Призрак

5

Нека бъдем наясно по един въпрос. Аз презирам Маркъс с цялото си същество. Но в едно той беше прав. Бях му длъжник.

Става дума за нещо, станало преди близо пет години по време на така наречената „Азиатска операция“. Маркъс беше поканил седмина от нас в курортен хотел в Орегон, за да ни вербува за поредния си голям удар. Задачата беше наистина огромна, за огромни пари, така че той държеше екипът му да е подбран лично от него. Бях в играта от четиринайсетгодишен, но до момента никога не се бях явявал на подобен кастинг. Тогава за пръв и последен път наруших стриктно пазената си анонимност. Маркъс ми беше изпратил имейл с координати, които се оказаха насред гората, и аз отидох, без да знам нищо за задачата, без да имам и най-малка представа какво ме очаква. Причината да се съглася беше, че се споменаваше името на моята менторка, Анджела, която също щяла да бъде там. Когато лимузината ми спря пред хотела, тя ме чакаше, облегната на обраслата с бръшлян колона, с цигара в ръка. Не я бях виждал от шест месеца. Усмихнах й се през стъклото.

Курортът беше малък и заобиколен отвсякъде от гори, но изглеждаше ужасно скъп. Маркъс беше ангажирал всички стаи в сградата от червени тухли, приличаща на преустроено училище. Вратите на стаите се отваряха с истински ключове, не с някакви пластмасови карти с магнитна ивица, а тоалетните бяха в края на коридора. Сякаш се бях върнал назад в годините с машина на времето. Когато слязох от колата, не можех да преценя дали Анджела се радва или е ядосана, че ме вижда. Тя ме хвана за ръка, усмихна се многозначително както винаги и ме поведе през фоайето. Беше невъзможно да прочета мислите й. Анджела беше от онези жени, които със силата на волята си могат да се измъкнат от всякакви обстоятелства, дори от собствените си емоции. Беше актриса, професионална измамница и поне с десет години по-възрастна от мен. Викаше ми хлапе.

Без да кажем дума, отидохме право в апартамента й. Когато вратата се затвори след нас, тя прокара пръсти през новата ми коса и каза, че при всичките промени все още помни лицето ми. С нея бяхме правили секс само веднъж, когато бях още зелен в банковите обири, а тя беше останала без пари след един провален удар с облигации, който й бе струвал половин милион. Нейна грешка, каза тя тогава. Сега седнахме в двата противоположни края на стаята и поговорихме известно време за това-онова. Трудно ми беше да свикна с новия й глас, но миризмата й си беше все същата — на цигари и маракуя.

Свечеряваше се и Маркъс беше изпратил портиера да ни предаде нареждането му да се съберем отвън около огнището. Представи ни се с една-единствена дума: Маркъс. Аз стоях до Анджела и слушах загадъчното му изложение. Анджела пушеше цигара след цигара и ми шепнеше подробности за хората, събрани около огъня — всички до един професионални обирджии на банки.

Един добре облечен рус красавец на име Олтън Хил беше карач, което означаваше, че той щеше да шофира колата, предназначена да осигури бягството ни след удара. Олтън можеше да подкара всичко, стига да имаше колела и двигател. По говора беше някъде от Калифорния. В гласа му имаше нещо момчешко, което някак не пасваше на изтупания му и делови външен вид. Кожените му шофьорски ръкавици бяха доста износени; той слушаше с половин ухо обясненията на Маркъс.

Мъжът до него, Джо Ландис, беше касоразбивач. Такива като него не отварят сейфове, а ги разбиват, буквално. След като приключат със сейфа, той вече не става за нищо. Джо беше дребно човече с големи очи и малка уста. Беше от вътрешността на Тексас. Едва ли щях да се досетя, ако Анджела не ми бе казала последното. Един съвременен касоразбивач е наполовина компютърен програмист, наполовина експерт по разрушаване на метални конструкции. Все още се срещат майстори, способни да отгатнат комбинацията само с ушите и върховете на пръстите си, но те са изчезващ вид. Днешните касоразбивачи ползват лаптоп, фиброоптичен кабел, мощна електрическа бормашина и домашно приготвен нитроглицерин, наречен „супа“. Начинаещите често оглушават, преди да са успели да отворят първия си сейф. Джо не разговаряше с никого и избягваше да среща погледите на останалите.

Малко встрани от него беше застанала една изпечена професионалистка от континентален Китай на име Сю Мей. Анджела ми каза, че имала повече дипломи за завършена магистратура, отколкото място на стената си, където да ги слага. Жената действително имаше невзрачния външен вид на кабинетен учен. Което не й пречеше да е красива. Кожата й беше матова, черната й коса беше мека и пухкава. Говореше половин дузина езици и си водеше записки в бележник. Тя щеше да бъде координатор и преводач на операцията.

Следваха двама биячи на име Винсънт и Манчини. Братя са, прошепна ми Анджела. Не изглеждаха особено яки, но на биячите рядко им личи физическата сила. Един бияч си изкарва хляба, причинявайки болка. Двамата дребни италианци съзнателно култивираха мазния си средиземноморски вид, носеха ужасяващо грозни вратовръзки в тон една с друга и позираха нахакано край огъня, широко разкрачени и скръстили ръце на гърдите си. Винсънт говореше, а Манчини слушаше.

И накрая бяхме ние.

Нашата професия няма точно наименование, ние самите се наричахме призраци. Двамата с Анджела бяхме специалисти по изчезването. Аз лично съм помогнал през годините на поне стотина крадци, обрали банки, да изчезнат безследно. Като нещата не се изчерпват само с дегизировка, фалшиви паспорти и шофьорски книжки, крадени кръщелни свидетелства и тем подобни. Най-често е въпрос на увереност. Един призрак трябва да излъчва увереност с начина, по който се държи, говори и действа. Може да си в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпници, снимката ти да се мъдри във всеки пощенски клон от Бангор до Балтимор, но ако знаеш как да се правиш на някой друг и ако имаш средствата да го докажеш, може да си живееш най-спокойно на Парк Авеню и никой няма да те забележи. Хората виждат онова, което искаш да видят.

Професията ни с Анджела беше да се правим на такива, каквито не сме.

Тя бе започнала като актриса в Лос Анджелис. Както можеше да се очаква, беше много добра, но това не й бе донесло автоматично успех на големия екран. Актьорската й игра граничеше с патология. Вживяваше се в ролята до степен да се идентифицира изцяло с героинята. Не играеше, а променяше личността си. Заради което режисьорите я ненавиждаха. Един мъж може да прекара живота си, превъплътен в определена роля, но не и красива млада жена. Тя беше различна с всеки, когото срещнеше. Можеше да получи роля на красива и глуповата съпруга, а да се яви на снимачната площадка като малко момиченце. Първият й актьорски успех в живота беше в индустриалния шпионаж. Успяла бе да се уреди като изпълнителен асистент на президента на голяма самолетостроителна корпорация. Беше получила сто бона, за да открадне чертежите на последно поколение изтребител и да ги предаде на конкуренцията. От този момент нататък едва ли се бе прехранвала с нещо друго освен с кражби. Като бе изкарвала достатъчно пари, за да си позволи сама да пише ролите си. Със събуждането си сутрин решаваше за кого или какво да се представя този ден. Когато ме откри, аз се правех на агент на ФБР, за да обера една банда фалшификатори на пари. Тя ме подмами да й стана помощник и аз клъвнах.

Така станах неин ученик.

Днес съм най-добрият в бранша. Мога да обера банка и да изчезна за два дни, след което никой вече няма да си спомня за мен. Мога да се кандидатирам за Конгреса и да бъда избран. Но колкото и добър да съм в краденето и лъжите, не мога да стъпя на малкия пръст на Анджела. Тя ме е научила на всичко, което знам. Наблюдавах я как допуши цигарата си и смачка фаса в меката влажна земя. Отпивах от чашата с бърбън и слушах гласа й в ухото си.

Когато срещата приключи, Анджела ме хвана под ръка и ме поведе към гората. Вървяхме, вървяхме, докато зениците ми станаха като супени чинии. Беше тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от луната иззад облаците. След близо километър тя спря, обърна се към мен и ме загледа, сякаш искаше да ми каже нещо. Дълго време мълча, а когато проговори, чух истинския й глас. Този, който използваше само пред мен.

— Какво правиш тук? — Тя завъртя очи нагоре и поклати глава. — Какво ти направи, за да те накара да дойдеш?

— Нищо. Даде ми координатите и толкова.

— Мисля, че ти бях казала никога да не се захващаш с удар, без да знаеш всички подробности. Мисля, че ти бях казала да не се доверяваш на непознат, особено когато ти възлага задача. Мисля, че ти бях казала да бъдеш внимателен.

— Да, така беше.

— Ами тогава какво, по дяволите, търсиш тук?!

Не отговорих. Мисля, че беше очевидно. Известно време я гледах право в очите. По това време Анджела беше брюнетка, подстригана късо като момче, с червило в цвят на червен портокал. Облечена беше в рокля за четири хиляди долара, на ушите си имаше диамантени обици, които никой не бе носил двеста години. Бяха откраднати от някакъв музей. Да кажа, че беше красива, би било малка част от истината. Тя можеше да бъде всичко, което пожелаеше. Стоях като закован пред нея. Накрая тя въздъхна и отново ме хвана под ръка. Когато се прибрахме в хотела, роклята й и костюмът ми бяха покрити с кал. Тя ме изпрати до стаята и пред вратата ми пожела лека нощ. Чух как стъпките й се отдалечават по коридора. Така започна Азиатската операция.

На сутринта се захванахме за работа.

В ония години беше супер изгодно да работиш за Маркъс. Той още не беше станал глава на картел. Беше стратег, само с това се занимаваше. Пишеше сценарии за удари, както Моцарт бе писал симфонии. Всеки негов удар беше голям, красиво изпълнен и носеше пари, каквито не можете дори да си представите. Преди пет години всеки искаше да стане негов изпълнител, понеже всичко, което докоснеше, се превръщаше в злато. Но още тогава имаше и тъмна страна в характера си. По това две мнения няма. Чувал бях слухове какво се е случвало с хора, които са го разочаровали. Но това бяха само слухове. Иначе бях виждал лично какво се случва с тези, които успяваха. След приключване на удара ставаха богати. Много богати.

Два дни по-късно пътувахме с чартърен полет от Лос Анджелис за Куала Лумпур. Всички заедно. Макар самолетът да бе нает от Маркъс, той не беше с нас. Щеше да ръководи цялата операция от Сиатъл по телефона. Беше като Цезар, разположен удобно в задната стаичка на заведението си, но никой от нас не се оплакваше. Защото Маркъс щеше да ни направи богати.

Аз бях този, който прецака работата.