Призрак

46

Когато го открих, приличаше повече на труп. Очите му бяха замъглени, дишането плитко и накъсано. Едва забележимото повдигане и спускане на гръдния му кош бяха единственият признак на живот. Гласът му беше пресипнал до шепот:

— Вода!

Седеше свлечен на пода, подпрян с гръб на стената, сред локва кръв. Бронежилетката и ризата му бяха подгизнали. Лицето му беше мъртвешки бледо, стъпалата на краката му бяха подути. От краищата на очите му течеше зелена гной. Куршумът го бе улучил четири-пет пръста над пъпа и бе пробил дупка в кевлара. Още два деформирани куршума се бяха залепили като дъвки върху керамичните плочи на жилетката, без да проникнат през тях. По стената зад гърба му имаше кървава следа, където тялото му се беше плъзгало постепенно надолу, когато краката бяха отказали да го държат. Кръвта беше станала почти черна на цвят.

От огнестрелна рана в гръдния кош се умира обикновено до петнайсет минути. Когато стомашният сок проникне в кръвоносната система, предизвиква шок и скоропостижна смърт. Жертвата изпада в кома и издъхва за броени минути. В случая обаче куршумът не бе засегнал стомаха. Бронежилетката бе забавила скоростта му. Спрял се бе някъде в подкожната тлъстина на Рибънс, без дори да достигне червата му. Беше заседнал в корема и с всяко поемане на дъх се врязваше все по-дълбоко в плътта.

Може би преди двайсет часа някой добър хирург би го спасил. Сега беше късно. Лицето му беше загубило цвета си. Гнойта в очите му беше признак за обща интоксикация. Както и хриповете в белите дробове. Човекът просто чакаше да умре.

— Ченге? — прошепна той.

— Не — отвърнах аз. — Бащата ме праща.

— Вода — каза той. — Моля те.

Хвърлих бърз поглед към коридора. Казах си, че се оглеждам за парите, но не беше това. Ако парите бяха струпани в коридора, щях да ги забележа на влизане.

— Моля те! — изстена той. — Вода…

По лицето на Рибънс имаше засъхнала кръв; дланите му бяха покрити със спечени съсиреци. Устата му беше суха като пясък. Очите ни се срещнаха и той не отклони погледа си.

— Моля те, човече…

— Къде сложи парите, Рибънс?

— Моля те!

— Първо парите.

Рибънс не каза нищо. Пръстите на ръката му помръднаха и посочиха към дъното на коридора. Извърнах глава и проследих посоката, после се надигнах и тръгнах нататък, все по-навътре в притихналата къща. В спалнята имаше старо двойно легло с пружини, но в него отдавна не беше спал никой; усетих как ме побиват тръпки от сенките на миналото. Рибънс така и не бе сварил да се наспи в леглото си. На къщата й липсваше душа.

Пристъпвах опипом в мрака. През цепнатините в шперплата проникваше светлина като остри лазерни лъчи. Някъде в далечината по шосето се чуваха забързани автомобили.

Парите бяха в гардероба.

Знаех какво има в изцапаната с кръв синя чанта от кевлар и без да я отварям. Вдигнах я и я понесох към входната врата. После се спрях. Рибънс едва повдигна глава, за да ме погледне. Всяка част от тялото му тежеше като олово, всяко движение му причиняваше неимоверна болка. Устните му мърдаха, но от тях не излизаше звук. Може би се молеше.

— Вода — каза накрая той.

— Е, добре — отвърнах аз. — Ще ти дам вода.

Кухнята беше през две врати, до трапезарията, но в нея имаше отделен кът за хранене. Пристъпих в тъмното към мивката и отвъртях крана. Чу се гъргорене, но след малко потече вода. Започнах да отварям шкафовете. Всичките бяха празни. Подложих шепи под крана и ги напълних с вода. Тръгнах обратно през сенките към дневната. Когато видя какво правя, Рибънс размърда нетърпеливо пръсти.

— Моля те! — каза той.

Изпсувах наум и коленичих до него в локвата кръв и повърнато. Поднесох шепи до устните му и той пи жадно. Поиска още. Направих още един курс до кухнята и му донесох. Не казах нищо. Само гледах как пие. Когато свърши, и двамата помълчахме малко. Старата къща поскърцваше и шепнеше около нас. Коленичих до него; той ме следеше с поглед. Беше тихо.

После Рибънс прошепна:

— Дозичка…

Той завъртя леко глава и отново размърда неспокойно пръсти. Проследих погледа му до черната найлонова торба в ъгъла на стаята, малко извън обсега на ръцете му.

— Дозичка — повтори той.

Придърпах торбата. Вътре имаше кутия хирургически ръкавици, запалка и спринцовка. Рибънс с усилие посочи страничния джоб. В него открих найлоново пликче с някаква зърниста кафеникава субстанция.

— Дай — изхълца Рибънс.

В плика имаше нерафиниран хероин.

— Мо-оля т-те — заекна Рибънс. — Дозичка…

Малко неща на този свят мразя повече от хероина.

За мен един пласьор на хероин стои по-ниско от сводник на малки деца. По-ниско от убиец на жени. Мразя хероина повече от самотата, от онова състояние, когато си принуден да разговаряш със себе си в огледалото, за да не забравиш да издаваш човешки звуци. Малко неща в живота ме докарват до такова състояние и ето че в ръката си държах едно от тях.

Рибънс ме молеше да го убия.

Една доза хероин би била фатална за него. Рибънс бе загубил толкова много кръв, че организмът му нямаше да понесе шока. Все едно да изпиеш на екс бутилка текила, след като си дал кръв. Дори и минимално количество в неговото състояние се равняваше на свръхдоза или поне щеше да забави дишането му, така че да се задуши.

Ако го оставех сам да кърви на пода, щеше да изкара максимум още шест-седем часа. Ако му дадях дозата, щеше да умре за минути. Освен това аз не знаех колко точно е една доза. Никога през живота си не бях инжектирал хероин.

През цялото време Рибънс не отделяше от мен замъглените си, налети с кръв гноясали очи. Дишаше с мъка. При всяко вдишване и издишване в дробовете му бълбукаше течност. От звука ми се гадеше.

— Ако ти направя инжекция — казах аз, — тя няма да притъпи болката. Твърде много кръв си загубил. Ще умреш още преди да съм извадил иглата.

Той прошепна:

— Моля те, човече.

Извадих беретата със заглушител и я опрях в главата му.

Един куршум беше достатъчен, за да го избави от мъките му. Щеше да умре на място. Притиснах дулото между веждите му, за да съм сигурен, че разбира какво му предлагах.

Рибанс поклати глава.

— Моля те — прошепна той. — Дозичка.

Поколебах се. Можех да стисна зъби и да му пръсна черепа, но не и това. Бях убивал хора, и то неведнъж. Знаех точно какво ще стане. Пръстът ми щеше да обере мекия спусък, после да преодолее съпротивлението на твърдия, ударникът щеше да падне, дулото да излае като куче и мозъкът на Рибънс щеше да опръска стената зад гърба му. Беше като щракване на електрически ключ. Той нямаше да усети нищо. Докато фатална свръхдоза хероин беше нещо съвсем различно, нямах представа колко време щеше да отнеме. Не знаех и колко да му дам. Не бях подготвен за това. Казвах си, че не искам да оплескам нещо, но не това беше причината за нежеланието ми. Не, това изобщо не беше истинската причина.

Майка ми беше умряла от свръхдоза.

Рибънс прошепна нещо, но не чух какво. Звукът ме изтръгна от мислите ми. Локвата кръв под него се беше разширила. Сега се виждаше ясно. Всеки няколко минути нарастваше с части от сантиметъра, като теч от водопроводна тръба. Устните му се движеха беззвучно. Може би разговаряше с някого във въображението си. Или се сбогуваше със себе си.

Въздухът хриптеше в гърлото му.

Вдигнах пликчето с хероин от пода. В найлоновата чанта до патроните имаше супена лъжица и пакетче памучни тампони. Поставих хероина, спринцовката и памука на пода до Рибънс. С лъжицата гребнах малко количество от кафявата субстанция, отнесох я до мивката и капнах отгоре вода от крана. Щракнах запалката и поднесох лъжицата към пламъка. Скоро водата завря и хероинът се разтвори в нея. Угасих пламъка, откъснах парче памук и го пуснах в лъжицата. Когато се напои с хероиновия разтвор, потопих иглата на спринцовката в него и изтеглих разтвора с буталото, използвайки памука вместо филтър. Изкарах мехурчетата въздух от спринцовката и погледнах Рибънс. Устата му се отваряше и затваряше като на риба, останала на сухо.

Свалих колана от панталоните си и пропълзях до него.

Той пъхна дясната си ръка между бедрата ми. Кръвта по дланите му изцапа панталона ми; през плата усетих как ми студенее на коленете. Запретнах ръкава и бавно увих колана си като турникет около бицепса му. Почуках с пръст по кожата от вътрешната страна на лакътя и вените отдолу изпъкнаха. По цялата дължина на ръката му чак до рамото имаше следи от предишни убождания. Близо минута търсих свястна вена. Ако не улучех, иглата можеше да попадне в мускул и тогава смъртта му щеше да бъде още по-бавна и болезнена.

Забих спринцовката в ръката му. Иглата влезе на една страна по протежение на вената, докато се спря в тъмнокафява гънка от предишно убождане. Дръпнах леко буталото навън и изтеглих малко кръв, която разцъфтя като малко червено цвете насред кафявата течност.

— Моля те — прошепна Рибънс.

Не се сещах какво да му кажа в отговор.

Вкарах буталото навътре. Видях как кожата му се зачерви. Когато в спринцовката не бе останало нищо, аз я извадих и я сложих на пода. Развих колана от ръката му. Бях приключил.

Трудно се гледа как умира човек. Секунди след като му бях поставил инжекцията, Рибънс почувства ефекта. Страданието от лицето му изчезна. Очите му се отвориха широко, сякаш се пробуждаше от сън, от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Само миг, един кратък миг, и от болката нямаше и следа. Зениците му се свиха в малки точки, той отметна глава назад. Извърна очи към тавана, в погледа му се четеше екстаз, сякаш някъде там горе виждаше самия Бог. Но това не продължи дълго. Лицето му стана мораво, клепачите му отново се прихлупиха. По кожата му избиха едри капки пот. След няколко минути тялото му се отпусна на стената. Рибънс агонизираше. Очите му се затвориха и главата му увисна на гърдите. По устата му се появи кървава пяна. Дишането му ставаше все по-бавно. Той умря.

Бях коленичил в локва кръв.

Станах, отидох до вратата и вдигнах синята чанта от кевлар с оловна подплата. Вътре имаше малко повече от милион и двеста хиляди долара, четирийсет джипиес чипа и седемдесет мастилени бомбички. Излязох от къщата и отидох до зелената мазда, паркирана в двора.

Погледнах часовника си. Четири следобед.

Оставаха четиринайсет часа.