Призрак

30

Докато минавах покрай Мейс Лендинг, набрах номера на Маркъс на друг от мобилните си телефони и зачаках, докато дисплеят от черен стана зелен. Човекът на Маркъс отговори на второто позвъняване, сякаш бе седял до телефона в очакване да звънне. Погледнах часовника си. В Сиатъл беше почти 1:30 след полунощ, следователно Маркъс спеше дълбоко. Но пък поне един от хората му беше винаги нащрек и в готовност. Сигналът не беше особено добър.

— „Пет звезди“ — каза мъжът.

— Дай ми го — казах аз.

— Кой се обажда?

— Никой.

Разговорът прекъсна, докато мъжът понесе телефона към някоя от съседните стаи. Хора като Маркъс могат да си позволят мъжка секретарка с безличен акцент от Средния Запад. Гласът на човека отсреща беше като сироп за кашлица. Доколкото знаех, заведението имаше три телефонни линии, като и трите отговаряха по един и същ начин. Мъжки глас обявяваше името и обаждащият се разполагаше с трийсет секунди, за да го убеди, че поводът е важен и трябва да говори с шефа. Ако не успееше да се впише във времето, линията просто прекъсваше.

След секунди чух гласа на Маркъс. Вместо поздрав въздъхна уморено, но долових и нещо друго в тона му. Беше уплашен.

— Ало? — каза той.

— Маркъс, аз съм.

— Джак. От часове се опитвам да се свържа с теб. Какво има?

— Ти ми кажи, Маркъс — отвърнах аз. — Или си мислиш, че не знам за капана, който ми заложи?

Той замълча. Завих по изхода, водещ към боровите гори. Няколко секунди Маркъс не отговори, после въздъхна шумно:

— Не разбирам за какво говориш.

— Вълка е знаел за плана ти още преди Рибънс и Морено да са имали възможност да се доближат до Атлантик Сити. Твърде си хитър, за да подцениш човек като него. Значи или целиш нещо, за което не съм чул, или си много по-тъп, отколкото съм те мислел.

— Невъзможно — каза той. — Няма откъде Вълка да е знаел за плана ми.

— Аз разговарях лично с него. Опита се да ме убие.

— Той опипва почвата, Джак. Няма друго обяснение. Ако Вълка наистина е знаел, че искам да го прецакам с федералната пратка, защо е приел играта? Защо е допуснал Морено и Рибънс да влязат в града? Можел е да им пръсне черепите още преди да бяха минали през боровите гори.

— Каза ми, че бил намислил да ти го върне тъпкано. Да направи така, че парите да са у теб, когато експлодират, за да опереш ти пешкира. Сега ме моли да кача парите с маркера на самолета ти и да изчакам, докато се взриви мастилото. Но ти си знаел, че ще се опита да го направи, нали? Значи си имал нещо друго предвид.

— Какви ги върши тоя, по дяволите?

— Не гледаш ли новини? Не знаеш ли, че е имало трети стрелец? Вълка ми каза, че е бил негов човек.

От другата страна настъпи мълчание. После Маркъс попита:

— Ти си се срещнал с него, така ли?

— Да, срещнах се.

— Господи! — въздъхна Маркъс. — Ти работиш за него.

Аз изсумтях презрително.

— Ако питаш мен — продължи Маркъс, — Вълка в момента слуша този разговор и ти подсказва какво да говориш. Какво ти предложи?

— Главата ти на тепсия. Само че аз отказах.

— Затварям телефона.

— Чуй ме — казах аз. — По новините тази сутрин ще съобщят за двойно убийство. Двама от хората на Вълка са застреляни в главата насред солените блата. Това трябва да ти покаже достатъчно ясно към кого съм лоялен. Доколкото знам, тази линия е чиста. Само двамата сме. Но ако не проговориш, не мога да ти гарантирам, че ще останем приятели. Ако не ми кажеш всичко, няма да защитавам повече интересите ти. Ясно ли ти е? Не мога да се чувствам длъжен на един мъртвец.

Маркъс не отговори.

— Ти си мъртъв, Маркъс — казах аз. — Разбираш това, нали? Бас държа, че ако Вълка не успее да те прецака с тия белязани пари и да те тикне в затвора, просто ще те убие. Той със сигурност иска да го направи, Маркъс. Засега аз съм единственият, който може да го спре. Така че говори.

— Не съм ти залагал капан, Джак.

Маркъс вдиша и издиша шумно, въздухът излизаше с хрипове от дробовете му като на човек, обзет от паника. Послушах известно време как се задъхва, докато си мислех колко си пада по игричките. Той не беше от хората, които превъртат, когато бъдат хванати в лъжа. Беше невъзмутим лъжец с желязно самообладание, играч от световна класа. Би го направил, ако искрено си мислеше, че има какво да губи, иначе беше просто за ефект. Дори начинът, по който дишаше, би могъл да бъде част от ролята.

— Виж сега къде виждам проблема - заявих накрая аз. — Ако Вълка действително е бил зад третия стрелец, защо му е притрябвало да убива Морено и Рибънс там, на място? Защо не ги е изчакал да се отдалечат достатъчно от казиното, преди да ги нападне и обере? Ако беше потраял само двайсет минути, щеше да удвои шансовете си за успех и да намали до минимум риска да бъде разкрит от полицията. Следователно или той лъже, или ти.

— Не знам какво очакваш да кажа — рече Маркъс. — Наистина не знам.

Обзет от безсилна ярост, почуках с телефона по черепа си. И двамата знаехме, че Маркъс ме будалка. Целият този разговор тежеше като тухла в стомаха ми.

— Е, добре — въздъхнах аз. — Ще ми кажеш, преди тази история да приключи.

— Намери ли поне парите?

— Не. Рибънс все още не се е появил.

— Как, по дяволите, е възможно това?

— Мисля, че е мъртъв.

— Какво?!

— Бил е прострелян — казах аз. — Открих белия додж, който са ползвали. Всичко по него, което не беше смачкано от удари или надупчено от куршуми, беше покрито с кръв. Не съм специалист по огнестрелни рани, но не мога да си представя човек да живее дълго след такава кръвозагуба. И като се има предвид, че не съм се чувал с него, допускам, че е мъртъв. А дори и да е жив, не му остава дълго. Трябва да наблюдаваме болниците и моргите.

— Рибънс няма да иде в болница.

— Той умира.

— Все му е тая. Рибънс е рецидивист, с две присъди. Ако го хванат, отива до живот в пандиза. Без право на замяна след двайсет години, без извънсъдебно споразумение, без намаляване на присъдата за добро поведение. До живот. Такъв като него би предпочел да му изтече кръвта на улицата, отколкото да се върне в затвора. — Маркъс помълча и попита: — Е, какво мислиш?

— Мисля, че в такъв случай се крие някъде. Сигурно си е намерил някоя дупка, където да се свре, докато премине бурята. А когато е изтрезнял от поетата дрога и си е дал сметка за тежестта на раните си, вече е било късно. Той е като старо куче, което се е свило на кълбо под стълбите, за да умре на спокойствие. Но не съм убеден, че накрая няма все пак да повика линейка. Срещал съм много хора, които твърдят, че по-скоро биха умрели, отколкото да идат в затвора. Всичките се оказаха лъжци и въздухари.

Маркъс не каза нищо.

— Искам да си помислиш дали не се сещаш за някое място, където може да е отишъл. Място, на което държи. Където би могъл да се скрие за известно време. Но не в мотел. Човекът кърви, никой няма да го пусне в мотел.

— Може да се е върнал в дупката си.

,Дупка“ се нарича укритието, където човек, замислящ обир, прекарва последната нощ преди удара. То е различно от мястото, където е планиран той. Човек не плюе там, където яде. Професионалните обирджии никога не работят в дупката си. Не говорят, не пият, не ядат, не почистват пушките и пистолетите си. В дупката не се прави нищо, освен да се спи. Устроена е така, че да можеш да я напуснеш за трийсет секунди, ако се наложи. Затова професионалният обирджия се отнася сериозно и с уважение към дупката си. И никога не се връща в нея след обира. Поне на теория. Но поне на теория никой не очаква и да бъде прострелян по време на операция.

— Имаш ли адреса? — попитах аз.

Маркъс го изрече бавно, сякаш си мислеше, че имам нужда да си го запиша. Аз го повторих, за да се убедя, че съм го чул вярно.

— Какво да правя с Вълка? — попитах накрая.

— Внимавай да не ти види сметката.

— Нямам това предвид. Вие двамата сте вече във война. Разбираш това, нали? Трябва да го убиеш, иначе той ще убие теб.

— Ти гледай да намериш парите — каза Маркъс. — Защото, ако бомбата гръмне и по джипиеса открият у кого са, няма връщане назад. Аз ще си свърша моята работа. Ти си гледай твоята.

— Ясно.

Известно време и двамата мълчахме.

— Маркъс — казах накрая аз, — ако разбера, че по някакъв начин си се опитал или се опитваш да ме прецакаш, ще те намеря и ще те убия. Надявам се, че осъзнаваш това.

Прекъснах разговора и изхвърлих телефона през прозореца. Въздушната струя, обливаща колата, го засмука назад и той се удари в задния прозорец, преди да падне в банкета до шосето и да се пръсне на десетина парчета.