Призрак

42

Общинските жилищни комплекси не се проектират, за да приличат на това, което са. Замислени са да минават за всичко друго — предградия, микрорайони, нови квартали, каквото щете, — само не и за общински комплекси. Да получиш жилище в комплексите си е чиста далавера, особено като си представиш алтернативата — частно притежаван коптор в някое гето. Но комплексът си остава комплекс. Винаги ще усетиш миризмата.

Блокът с еднакви апартаменти беше отделен от останалите сгради на улицата с един ред ниски борчета и детска площадка с шперплатови катерушки. Над контейнерите за боклук от другата страна имаше билборд с реклама за бързи заеми без поръчители. Всички улични лампи бяха строшени. Един гаден квартал може да изглежда горе-долу нормално през деня, но живеещите в него знаят истината. Детската площадка беше празна като гробище.

Дупката на Рибънс беше в евтино хотелче до някаква пицария. Отпред, срещу кофите за боклук, имаше табела, изписана на ръка — вероятно същата, която бе нарисувала и надписа на пицарията. Хотел „Касандра кабелна телевизия, цени за седмица. Не се виждаше офис на управител. До входа бяха поставени пощенски кутии с ръчно написани имена. Стените бяха покрити с графити, имитиращи долнопробно модерно изкуство. Прозорците на първия етаж бяха с решетки.

Дори богатите престъпници търсят евтини дупки. Мизерната жизнена среда гарантира тяхната анонимност. Хазаите не им искат справка за доходи, препоръки от предишни хазаи или два документа за самоличност със снимка. Стига им да получат предплата за две седмици.

Влязох в хотела. Стаята на Рибънс беше на първия етаж. До нея се стигаше по стълбище и прашен коридор, над който се люлееше изгоряла крушка. Номерът на стаята беше закован с гвоздеи над шпионката на вратата. В дървото над дръжката имаше дълбоки цепнатини — някой с дълга отвертка и яки ръце се беше опитвал да махне отвън резето. Най-напред бе поддало дървото около ключалката, после як удар с рамо бе избил металната скоба, в която влизаше дебелото стоманено резе. Всичко поддава при достатъчен натиск. Дръпнах се крачка назад.

Полицията не отваря врати с дълги отвертки. В деветдесет процента от случаите, когато искат да връчат заповед за обиск на човек, който не си е вкъщи, полицаите използват ключ, даден им от хазаина или от някой съсед. Когато не открият такъв, отварят с шперц. Ако и това не помага, в краен случай могат да разбият вратата с пожарникарска брадва или таран, но тези два уреда оставят напълно различни поражения от това, което виждах в момента. Не, тук не бе идвала полиция. Някой друг ме беше изпреварил.

Огледах коридора вляво и вдясно. Изкъртването на резе с лост отвън вдига силен шум. Достатъчно силен, за да привлече вниманието на обитателите на съседните стаи, но дори и да го бяха чули, те едва ли биха предприели нещо. В отсрещната стая боботеше телевизор. Днес вече никой не вика полиция. Хората нямат доверие на институциите.

Извадих пистолета на Грималди и проверих заглушителя, после бутнах полека вратата с крак. Тя се поотвори на изсъхналите си панти, издавайки звук като дращене с нокти по черна дъска. Огледах отвън терена и влязох. Най-напред проверих дневната, после банята и кухнята. Спалня нямаше. В дневната имаше сгъваемо диванче и стар цветен телевизор. Металните решетки на прозореца хвърляха дълги сенки по пода. Надникнах първо в гардероба, после и в хладилника.

Празно.

Прибрах пистолета и затворих вратата.

Рибънс се оказа подреден човек. Очаквах да заваря дупката му зарината в боклуци, празни кутии от пица и бирени бутилки, но беше чиста и разтребена като затворническа килия. Стените бяха голи, всичките му дрехи бяха опаковани в малка пътна чанта, поставена на пода. Диванът беше сгънат, чаршафите бяха върху него, боклукът беше в завързани найлонови торби до вратата. Цялото помещение миришеше на амоняк и лизол, сякаш беше току-що почистено.

Започнах да пребърквам нещата му. Свалих чаршафите от дивана. Извадих чекмеджетата от скрина. До хладилника имаше котлон, в мивката бяха оставени тиган, вилица, лъжица и нож — по едно от всичко. В боклука имаше две празни консервни кутии от пилешка супа с фиде. Прегледах чекмеджетата в кухнята. Всичките бяха празни. После се прехвърлих в банята. До мивката имаше кутия с резервни ножчета за бръснене, но не открих самобръсначка, нито пяна. В сапунерката под душа имаше един-единствен сапун, все още в хартиената си опаковка. Под мивката бяха оставени бутилка с почистващ препарат и две рула тоалетна хартия. В рамката на огледалото беше затъкната снимка на възрастна чернокожа жена, сигурно майката на Рибънс, и визитка на брокер за недвижими имоти, върху която имаше дописан с мастило номер. Взех визитката и я обърнах. На гърба пишеше: синя викторианска, Вирджиния.

Наркоманите се сещат за всевъзможни места, където може да се скрие нещо. В някои специализирани магазини могат да се купят бурканчета с тайници, приличащи на обикновени домакински съдове, но с двойно дъно. Виждал съм флакони с пяна за бръснене, в които наистина има пяна, но има и скрита кухина, където може да се сложи кокаин. А една хотелска стая е направо златна мина. Зад хладилника, под кафе машината, в казанчето на тоалетната, в абажура на лампата — направих си мислен списък и започнах да търся. Прерових навсякъде в дневната и се насочих отново към багажа на Рибънс. Чантата му се закопчаваше с цип, който се заключваше с трицифрен код. Нямах време да пробвам различни комбинации. Сложих чантата на леглото, дръпнах ключалката на ципа и тя се откъсна.

В чантата имаше евтин револвер колт.38 — стар модел, матовочерен, с изпилено петле на ударника. Оръжие за под възглавницата. Ако се наложи да го вадиш спешно посред нощ, да не се закачи в калъфката и да ти пръсне черепа. Дръжката беше увита в два слоя изолирбанд. Тук-там по метала бяха избили ръждиви петна от години немарливо стопанисване. Номерата бяха далечен спомен. Проверих барабана — беше зареден с шест патрона. Извадих ги и ги хвърлих в боклука. До пистолета имаше черен цилиндър с диаметър на бирена кутийка, но два пъти по-дълъг. Моментално го разпознах.

Заглушител за узи.

Буквално погледнато, „заглушител“ не е много точно наименование. Едно огнестрелно оръжие винаги издава звук при изстрел, понеже експлозивно разширяващите се газове на барутния заряд излизат от дулото със свръхзвукова скорост. Заглушителят поглъща и охлажда част от тези газове, с което намалява силата на звука. Но дори най-качествените заглушители не свеждат изстрела до онова дискретно кихване, което знаем от филмите. Шумът наподобява по-скоро изплющяване на камшик или телефонен указател, пуснат отвисоко върху циментов под. Предназначението на заглушителя не е да застреляш безшумно някого, а по-скоро да не оглушееш от трясъка на изстрела.

Под заглушителя бяха надиплени дрехи. Ватирана риза. Долнище на анцуг. Плетена шапка. Памучна тениска с дълги ръкави. Чифт овехтели маратонки. Два чифта джинси. Затворих чантата и отново огледах стаята. Нямаше телефон. Нито компютър. Нито пари в брой. Нито чантичка с документи и лични вещи. Пребърках джобовете на дрехите му — всичките бяха празни.

Рибънс наистина уважаваше дупката си.

Само дето очевидно не бе живял дълго тук. Дори най-закоравелите престъпници могат да окачат по някой филмов афиш на стената или да поставят резервни четки за зъби в чашата до мивката. Рибънс не си бе дал труда да извади дрехите си от чантата. Беше ги оставил вътре, сгънати, до леглото, в случай че му се наложеше да напусне внезапно жилището.

Което приличаше доста на моето.

Извадих мобилния телефон от джоба си и набрах няколко цифри. Натиснах зеления бутон, но апаратът дори не направи опит за връзка. На екрана веднага се появи знакът за прекъснат разговор. Проверих дали съм набрал правилно номера. Явно брокерът на Рибънс не желаеше да бъде открит. Тъкмо щях да прибера телефона, когато ми хрумна една мисъл.

Трудно ми е да я опиша. В един момент бях готов да си тръгна с празни ръце от дупката на Рибънс, а в следващия цяла серия от образи премина през съзнанието ми. Малки късчета информация изскачаха на повърхността, размиваха се и изчезваха толкова бързо, че едва успявах да ги запомня. Картата на града, която бях запомнил. Хапчетата и парите в комплекта за оцеляване на Рибънс. Прегънатата лъжица за хероин в надупчения от куршуми додж. Номерът, добавен на ръка върху картичката на брокера. Узито и заглушителят за него, неизвестно защо скрити поотделно на различни места. Загадъчната история на Вълка за малкото момиченце. Вирджиния.

Набрах номера на Маркъс.

Телефонът иззвъня и познатият глас с акцент от Средния запад каза:

— „Пет звезди“.

— Търся Маркъс. Призрака е на телефона.

Изминаха няколко секунди, докато мъжът му занесе телефона. Чувах ясно стъпките му и подрънкването на различни кухненски прибори.

Когато Маркъс най-после се обади, гласът му беше на човек, стигнал края на силите си.

— Джак?

— Маркъс — казах аз, — знам къде са парите.