Призрак

17

Беше паркиран през улицата, близо до изоставения бейзболен стадион. Предницата му се подаваше зад контейнера за боклук като слон, който наднича иззад дърво. Прозорците бяха тъмни, хромираната радиаторна решетка проблясваше като озъбена усмивка с емблемата на шевролет вместо златна пломба. Не го бях видял преди. Значи го е нямало.

Беше служебен.

Наблюдаваха ме.

Не съм свикнал да ме наблюдават. Да ме преследват — може би. Да ме гонят по петите, определено. Но не и да ме наблюдават. Те просто не би трябвало да знаят кой съм. Това беше идеята. Не би трябвало да разполагат с начин да стигнат до мен. Нямах никаква собственост, никакви къщи, ипотеки, гаджета, взаимоотношения с други хора. Полицията може да гони един призрак няколко пресечки през първоначалните трийсетина секунди след извършен удар, Интерпол може да преследва някоя от фалшивите ми самоличност от град на град, но да ме хванат — изключено! Така стоят нещата в моя занаят.

Ами тогава как така тия ме бяха открили?

Качих се в колата и мръднах огледалото за задно виждане, за да хвърля още един поглед на събърбана. Беше паркиран на петдесетина метра зад мен. Отпред беше без номер, по гумите му имаше полепнала кал. Замислих се. Не владеех никакви техники за разкарване на опашка. Виждал бях карачи да се изплъзват на полицията по петдесет различни начина, дори бях запомнил някои от тях, но тук ставаше дума за нещо съвсем различно. Разкарването на опашката е бавен и естествено развиващ процес, не бърз и импровизиран. Когато те гонят след свършена работа, ти си имал време да се подготвиш. Познаваш всяка улица в града, минавал си стотици пъти по маршрута. Спирал си край шосето и си сядал на сгъваемо столче до колата, за да засичаш интервалите между преминаващите превозни средства. А когато си само обект на наблюдение, трябва да импровизираш.

Подкарах хондата небрежно, без да бързам, сякаш не ги бях видял, и с ляв завой излязох обратно на улицата. Стараех се да карам нормално, но се оказа по-трудно, отколкото си го бях мислил. Джипът излезе иззад контейнера и се намести в колоната от автомобили през две коли зад мен. Колко често, шофирайки, обръщаме внимание на третия автомобил зад нас? В огледалото си виждах само багажника на покрива му.

Минах моста и завих през парка обратно към „Риджънси“. Колкото повече наближавах центъра, толкова по-натоварено ставаше движението. Беше вечер, което означаваше гъсти тълпи по крайбрежната алея. Хората се разотиваха от плажа или тепърва се канеха да ходят някъде. При всеки светофар се образуваха колони от по осем автомобила в лента. За да скъси дистанцията помежду ни, събърбанът мина през лентата за ляв завой и излезе пред мен. Тия хора си ги биваше. Шофьорът си бе казал, че на някое кръстовище може да се шмугна на жълто и да офейкам. Ако си стояха през две коли назад, щяха да ме изпуснат. А отблизо, дори да минех на червено, те щяха да настъпят газта и да ме догонят.

Продължавах да карам, все едно нищо не се бе случило. Следвах знаците, които щяха да ме изведат към скоростното шосе на Атлантик Сити. Този маршрут щеше да ме преведе през целия град обратно до казиното на „Риджънси“. Джипът изостана малко назад и отново се оказа две коли зад мен. Аз минах в лявата лента. И той мина в лявата лента. Аз дадох газ. Той също даде газ.

Извадих последния си предплатен телефон и набрах номера на Лейкс.

— Логистични VIP услуги — чух гласа му.

— Аз съм. Ще ми трябва нова кола.

— Не ви ли допада хондата?

— Не е това — казах аз. — Просто искам да сменя возилото. С нещо различно. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Защо?

— Бях си помислил, че не си от ония, дето задават въпроси.

— Съжалявам, сър. Веднага ще се погрижа.

— Искам черен шевролет събърбан. Нов модел.

Можеш ли да ми намериш такъв?

— Да, сър — каза той. — Има ли конкретно място, където бихте желали да се срещнем?

— Няма нужда — отвърнах аз. — Просто го докарай до паркинга на „Челси“. И гледай да е непременно черен. Нали разбра? Черен го искам. Остави ключа с останалите неща, които си ми набавил. Ще мина да ги взема, когато съм готов.

— Ще трябва да върна хондата, разбира се.

— Можеш да я прибереш зад киното в Плезантвил. Ще я паркирам до аварийния изход. Знаеш къде да търсиш ключа. А като я върнеш, не искам повече да чувам за нея. Закарай я в агенцията и унищожи цялата преписка. Искам нова кола от друга агенция под друго име. Ясно?

Лейкс помълча и каза:

— Ще ме улесните, ако просто ми кажете за какво става въпрос.

— Грешно си ме разбрал. Не аз съм длъжен да правя живота ти лесен, а ти моя.

Затворих телефона.

Погледнах в страничните огледала. Събърбанът видимо не бързаше. Следваше ме на дистанция. Сетих се за друг начин да го чупя. Вече го бях изпробвал веднъж, когато бягах от ченгетата в Лае Вегас. Тогава ми беше свършил работа, макар че за малко не се бях пребил при изпълнението му. Но си струваше да опитам.

Намалих скоростта до осемдесет. Зад мен джипът направи същото. Пресякохме солените блата и продължихме напред още няколко километра, чак до Плезантвил и от там към боровите гори. Някъде напред беше изходът за летището. Изчаквах, за да видя табелата. Хайде, хайде, хайде…

Табелата за изхода се появи на хоризонта.

И тогава, без да давам мигач, свих волана рязко вдясно. Едновременно с това настъпих педала и запратих стрелката на оборотите дълбоко в червената зона, пресичайки четирите ленти към приближаващия се изход. Отзад ме поздрави хор от клаксони. Чух скърцане на спирачки. Някаква зелена мазда занесе и шофьорът изгуби контрол. Аз закачих леко мантинелата и зад мен се посипа опашка от искри. Събърбанът се отклони колебливо от лентата си и тръгна да ме догонва.

Взех изхода за летището с пълна газ.

Профучах като топче за флипер през рампите на детелината. Улицата, която минаваше под шосето, беше пуста. Настъпих докрай газта, свих в рампата за нагоре и докато се усетя, бях отново на шосето, но в обратната посока. През цялото време не докоснах нито веднъж спирачката.

Започнах да поглеждам в огледалото за обратно виждане и когато в продължение на две минути джипът не се появи, изпуснах въздуха от дробовете си и намалих скоростта до нормална. След още два изхода отбих от главния път и тръгнах по локалните улички, докато накрая спрях на една бензиностанция в покрайнините на града. Паркирах зад нея и зачаках с угасени фарове, като наблюдавах шосето и минаващите коли. Стоял съм така може би десетина минути, очаквайки черният събърбан да профучи горе по шосето. Не го дочаках.

Завъртях ключа и потеглих към киното.