Призрак

50

Лейкс седеше, притиснал длани върху масата, и се потеше. Когато ги отмести, отдолу се бяха образували влажни петна. При първата ни среща той ми беше направил впечатление на самонадеян фукльо, но сега положението бе твърде различно. Оръжие, насочено в корема, въздейства по особен начин. Огромна капка пот се стичаше от челото по слепоочието му надолу към челюстта.

Помръднах леко дулото, за да му дам знак да стане. Той се измъкна от сепарето с отработена лекота. През цялото време го държах на мушка. Ако имаше намерение да се пробва, сега бе моментът. Беше на крака, аз бях седнал, оръжието беше на една ръка от него. Ако силно желаеше да се измъкне, щеше да се опита да ми го отнеме. Един храбър човек би го направил. Но Лейкс не беше храбър. Той стоеше до сепарето и ме гледаше притеснено.

— Плати си яденето — казах аз. — Остави щедър бакшиш.

Лейкс извади от джоба си пачка банкноти. Измъкна няколко двайсетачки и ги хвърли на масата до чинията си. Лицето му беше червено като цвекло. Можех само да си представям какво минаваше през главата му в този момент.

С едната ръка държах револвера. С другата вдигнах от пода торбата с дрехите, които ми беше донесъл. Извадих сакото на костюма и го преметнах върху ръката с оръжието. Лейкс се дръпна крачка назад, за да ми направи път.

Надигнах се внимателно от мястото си, като не го изпусках от поглед. Посочих с дулото вратата на заведението.

— Мърдай.

Готвачът ни хвърли още един подозрителен поглед, но аз не му обърнах внимание. В едно заведение може да се види какво ли не. Дано човекът да си помислеше, че просто изпращам уморения си приятел да се наспи. Един подозрителен поглед нищо не значи. Отворих вратата на Лейкс и звънчето издрънка. Той се шмугна покрай мен без резки движения.

Когато вече бяхме навън, Лейкс попита:

— Какво ще правиш с мен?

Аз го смушках с дулото.

— Мърдай — повторих.

Закрачихме мълчаливо към бентлито. Отсреща npeд улицата имаше заложна къща, витрината й още светеше. След бурята се беше застудило, вечерта беше прохладна, но Лейкс се потеше обилно под скъпия си копринен костюм.

— Онзи ще ни убие и двамата — каза той.

— Аз от години очаквам Маркъс да ме убие.

— Не. Вълка ще ни убие и двамата.

— Теб може. Аз сключих сделка с него. Ще разменя парите от обира на казиното срещу значителна част от печалбата.

— Вълка е сключил с теб сделка!!

— Не си очаквал да си тръгна от тук без нищо, нали?

— Мислех, че работиш за Маркъс — каза Лейкс.

— Не работя за никого.

Лейкс поклати глава.

— Слушай, Вълка не сключва току-така сделки. Той ще те убие. Ако сега отидеш при него с празни ръце, ще те изтезава, докато му кажеш къде са парите. Ще започне с ацетиленова горелка.

— Не отивам с празни ръце — казах аз. — Вече имам два пистолета.

— Никога няма да успееш.

— Не съм глупав. Знам, че ще се опитат да ме измамят.

— Ако ме пуснеш — каза той, — ще го пратя за зелен хайвер. Мога да ти помогна да се измъкнеш от тук.

— Тцъ — казах аз.

Отворих багажника на бентлито. Отвътре беше облицован лично от мен с няколко слоя плътни торби за боклук, залепени с тиксо за тапицерията. Торби за боклук и тиксо — неизменен реквизит на всяко престъпление, което си струва да бъде извършено. В нашия случай щяха да ограничат разпространението на миризмата. Един труп може да си гние тихо и кротко с месеци в багажник, облицован с торби за боклук, преди да привлече внимание.

Когато видя съдържанието на багажника, Лейкс замръзна. Част от мен очакваше да си плюе на петите. Друга част очакваше най-после да посегне да ме удари, да изтръгне револвера от ръката ми. На негово място аз бих постъпил така. Но страхът, както знам от опит, прави странни неща с хората. Дори изправени пред сигурна смърт, някои индивиди не оказват съпротива. Сякаш се парализират. Не са годни за нищо. Както стана и с Лейкс сега. Той спря да диша, краката му бяха като циментирани в уличната настилка.

А пък аз изобщо нямах намерение да убивам Александър Лейкс. По дяволите, не исках дори да му причиня болка. Исках само да го наплаша здравата. Щеше да се поти няколко часа в багажника и да трепери от страх, докато го открият. Да, той ме беше предал на Вълка, но пък без неговата помощ нямаше да съм доникъде. Освен това аз не си падам по убийствата. Не убивам, освен ако не съм принуден. Правило номер едно.

— Моля те — изстена Лейкс. — Всичко ще направя за теб.

— Знаех си, че ще кажеш това — рекох аз. — И, наистина, има още нещо, което искам да направиш.

Хванах го за врата и го ударих в калника на колата. Главата му издумка в ламарината и отскочи назад. От удара кожата на челото му се разцепи. Ако го бях ударил малко по-силно, щях да го пратя в кома или да го убия. Сграбчих го за яката и колана на панталона и го хвърлих в багажника напред с главата. След понесения удар той на практика ми помагаше. Беше едър мъж, но аз се справих. Той се залюля напред-назад, стиснал лицето си в ръце. Беше кротък като агънце.

Затръшнах капака на багажника и погледнах часовника си. Седем без петнайсет.

Оставаха още единайсет часа.