Призрак

12

Веднага разпознах очертанията на „Атлантик Риджънси“ в далечината. Издигаше се над хоризонта като някакъв гигантски обелиск, невъзможно бе да не го забележиш. Стърчеше с двайсет етажа и с цяла радиоантена над следващия по височина небостъргач, което го правеше един от най-големите курортни хотели в страната. Какъв триумф на съвременната строителна мисъл, помислих си аз. По форма наподобяваше белия офицер в шахмата. Само допреди две години на мястото на този струващ милиарди долари комплекс на брега на морето имаше някакви жалки туристически капанчета, а сега… Строителите бяха работили денонощно, за да го приключат в срок. Надписът с името му се виждаше от километри.

Винаги съм се чувствал по-комфортно сред сгради, отколкото сред хора. Една добре проектирана сграда знае как да пази тайните си. Помислете си само за стените на Троя. Нито една армия от живи хора не била в състояние да ги превземе, докато простичка измама във вид на дървен кон, пълен с войници, не преодоляла защитата без проблеми.

С приближаването на града усетих с кожата си близостта на океана. Карах успоредно на крайбрежната алея покрай задния и страничните изходи на казиното и заобиколих отпред, като се оглеждах за паркинг. Не след дълго минах покрай мястото на удара. Цялата зона беше отцепена с полицейски заграждения, а съседните улици във всички посоки бяха претъпкани с коли. Телевизионни екипи от всички основни мрежи и техните филиали в радиус от двеста километра наоколо се бяха разположили на походни столчета до вановете си, сякаш възнамеряваха да бивакуват вечно тук. Оператори пиеха газирани напитки от алуминиеви кутийки, наоколо гъмжеше от народ. Трескавата активност, която бях забелязал по-рано в новинарските емисии, беше позамряла заради жегата, но зяпачите с разтегнати от опъване шии упорито висяха край полицейския кордон, без да обръщат внимание на униформения служител на реда, който ги приканваше да си вървят по пътя. Буквата „Р“ от надписа „Риджънси“ над входа беше отнесена от куршум; по дупките в стената можеше да се проследи откосът, свършил тази работа. Всички щети щяха да бъдат отстранени още до сутринта, стига полицаите да вдигнеха блокадата. Но засега наоколо още приличаше на бойно поле, макар труповете да бяха отнесени.

Открих място за паркиране през няколко пресечки и тръгнах пеша обратно към хотела. Ако можех да видя мястото, откъдето Рибънс и Морено бяха извършили удара, положително щях да възпроизведа плана им за бягство в съзнанието си. Да мина по техния път и да видя онова, което те бяха видели. Да вникна в мислите им. Минах покрай телевизионните екипи и се проврях под жълтата полицейска лента. Полицаят ме погледна въпросително, но аз бръкнах във вътрешния си джоб и му показах разтворения си портфейл, като си придадох възможно най-нахакан вид. Вътре нямаше нищо, което дори далечно да наподобява полицейска значка, но нахакаността ми свърши работа. Ако се държиш така, сякаш си някой, хората намират начин да ти повярват.

Униформеният ми махна с ръка да минавам и не ме погледна повече.

Вратите на казиното под надписа „Риджьнси“ бяха затворени и покрити с найлони. Всичко наоколо изглеждаше странно пусто. Казах си, че в момента на престъплението районът сигурно е бил относително тих, но не чак толкова, колкото сега. Колите бяха вдигнати от паркинга, а кървавите петна — измити със силни струи вода. Всичко изглеждаше някак призрачно. Гаражът отсреща беше открита отвсякъде бетонна конструкция, където човек можеше да си остави колата и на десетия етаж, стига да иска. Будката за билети беше разбита, около нея имаше още един кордон полицейска лента. Вече виждах ясно как се е развила цялата операция, още от първите откоси на автомата в ръцете на Рибънс. Нямаше нищо общо с простичкия план, който Маркъс ми бе описал. Тук се бе водила битка, не обир.

Морено бе стоял отзад с пушката Погледнах към мястото, където се бе укривал. В шест сутринта трафикът около гаража е бил минимален или никакъв. Морено се е опитал да убие безшумно всички от охраната, но не е успял. Тротоарът беше покрит с дупки от куршуми. Единият от охранителите е бил още жив, когато Рибънс се е намесил с автомата. Не е имало друга причина за толкова много изстрели. Виждах ясно мястото, където Рибънс бе довършил последния охранител. С автоматичен откос, почти от упор. Кръвта беше почистена, но куршумите бяха изровили малка яма в асфалта. Това си беше чиста екзекуция.

Прекрачих бетонната бариера и влязох в гаража.

От пръв поглед се виждаше къде е била паркирана колата, с която нападателите са се готвели да избягат. Бетонните колони също бяха надупчени от куршуми, по пода имаше черни резки. Натрошените стъкла и отломките от автомобила бяха почистени, но следите от гуми и дупките от куршумите си стояха. Застанах на точното място, където е била колата, и огледах една от дупките в колоната. Беше от минимум.30-калибров куршум. Някой бе причакал Рибънс и Морено. Някой бе седял в другия край на гаража и ги бе наблюдавал през оптическия мерник на доста сериозно оръжие. Куршумът се бе забил поне три пръста в бетона.

Снайперист.

Маркъс не бе казал нищо за снайперист, но по новините в самолета бяха споменали „третия мъж“. Той бе стрелял от трийсет метра, колкото беше разстоянието между двата края на паркинга. С такава карабина е все едно да стреляш по зайци в клетка. Нищо чудно, че бе повалил Морено с един изстрел. От трийсет метра трениран снайперист е можел да ги натръшка и двамата с вързани очи. Докато всичките дупки в колоната показваха, че по-скоро става дума за аматьор, компенсирал липсата си на умения с голямо количество муниции.

Това, което не разбирах, беше времето на действието.

Третият мъж бе открил огън по Рибънс и Морено, след като те вече бяха приключили. Нормален човек би се опитал да предотврати обира, а не да се намеси едва когато всичко отива към края си. По дяволите, дори да е бил някой от конкурентна банда, който им е имал зъб, пак е щял да се опита ги спре по-рано, защото за един престъпник няма нищо по-опасно от голям брой трупове. Помислих си дали не му е трябвало време, за да подготви пушката за стрелба. Може да не е имал добра видимост и ония да са му кацнали на мушката едва когато ситуацията е излязла извън контрол. Може да не е очаквал какво ще се случи. Може пушката да е била в багажника на колата му, когато Морено е почнал да стреля. Но нито едно от тези обяснения не ми звучеше убедително.

Не, стрелецът положително е знаел какво се готви. Иначе как се бе оказал в точния момент на точното място с точното оръжие? Снайперистът е бил информиран предварително за плана на Маркъс. Но как бе възможно това?! Един-единствен път досега план на Маркъс се бе провалял, и то по моя вина.

Да, цялата тази история беше нагласена. И то доста успешно. Може би дори с личен мотив. Някой е знаел предварително за подготвяния удар, заел е спокойно позиция и е чакал удобен момент, за да произведе първия изстрел. Но с каква цел? Не знаех, но можех да се досетя. Третият стрелец е искал парите, които Морено и Рибънс току-що са били задигнали. Нещо като двоен обир. Морено и Рибънс е трябвало да свършат мръсната работа, а непознатият е чакал да им отмъкне наготово плячката.

Запитах се дали си бе дал труда да подгони Рибънс с колата си. Вероятно не. Би било твърде рисковано. След като Рибънс бе напуснал гаража, третият стрелец бе загубил всякакви шансове за успех. Да се впуска в гонитба по улиците на Атлантик Сити едва ли е било част от плана. Би отнело време, а резултатът би бил непредвидим — евентуално арест и на двамата. В този момент ченгетата са били едва ли не през две пресечки, всички патрулки от района са били вдигнати под тревога. Освен това преследването би наложило третият стрелец да се откаже от собствения си предварително подготвен маршрут за бягство. Дори. най-добрите карачи не биха поели такъв риск.

Вдигнах поглед към охранителните камери. Бяха отпреди няколко поколения. Виждал съм картина, заснета с такива камери. Регистрационните номера на колите изглеждат като размазани петна. По новините в самолета нямаше и намек полицията да е заловила мъжа. Сигурно и неговата кола бе изчезнала вдън земя. Ако това беше вярно, снайперистът бе планирал бягството си не по-малко старателно от Рибънс и Морено. Или дори по-добре. Във всеки случай физиономията му не се развяваше из новинарските мрежи.

Затворих очи и за момент си представих, че съм той. Усетих прилива на адреналин, когато прикладът на пушката се опря в рамото ми. Усетих как затаявам дъх, докато кръстчето в оптическия мерник кацна върху главата на Морено. Представих си как забавям пулса си и коригирам мерника спрямо вятъра откъм океана. Изчаках Морено да прекрачи бетонната бариера и да навлезе в паркинга. Представих си как пръстът ми обира спусъка, усетих ритането на приклада, видях червеникавата мъгла около главата на Морено, видях как тялото му се захлупва върху волана. Представих си какво ли бих си мислил в този момент.

Едно-единствено нещо.

Мъртъв е!

Постоях още малко неподвижно, после отворих очи и премигнах. Когато се отърсих от видението, тръгнах към крайбрежната алея, промуших се под полицейската лента, минах покрай дежурния полицай и се смесих с тълпата. Покрай мен мина велорикша, карана от младеж със скъсани джинси. Беше твърде бавен, не си струваше десетте долара. Тръгнах през тълпата, изгубих се сред морето от ярки летни цветове. Станах невидим. Зърнах за пръв път океана. Плискаше се в дюните като огромен черен петролен разлив.

Върнах се при колата и включих джипиеса. Открих местонахождението си. Разгледах внимателно картата, като я движех насам-натам със стрелките. Кварталът беше като лабиринт, истински кошмар, ако трябва да бягаш от полицията. Едната страна на „Риджьнси“ гледаше към океана, други две към съседните казина, а четвъртата излизаше на голяма пътна артерия, водеща към платена магистрала, по която на всеки няколко километра имаше бариери и будки за събиране на такса.

Докато разучавах картата, запомних всяка подробност от околността. Аз не съм карач. Шофирам добре, ако се наложи, но набелязването на маршрут за бягство никога не е било от силните ми страни. Един професионалист, който трябва да откара екип за обир до безопасно скривалище, е длъжен да обработи огромен обем информация, а аз нямах време. Мислех си за сламката, която ми бе дал Маркъс. За изоставеното полуразрушено летище. Моят самолет бе кацнал на „Атлантик Сити Интернешънъл“ — на трийсетина километра от града, отвъд солените блата. В щата имаше отдавна неизползвани писти за кацане, но разстоянието до тях беше сто пъти по-голямо от това, с което би се нагърбил един нормален карач, особено с първоначалната кола за бягство. Ако се е налагало да сменят колата, би трябвало да е в рамките на десет пресечки от мястото, където се намирах. Поне Маркъс така ми беше казал. Още няколко минути разглеждах все по-широк периметър от картата, като напрягах цялото си внимание, за да запаметя всичко.

Някъде бях чел, че не съществува такова нещо като фотографска памет. Никой не може да запомни перфектно всичко, което е пред очите му, а който твърди, че може, е лъжец. Сигурно е така, но дори хора със съвсем обикновени умения всъщност запомнят повече, отколкото си мислят. Навремето гръцките поети са наизустявали цели епоси от по стотици страници, при това без да са се смятали за нещо изключително. По подобен начин аз наизустявам карти. Анджела ме е научила как става. Бавно и с много упражнения.

Всички възможни маршрути за бягство започнаха да се оформят в съзнанието ми, да се разклоняват като корона на дърво.

На десетина пресечки открих път, който изглеждаше обещаващ. Вървеше успоредно на плажната ивица, след няколко пресечки се разклоняваше и през някакъв беден квартал отвеждаше до голямо празно петно на картата. Там имаше надпис за бейзбол но игрище, но нищо повече. Аз се взирах в него известно време, без да бързам, докато ми се стори, че мога да определя къде е била контролната кула, къде пистата и къде паркингът. Това положително беше някогашното летище. А сега беше запусната зона с изоставени сгради, на няма и десет пресечки от центъра на града.

Проследих маршрута до там. Мислено го изминах. Пет минути път. Или три, ако няма много движение. Дори две за човек, бягащ от дявола. Може би третият стрелец все пак беше последвал Рибънс, може би дори го бе настигнал, преди да успее да се добере до скривалището.

Ако това беше вярно, чакаше ме неприятна изненада.