Призрак

34

Погледът й, фиксиран неотклонно върху мен, беше като на играч на покер, отчаяно очакващ някой издайнически жест от страна на съперника. Искаше да ме вкара в капан, да ме принуди да се саморазкрия. Кафе машината изгъргори, вратите на асансьора се разтвориха и от там излязоха тълпа хора, понесли чанти и куфари. Хотелът се събуждаше. Някакъв мъж с кожено яке се настани на съседната маса и разтвори „Уолстрийт Джьрнъл“. Служители от сутрешната смяна подменяха поувехналите букети около рецепцията.

— Сама не знаеш какво говориш — казах аз.

— От бюрото в Сиатъл ми пратиха снимки на човека, когото са видели вчера да се среща с Маркъс Хейс — каза Ребека. — Прилича на теб. И то много. Може би е твърде стар, да бъде твой син, но би могъл да ти е племенник или по-млад брат. Реших да пусна номера на шофьорската ти книжка през системата, за да проверя дали имаш роднина на тази възраст. Не открих такъв. Ако трябва да бъдем точни, не открих и теб. Щатът Вашингтон никога не е издавал шофьорска книжка на човек с твоето име и фотография, а посоченият адрес се оказа пустеещ парцел край Такома. Следователно книжката ти е фалшива. Според мен самият ти си фалшив.

— Сигурно си запомнила номера погрешно.

— Напротив, много добре си го спомням — увери ме тя. — Значи ти се разхождаш с фалшив документ за самоличност. В някои щати това се смята за углавно престъпление. За което някои хора могат да получат до двайсет години.

— Но не и аз.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото още нямаш нищо, за което да се хванеш.

Тя дори не мигна.

— Това, което ти си спомняш — продължих аз, — е, че съм ти показал шофьорската си книжка. Но аз си спомням друго. По-точно не си спомням да съм ти я показвал. Нещо повече: изобщо не мисля, че шофьорската книжка, за която ми говориш, някога е съществувала. Можеш да ме претърсиш, но няма да я намериш. Нито у мен, нито където и да било другаде. И ако си мислиш, че с това можеш да ме вкараш в затвора, трябва да си откачила.

Ребека мълчеше. Вдигна пакета с цигари от масичката и изтръска още една. Хвърлих поглед към чашката й за кафе. Вътре плуваха може би половин дузина фасове.

— Предполагам, че няма никакъв смисъл да те питам кой си всъщност? — каза накрая тя.

— И да ти кажа името си, никога няма да ми повярваш.

— Пробвай.

Поклатих глава.

— Искаше да се видим. Сигурно си имала причина за това. Едва ли е било просто за да ми кажеш, че някаква си кола се била запалила.

— Искам да ти предложа сделка — каза тя.

Наведох се напред.

— Готова съм да рискувам и да приема, че твоята цел са парите. И знаеш ли какво? Към този момент си най-близо до тях. Но дори да ги откриеш, нищо не можеш да направиш с тези пари. Знаеш ли защо? Защото сред пачките са заложени достатъчно експлозиви, за да убият всеки, който се опита да ги разпечата. Маркъс не ти ли каза това?

Не отговорих.

— Парите са без стойност, Джак. Ако не разполагаш с верните кодове, нямаш шанс да се докопаш и до една-единствена банкнота, без да съсипеш цялото количество. Така че в момента може да си най-близо до целта, но парите няма да ти свършат никаква работа. Ако се опиташ да ги похарчиш, веднага ще те хванат. Така че нека се споразумеем. Откриеш ли ги, обаждаш се на мен и ми казваш къде са, за да отида да ги прибера. След това можеш да изчезнеш, все едно никога не си съществувал. Няма изобщо да те намесвам в разследването. Ще кажа, че съм стигнала до парите по анонимен сигнал. Няма дори да те споменавам. По този начин ще получа доказателствата, които ми трябват, а ти ще имаш възможност да си тръгнеш жив и здрав и с неопетнена репутация.

— Аз нямам репутация — казах аз. — Току-що ми го казаха.

— На твоята възраст? С твоите умения? Хващам се на бас на каквото искаш, че имаш, и то каква!

Поклатих глава. Това беше парадоксът в моята професия: бях известен като най-добрия в бранша, но извън тясно професионалните среди никой не бе чувал за мен. Аз се усмихнах и я оставих да си мисли каквото ще.

— Има и още нещо — каза тя. — Нещо, за което не спирам да мисля, откакто долетя вчера. Но всеки път когато се опитам да намеря обяснение, стигам доникъде.

— Е, и?

— Защо ти бе притрябвало да вземаш личния самолет на Маркъс?

Не казах нищо.

— След шумен и разгласен от медиите удар като този не може да не си знаел, че полицията ще наблюдава всички пристигащи полети. Ако целта ти е била да пристигнеш тук инкогнито, могъл си да кажеш на пилота да те откара до Филаделфия или дори до Нюарк, дявол да го вземе! От там е можело да наемеш кола или да дойдеш с влака. Щеше да ти отнеме още няколко часа наистина, но никой нямаше да усети, че си тук. Щеше да си никой. А вместо това вземаш, че се изсипваш от самолета на Маркъс в най-голямата суматоха.

Мълчах.

— Мисля, че си искал да бъдеш забелязан. Искал си някой да знае, че си тук. Не просто някой, искал си ФБР да знае, че си тук. Искал си да знаем за присъствието ти. Само дето не се сещам защо. Какво би могъл да спечелиш от това?

— Теб — отвърнах аз.

Тя ме погледна смаяно.

— Спечелих теб — повторих аз. — Насочих те към Маркъс. Откакто самолетът кацна, не си спряла да мислиш какво ли може да бъде неговото участие в тази история. А сега си мислиш за Вълка. Подреждаш парченцата на пъзела.

— И защо искаш това?

— Вече ти казах. Не съм тук заради Маркъс.

— А защо тогава си тук?

— По същата причина, както и всички останали — казах аз. — Обичам хазарта.