Призрак

36

По дяволите!

Морено и Рибънс бяха задигнали една от колите на Вълка, за да я използват при обира. Защо, по дяволите, го бяха направили? Нямаше никаква логика. Мозъкът ми завря в търсене на обяснения, но нищо смислено не ми хрумваше. Дали с това не се бяха опитали да изпързалят полицията? Ако да, планът им беше просто идиотски. Или може би Маркъс им бе наредил да го направят? И това ми се струваше малко вероятно. С подобен ход нямаше да постигне абсолютно нищо, освен да раздразни допълнително Вълка.

Хм.

Известно време обикалях безцелно с колата из града, след което подкарах към дупката на Рибънс, предъвквайки новата информация. Нищо в нея нямаше смисъл.

Потънал в мрачни разсъждения, забелязах белия мерцедес в огледалото си за обратно виждане. Въпреки тъмните стъкла различих фигурата на шофьора, наведен неестествено ниско над таблото и стиснал волана с две ръце. Не можех да видя лицето му, но това едва ли беше и необходимо. Нямаше съмнение, че е човек на Вълка.

Бързо ме откриха. Очаквах да се забавят още поне два часа. В известен смисъл обаче бях доволен, че хората му отново бяха по следите ми. Това показваше, че си вършех добре работата.

Оставих мъжа с мерцедеса да ме следва през две коли от единия до другия край на града. Движех се на юг. Той беше зад мен. Завивах наляво. И той завиваше наляво. Гледах да го улеснявам. Карах бавно и давах мигач на завоите. Когато излязох извън чертите на града, продължих покрай бреговата ивица по второкласен път с две платна, който преминаваше през мочурищата, тук-там насечени от тесни проливи. По шосето нямаше много движение, но белият мерцедес остана плътно зад мен. След минути останалите коли бяха изчезнали, но той ме следваше неотлъчно. Бяхме само двамата. Деляха ни може би трийсетина метра, а наоколо нямаше нищо освен океан и блата. Гледах да му е максимално лесно да ме следва. Не исках да се отърся от него. В никакъв случай.

Защото държах да му задам няколко въпроса.

Разбира се, всичко би било много по-лесно, ако оръжието ми си беше още у мен, а вместо ден беше нощ, без опасност от мотаещи се наоколо туристи и други безделници. Наистина, по този участък на пътя не се виждаха коли, но всеки момент можеше да се появи някоя. Това беше проблем. Вече имах план, а за да го приведа в изпълнение, трябваше да са налице определени условия. Ако нещо в плана ми се объркаше, последното, от което се нуждаех, беше някой добър самарянин да позвъни на 911 и всичко да завърши с надбягване с полицията. По дяволите, дори всичко да минеше гладко, номерът, който бях намислил, сам по себе си беше опасен. Не исках никой да пострада. По-точно никой, който не го заслужаваше.

Погледнах часовника си. Осем без петнайсет сутринта. Божичко! Бяхме пропилели близо час. Вдигнах крака си от газта и оставих колата да се движи по инерция.

Номерът беше прост. Сега, когато на шосето имаше само две коли, ако аз спрях — да кажем, поради повреда в двигателя, — човекът от мерцедеса щеше да бъде изправен пред избор: или да ме подмине, което означаваше да ме остави сам на пътя и евентуално да ме изгуби, или също да спре, т. е. да се изправи лице в лице с мен. Така или иначе, бях решил да поговоря с шофьора на бялата кола.

Оставих колата да се движи около минута. Пътят беше равен и гладък. Когато скоростта падна на петнайсет километра в час, включих аварийните светлини и се насочих към средата на платното. Натиснах леко спирачката и колата закова. Двигателят цъкаше тихо, докато се охлаждаше.

Не отделях поглед от пътя зад мен. Мерцедесът се подаде иззад завоя и за момент се поколеба. Това бе часът на истината — шофьорът се питаше дали да спре, или да даде газ и да ме подмине. Мерцедесът бързо се уголемяваше в огледалата ми. Определено нямаше намерение да спира. Изнесе се в крайната лява лента, за да ме заобиколи, но вместо да забави ход, ускори. Когато се изравни с мен, шофьорът наду клаксона, сякаш за да ми каже: „Датигоначукам, братле!“.

И в този момент аз настъпих газта.

Двигателят на „Бентли Континентал“ е 560 конски сили с два турбокомпресора. Колата развива около триста километра в час. Едва ли е нужно да пояснявам, че когато я настъпиш, излита като самолет. Завъртях волана, сякаш исках да ударя мерцедеса отстрани. Шофьорът се паникьоса и сви рязко вляво, за да ме избегне. Мерцедесът се заби в лявата мантинела, тази откъм океана. Известно време продължи на две колела, след което мантинелата поддаде и колата полетя във вълните на прибоя.

Спрях встрани и слязох.