Призрак

43

Ето как му обясних ситуацията. Всяка къща, която се продава в Съединените щати, има номер. Не този, който фигурира в адреса й, а друг, уникален код, под който е записана в регистъра. Когато даден брокер я обяви за продан, всеки друг брокер в страната може да я открие по този шест- или седемцифрен номер в базата данни за продавани имоти — например един брокер с кантора във Филаделфия може да оглежда къщи за продан в Атлантик Сити, без да се налага да пали колата и да отива на място.

Откакто американската икономика се срина, стотици хиляди жилища стоят без собственик, понеже никой не ги иска. Всички продават, никой не купува. Това особено важи за ипотекирани жилища, които са станали собственост на банката. Те престояват няколко месеца с надписа „Продава се“, след което почват да се рушат. Едно изоставено жилище е идеалното скривалище след обир. Хората, живели някога там, отдавна са се изнесли, а вероятността да се поинтересува някой от него след толкова време е пренебрежимо малка. Такива жилища трудно се откриват, но нещата се улесняват значително, ако познаваш корумпиран брокер или банкер, стопанисващ отнети жилища, който да се съгласи да те „пусне под наем“ за известен период от време срещу пари на ръка.

Седемте цифри, добавени на ръка върху гърба на визитката, не бяха телефонен номер, а код на имот. А Вирджиния не е име само на щат. Така се казва и едно авеню в Атлантик Сити.

— Имаш ли обаче доказателства за тази своя теория? — попита Маркъс.

— Веднага отивам да проверя.

— Не искам обещания. Искам да чуя, че парите са у теб, след което искам да чуя, че си ги погребал толкова дълбоко, че и с багер да не могат да ги изровят.

— Няма да отнеме много време — побързах да го успокоя. — Това е идеалното място, към което бих се насочил и аз, ако бягах от закона.

— Но Рибънс не е като теб. Ти си добър в тази професия.

— Не е нужно да ми напомняш.

Представих си как Маркъс хапе долната си устна.

— Вълка продължава ли да ти досажда?

— От няколко часа не се е опитвал.

— Ако се случи още нещо, информирай ме. Искам да приключа колкото се може по-скоро с Източното крайбрежие.

— Ясно.

Затворих телефона, извадих батерията и я пуснах в едно кошче за боклук в коридора на сградата. Самия телефон отнесох със себе си на улицата, където го счупих и пуснах парчетата в една канализационна шахта.

Върнах се при колата. Запалих двигателя и включих джипиеса на таблото. Исках да бъда абсолютно сигурен къде отивам. Натиснах съответните бутони и разгледах картата на града. Проследих Вирджиния Авеню по цялата му дължина, после извадих още един телефон от сака си и го включих. След като дисплея светна, набрах номера на Вълка. Телефонът отсреща иззвъня веднъж. Втори път. Трети.

— Ало?

— Ало — казах аз. — Кой е там?

Не беше Вълка. Гласът беше плътен и дрезгав. Връзката беше лоша. Продължих да карам напред с надеждата сигналът да се засили, но не стана. Върху свистенето на колелата под мен се насложи дрезгавото хриптене на басов мъжки глас.

— Никой. А ти кой си, да ти го начукам? — сопна се мъжът.

— Аз съм Призрака. Искам да говоря с Вълка.

— Той не иска да говори с теб. А когато те открие, ще си поиграе с чука по кокалчетата на пръстите ти.

— Повярвай ми, Вълка иска да говори с мен.

— Ти си мъртъв, копеле, знаеш ли това?

— Да, но за мъртвец съм доста богат.

Пауза.

Мъжът отсреща мислеше и дишаше тежко. След малко чух как телефонът му се отърка в нещо като плат. Малко по-късно премина от една ръка в друга. Някой си пое рязко дъх.

— Какво искаш? — попита Вълка.

— Да сключим сделка.