Призрак

19

Хотел, Нелси“ се намираше в центъра на града, на брега на океана. Спенсър ми спря да сляза на четири пресечки от него. Извървях остатъка от разстоянието пеша, като се оглеждах за черния събърбан, който ме беше следил преди това. Стоповете на преминаващите коли се сливаха в червена река. За всеки случай минах през няколко други казина. Нямаше опашка.

Атмосферата в, Нелси“ поразително напомняше шейсетте. Надписът на кулата с името на хотела беше осветен отдолу с лилави прожектори, баровете и масите за билярд бяха в подобни цветове. Мебелировката във фоайето беше изискана, но поохлузена. Точно по мой вкус. Баща ми също би се почувствал уютно тук.

По инстинкт огледах фоайето за охранителни камери. Имаше, но доста примитивни. Мониторите бяха полускрити зад мраморния плот на рецепцията. Като качество охранителната система едва покриваше минимума, изискван от застрахователните компании. Отидох при рецепциониста — възрастен азиатец, който се подпираше на бастун. Представих му се като Александър Лейкс. Той погледна за секунда екрана на компютъра си, после мен. Подаде ми магнитна карта за вратата. Стаята се намираше на третия етаж.

Пресегна се под бюрото си и измъкна ключе от минибара. Усмихна ми се, сякаш това си беше в реда на нещата. Аз също му се усмихнах, но не казах нищо.

Когато се качих в стаята си, на леглото ме очакваше голяма кафява хартиена торба с прикрепена към нея картичка с надпис: Логистични VIP услуги. Преди да направя каквото и да било, затворих плътно щорите на прозореца. В някои случаи е за предпочитане да се държат отворени, за да се вижда какво става навън.

В други случаи е по-добре да се затворят. Човек с бинокъл може да ви гледа през прозореца от всяка сграда наоколо, а хората отвън винаги имат предимство пред тези вътре. Те гледат навътре, вие виждате навън. Да гледаш и да виждаш не е едно и също нещо. Най-добри са плътните хотелски завеси с цепки отстрани, през които да се наднича. Тези цепки са твърде тесни, за да се вижда отвън навътре, но предостатъчни, за да се наднича отвътре навън. Така човекът вътре обръща ситуацията в своя полза. Не че хотелската стая е особено безопасно място. Тя представлява бетонен саркофаг с един-единствен изход. Аз бях на най-ниския етаж за гости, третия отдолу нагоре. Това беше добре. Анджела ме бе учила никога да не вземам стая над десетия етаж. Десетият етаж е твърде висок за пожарните стълби, а вторият е достатъчно нисък, за да се изкачи някой от улицата.

Пуснах телевизора и превключих на новинарския канал. Предаваха международни новини. Позвъних на румсървис и си поръчах препечена пържола без гарнитура и кана кафе. Изключих звука на телевизора и отворих хартиената торба върху леглото. Погледнах още веднъж картичката и я запратих в кошчето за боклук.

В хартиената торба имаше черен костюм „Хюго Бос“, две бели ризи и синя вратовръзка. Под дрехите имаше комплект шперцове в кожено калъфче, тънък лост за отваряне на коли, сгъваем нож с дълго назъбено острие от закалена стомана и голям черен електронен ключ с емблемата на „Шевролет“. Най-отдолу бяха наредени дузина мобилни телефони с предплатени карти и зарядни устройства. Всичко, което бях поискал, и нищо излишно.

Прехвърлих нещата в сака си, седнах на леглото и зачаках вечерята. Новините по телевизията неизменно се връщаха към обира. Този път не показаха снимка на Рибънс, но на екрана се появи за миг физиономията на Морено, последвана от номера на горещата линия за сигнали. Показаха и общ план на района, заснет от хеликоптер, и дори кратък видеозапис от охранителните камери. Черно-бял и зърнист, но видях онова, което ме интересуваше: кратък кадър на Рибънс със скиорска маска, изстрелващ откоси от автомата, и на снайпериста в дъното на гаража. Това потвърди теорията ми. Снайперистът беше заел позиция, за да причака Рибънс и Морено. На видеозаписа се виждаше мъж, седнал в кола с тъмни стъкла, която приличаше на нисан. Видях пламъците от дулото през прозореца откъм страната на шофьора. Увеличих звука и се заслушах. Колата на третия стрелец била намерена, тъкмо казваше репортерът, на четири пресечки от мястото на произшествието, в покрит публичен паркинг. Била открадната преди няколко дни и старателно почистена от пръстови отпечатъци.

Нито дума за когото и да било от заподозрените.

Пържолата и кафето ми пристигнаха. Обърнах сметката наопаки и с лявата ръка се подписах като Александър Лейкс с онзи изряден почерк, който бях запомнил от летището. По-лесно се фалшифицира подпис, когато е наопаки. Не знам защо.

Изядох пържолата и изпих кафето, докато гледах новините по другия канал, но и там нямаше нищо, което да не знаех. Изнесох таблата в коридора, после се върнах вътре и почуках на вратата, която отделяше стаята ми от съседната, № 317. Почуках по-силно. Нямаше отговор. Вдигнах телефона и набрах рецепцията.

Когато отговори мъжки глас, казах:

— Жена ми чува странни звуци.

— В коя стая сте?

— Три-едно-шест.

— А откъде идва шумът?

— От съседната стая според нея.

— Тази вляво?

— Не, вдясно. Три-едно-седем. Каза, че чувала някакво стържене.

— Сигурна ли е? Мога да пратя наш човек горе да провери…

— Бихте ли ми казали просто дали има някой в стаята? Мога да отида и да говоря с него.

Човекът замълча. Чух потракване на клавиатура.

— Съжалявам, сър, но стаята е празна. Сигурен ли сте, че нямате предвид три-едно-пет?

— Предавам ви какво каза жена ми, но… не е голяма работа. Благодаря все пак!

Затворих. Бръкнах в сака за комплекта шперцове и отключих междинната врата.

В стая 317 лампите бяха загасени, а голямото двойно легло беше оправено. Пренесох нещата си от моята стая и затворих вратата. Извадих един от телефоните и нагласих алармата да ме събуди след четири часа, след което бръкнах отново в сака, този път за револвера. Завъртях барабана, за да се убедя, че е зареден и готов. Механизмът прищракваше леко при изравняването на всяко гнездо с цевта. Сложих новите си дрехи на пода, а старите и всичко останало натъпках в сака.

Някои колеги вземат много предохранителни мерки, преди да пренощуват където и да било. Познавам хора, които разстилат вестник около леглото, за да чуят, ако някой се приближи към тях в тъмното. Чувал съм и за такива, дето спят на стол. Аз също си имам свои правила, макар и не толкова екстремни. Заредено оръжие под възглавницата, на предпазител и с патрон в цевта. Обувките отстрани до леглото с разхлабени връзки, за да ги обуя в миг, ако се наложи. Дрехите за следващия ден на пода. Сакът, готов за път, до вратата. Оставям лампата в банята да свети, за да не е съвсем тъмно. Не си свалям грима, а също и часовника, поне когато съм изпратен със задача. Искам да съм готов да потегля във всеки един момент, а някое и друго петно по възглавницата не ме притеснява особено.

Ако някой дойде да ме убие в съня ми, едва ли ще съм в състояние да окажа кой знае каква съпротива. Ако трябва да побягна обаче, на десетата секунда ще съм извън стаята. Това са моите приоритети. Разбира се, имало е и опити да бъда убит. Веднъж в Богота се събудих и видях мъж, надвесен над леглото ми с нож в ръка. Застрелях го с два куршума, преди да ми пререже гърлото. Тогава ми бе провървяло, но не мога да разчитам само на късмет. Съмнявам се дали всеки път ще ми върви все така.

Главата ми леко бучеше от изпитото кафе, затова извадих „Метаморфозите“ на Овидий и почетох няколко минути, колкото да си проясня мозъка. Мога да чета латински в оригинал, но предпочитам всеки път нов превод. Любопитно ми е да видя как се е справил преводачът. В превода има някакъв особен финес, който ми напомня донякъде за собствената ми професия. Преводачът взема история, разказана от някой друг, и я предава със свои думи. В известен смисъл и аз правя същото. Анджела така и не можа да разбере изцяло това. Опитвал съм се да й го обясня, но мисълта й тече прекалено бързо, за да се задълбочава в такива неща. За нея възприемането на нова самоличност е нещо толкова просто, като да си поемеш дъх. За мен е интелектуален процес, подобен на превода.

Прибрах книгата в сака и пъхнах револвера под възглавницата.

Легнах си, завих се и затворих очи. Не си спомням кога съм заспал. Анджела често ми се присмиваше, задето спя толкова дълбоко. В последните си будни мигове си бях спомнил за двама ни заедно в онзи хотел в Орегон, заслушани в звуците на гората и в пукането на огъня долу на двора. Ако съм сънувал нещо, не помня какво.

Но пък никога няма да забравя шума, който ме събуди.