки бълваха музика, влакчета виеха със сирените си. Пред вратите на магазините дънеха усилени докрай тонколони.

Отворих капачето на поредния телефон и набрах номера на Александър Лейкс. Той отговори на първото позвъняване.

— Направих връзката — каза вместо поздрав Лейкс.

— Моля?

— Ще ти дам телефонен номер, по който можеш да се свържеш с човек в полицейското управление. Корумпиран донемайкъде, но и безкрайно предпазлив. Провежда срещите си при условия, определени от него. По-мнителен е и от теб.

— Тоя човек няма ли си име?

— Не.

— Дори и псевдоним?

— Защо се учудваш? Половината от хората, с които работя, не ползват истинските си имена, в това число и ти. Този човек не ползва дори и фалшиво име. Той просто няма име. Но не му и трябва за начина, по който работи. Твърде бързо и чисто, за да се занимава с тия неща.

— Ами тогава откъде знаеш, че е ченге? Откъде знаеш, че действително има достъп до нещата, които ми трябват?

— Досега никога не ме е лъгал. Трябва да му се довериш.

— Никога не съм бил от прекалено доверчивите. А как му се плаща?

— Оставих му парите в тайник преди половин час. Ще си ги вземе, когато се почувства готов.

Погледнах часовника си. Сигурно бях закусвал по-дълго от предвиденото, защото беше почти седем сутринта. Във всеки случай достатъчно късно, за да звъня на ченге, което е дневна смяна. Затова попитах:

— Как иска да свършим работата?

— Ще се обадиш на един телефон. Ще се включи гласова поща. След като види кой си, ще ти прати есемес с друг номер, на който да позвъниш. Практически непроследим. Той ще ти каже каквото искаш веднага. Няма да разговаряте по никакъв друг начин. Не настоявай за среща. Срещу тези пари получаваш около пет минути от времето му. Точно след пет минути той ще затвори, независимо дали сте приключили или не.

— Явно е предпазлив.

— Корумпирано ченге, какво искаш? Знае по колко начина може да бъде спипан.

Лейкс ми даде номера. Запомних го, повторих му го, извадих една двайсетачка от портфейла си и я оставих на масата.

— Този тип дали ще е готов да правим бизнес? — попитах го аз. — Ако още спи, няма да ми е от полза.

— Буден е — отвърна Лейкс. — И никога не спи. Той е най-заетото корумпирано ченге, което познавам.

— Да се надяваме, че съвестта му няма да проговори точно когато се занимава с нас.

— Наел съм ти хонда акорд — каза Лейкс.

— Какъв цвят?

— Червен.

— Трудно може да се нарече незабележим.

— В сравнение с черния металик и останалите екстри на бентлито за сто хиляди долара, с което се мотаеш сега из града, е направо невидим.

— Откога минахме на ти?

— Откакто ми задигна колата.

Върнах се до мястото, където бях паркирал бентлито, и извадих друг мобилен телефон, без да затварям на Лейкс. Набрах по памет номера, който ми бе дал Лейкс. Включи се гласовата поща. Безличен като автомат женски глас ми каза да оставя съобщение след сигнала. Аз прекъснах връзката, преди системата да се бе включила на запис. Вдигнах другия телефон до ухото си и казах на Лейкс:

— Току-що позвъних на твоя човек. Колко време трябва да чакам есемеса му?

— Няма да е дълго. Трябва да отиде до компютър.

— Така.

— Ела до кафенето да си разменим колите.

— Почакай още малко — казах аз. — Трябва да огледам един апартамент в комплексите.

— Гледай да не ми задигнат колата.

Затворих.

Две секунди по-късно другият ми телефон изписука и аз отворих капачето. Номерът на подателя беше блокиран, а съобщението се състоеше от осем главни букви, разделени с две тирета. Набрах цифрите, съответстващи на тези букви, като за тиретата натиснах нули. Телефонът иззвъня два пъти и отсреща вдигнаха.

— Ало? — Гласът беше плътен, гъгнив и като на робот. Мъжът използваше електронен гласов филтър.

— Чувам, че разполагаш с информация — казах аз.

— Така е.

— Интересува ме кражбата на една мазда миата в Атлантик Сити. Крадецът не е открит, колата е изчезнала през последните две седмици.

По линията настана тишина, сякаш онзи отсреща бе затворил телефона, но това се дължеше на филтъра. Гласовите филтри променят тона на човешкия глас, като го понижават с няколко октави. Евтините модели усилват и фоновите шумове, изпълвайки звуковата картина с електростатични смущения. Усъвършенстваните, скъпи филтри, от друга страна, изчистват всичко това и когато няма диалог, по линията настава мъртвешка тишина.

Гласът каза:

— Имам две попадения.

— Казвай да чуем.

— Зелена мазда миата, модел две хиляди и девета, е открадната от Маргейт преди осем дни, а бяла миата, деветдесет и втора, е изчезнала вчера по обед пред хотел „Боргата“ в центъра.

Втората кола се изключваше. Беше прекалено стара, за да съвпадат следите от гуми, а и датата на кражбата беше след инцидента.

— Разправи ми за първата — казах аз.

— Мазда миата, две хиляди и девета, цвят ловджийско зелено, регистрационен номер Делта-Зулу- Виктор-девет-три-Чарли от Ню Джърси. Подаден е сигнал за кражба от паркомясто на Джеръм Авеню до градския парк в единайсет нула-нула преди осем дни. Видяна е за последен път предишната вечер около полунощ.

— Окей — казах аз. — А можеш ли да изтриеш информацията?

— Дадено. Има обаче и разпечатка в архивите, ако решат да търсят. Друго?

— Да, само още едно нещо.

— Казвай.

— Можеш ли да ми кажеш името на човека, подал сигнала?

— О, да — каза гласът. — Казва се Хари Търнър.