Призрак

14

Карах през центъра на града, като се опитвах мислено да възпроизведа маршрута, по който бе минал Рибънс в бягството си. Представях си го как е изстисквал последните сили на надупчената от куршуми кола, докато шасито й е заорало в земята, а изпод предния капак е започнал да излиза черен дим. Гумите са били спукани, джантите са пускали искри по асфалта. От двигателя е течало масло, примесено с охлаждаща течност, но той е натискал газта. Не е имал избор. Или това, или затвор.

Излязох от района с казината и сякаш попаднах на друга планета. По крайбрежната алея кипеше от живот, докато всичко тук, само на пет пресечки, приличаше на държава от Третия свят. За някакви си пет минути лъскавите здания за по сто милиона долара бяха отстъпили място на жалки гета. Този антиквартал напомняше устната кухина на пушач на крек — останалите цели къщи стърчаха като разядени зъби сред пустеещите парцели.

Минах покрай разнебитената ограда, която общината бе издигнала около изоставеното летище, за да не влизат скитници. Вътре не се виждаше кой знае какво, или по-точно нищо. Ако не търсех специално мястото, можех да мина сто пъти покрай него, без да го забележа. Единственият звук, нарушаващ тишината, беше бръмченето на хондата. Наблизо се издигаше бейзболен стадион със заковани с шперплат прозорци и врати. Вече се движех покрай друга ръждясала ограда, отделяща пистата за кацане от някогашния паркинг. В други времена наоколо би имало бариери с проверки за сигурност, прожектори и охранителни камери на всеки петдесет метра. Сега единствената светлина нощно време идваше от небостъргачите на казината отвъд малкото заливче в края на пистата, хвърлящи дълги сенки над парчетата тръби и бетонни блокове, маркирали мястото, където се бе намирала контролната кула. През пукнатините на асфалта стърчаха кафеникави туфи трева.

Двигателят на колата тихо цъкаше, охлаждайки се. Аз слязох.

Летището беше по-малко, отколкото бях очаквал. Части от него бяха усвоени за други цели. Имаше нещо като обществен парк, пустеещи земи, рушащи се сгради. Купчини боклук. Останки от някакви съоръжения. Изгорени скелети на автомобили и подгизнали от дъждовете изхвърлени мебели. Десетки декари градска пустош, издраскани с графити блокове бетон. На няколко места в оградата имаше пролуки, през които можеше да се мине с кола.

Промуших се през една и влязох вътре. Природата беше започнала да измества цивилизацията. Пътищата, по които някога се бяха движили влакчетата с багажа, бяха обрасли с трева; дупките на сигналните светлини, маркирали пистата, бяха пълни със застояла вода. Самата писта се беше превърнала в голо поле, боята по всички съоръжения беше напукана и се лющеше. Помислих си, че из района може би обикаляха патрули, но не се забелязваха следи от човешко присъствие. Табелите с надписи „Преминаването забранено“ бяха изтрити или замазани отгоре с неразбираеми гангстерски знаци. Все едно се намирах в склад за метални отпадъци, които никой не се сещаше да потърси. Продължих да крача напред, докато стигнах до центъра на района, където имаше групичка изоставени сгради. Два празни червени контейнера за смет и врата от футболно игрище, неизвестно как закрепени върху тесните си страни, стърчаха като часовои над пистата.

Първата сграда, която приличаше на хангар, беше заключена отвън с верига, устояла на множество посегателства. Катинарът беше с четирицифрен шифър, но и той, и веригата бяха толкова ръждиви, че се бяха заварили в едно цяло.

Вторият хангар беше горе-долу същият. Между двата имаше купчина боклук, във въздуха миришеше на гниещи отпадъци и животински изпражнения.

Тръгнах към третия хангар. И тогава чух звука.

Беше едва доловим, нещо средно между подрънкване на метално синджирче и звън на вятърни камбанки — толкова тих, че се губеше във вятъра. Запитах се дали не ме лъже слухът.

Застанах неподвижно и се вслушах в тишината. Долових само ударите на пулса си. Вятърът се усили и миризмата на гнило ме удари още по-безмилостно в носа. Огледах се за хора, после запристъпвах бавно и полека към източника за шума. Завих зад ъгъла и се върнах назад, към втория хангар.

Той беше с двойни плъзгащи се врати, които се отваряха встрани. Когато това летище е било в зенита си, само една такава сграда сигурно бе подслонявала по половин дузина частни самолети. Сега приличаше на най-обикновен изоставен склад. Погледнах по-отблизо веригата, която държеше двете крила на вратата.

Беше прекъсната на две места. Между крилата имаше пролука от няколко сантиметра. Вътре беше тъмно като в рог. Към вратата водеха следи от гуми. На два автомобила. Пресни.

Сърцето ми спря.

Кръв. Върху дясната дръжка на вратата имаше засъхнало кафеникаво петно във формата на отпечатък от палец. Кръв беше размазана неравномерно върху дръжката, дебелите съсиреци бяха засъхнали от жегата и започваха да се белят.

Бутнах вратата встрани и тя се отвори.