Призрак

28

Известно време шофирах мълчаливо. Бях преполовил разстоянието до Хамънтън, когато видях изоставения събърбан встрани от шосето. За мой късмет, полицията не го бе забелязала, иначе щеше да повика паяк да го вдигне. Когато паркирах зад него, на шосето се чуваше една-единствена кола, която при това се движеше в обратната посока. По това време на денонощието шосетата бяха пусти.

Анджела обичаше да казва, че всеки призрак разполага с набор от правила за оцеляване. Сред тях има само три, които тя никога не била нарушила или променила. Наричаше ги Голямата тройка и за нея те бяха нещо като Десетте Божи заповеди. Първо правило: убивай само когато нямаш друг избор. Второ: доверявай се само в краен случай. И трето: никога не сключвай сделка с полицията.

Последното беше продиктувано от чисто практически съображения. Предназначението на полицията не е да пуска престъпници на свобода. Колкото и да е корумпирано едно ченге, то е положило клетва да пази и служи на хората и да спазва законите в рамките на своята юрисдикция. Може да ви се струвам циник, но клетвата си е клетва. Не можете да сключвате сделка с човек, който се е заклел да ви тикне в затвора. Да го кажем най-простичко: полицията е врагът и никакви пари, приказки или дрога няма да променят този факт. При това невинаги полицаят е проблемът.

Понякога проблемът — това са хората в екипа ти.

Има си дума — всъщност не една, а няколко — за човек, който пее на полицията. Доносник, кука, плъх. В някои части на света е достатъчно да кажеш на полицай колко е часът, за да се озовеш в болница, пребит от своите. Няма по-презряно същество от онзи, който тропа на властите. Дори духналият по време на удар има шанс да изкупи вината си, ако работи здраво и се старае, но доносник, който си подпише показанията, трябва направо да си иде вкъщи и да лапне пистолета. Споразумението за включване в програма за защита на свидетелите не струва и хартията, на която е отпечатано.

На много стратези им се носи печална слава заради склонността им да си отмъщават на онези, които са ги предали. Дори не убиват провинилия се веднага. Най-напред избиват цялото му семейство, за да му дойде акъла в главата. Изпращат човек с набор касапски ножове да поработи над майка му. Ликвидират приятелката му. После братята и сестрите му. Накрая децата.

Едва тогава идва и неговият ред.

Не преставах да мисля за Ребека Блекър. Представях си черната очна линия по клепачите, косата, която се спускаше на непокорни кичури до раменете. Представях си кожения портфейл със значката й. Жената на снимката изглеждаше толкова по-млада, пълна с младежки възторг, примесен с безпокойство и ужас. Докато онази, с която се запознах, беше хладнокръвна и обръгнала. Превърнала се бе в друг човек. Питах се колко ли време щеше да мине, преди да се опита да ме прибере на топло. Или може би вече го правеше?

Обърсах с ръкав волана на колата, скоростния лост и дръжките на вратата — вътрешната и тази отвън. Сетих се да обърша и дръжките на останалите врати — предната дясна и двете задни. Свалих сакото, вратовръзката и ризата си, върху които имаше пръски от кръв, и ги хвърлих на задната седалка заедно с последните части от револвера.

Отидох до моя събърбан и извадих чиста риза от сака, сложих си старото сако, после се върнах при джипа на Алексей и Мартин и отворих отзад, за да видя дали вътре няма нещо ценно. Освен втора лопата открих парче зелен градински маркуч, два анцуга, газова запалка за лули с насочен пламък, навита на кълбо медна тел, клещи, три ножа, кутия оранжеви чували за смет, трионче, широка ролка тиксо и чук. За непосветения всичко това би изглеждало като купчина домашни потреби и консумативи. Но медната тел е много по-добра от въже, ако се налага да вържеш някого. Двуслойните найлонови чували могат да поберат по двайсет и пет килограма парчета от транжиран човешки труп, без да протекат. Да те ударят с градински маркуч боли повече, отколкото с бейзболна бухалка, стига удрящият да си разбира от работата. Докато с едно трионче могат да се свършат куп полезни неща.

Това беше набор от инструменти за мъчение.

Взех долнището на единия анцуг и го разцепих на две, после половината на още две. Изправих парче медна тел с дължина около седемдесет сантиметра и увих памучния парцал около него.

Ако исках, можех да оставя джипа в някоя борова горичка, за да го открият ченгетата. Без отпечатъци, за да го върнат на собственика му. По дяволите, ако исках да изкарам някой и друг долар, Александър Лейкс щеше да ми препоръча поне десет сервиза, където да ми платят добри пари за него, без да задават въпроси, и до сутринта да го разфасоват на части. Но аз не исках да си трая.

Исках да изпратя послание.

Отворих капачката за бензина, след което напъхах увития в около медната тел парцал в резервоара, докато усетих, че опря дъното. Вътре нямаше много гориво, което беше добре. По-малко бензин означава повече кислород. Оставих парцала да се напои добре, след което го издърпах обратно. После вкарах другия край в резервоара и по този начин целият парцал беше напоен. Оставих едно петсантиметрово парче да се подава навън. Отдалечих се на метър и нещо, щракнах запалката и поднесох острия синкав пламък до края на парцала. Когато платът се сбръчка и почерня, хвърлих запалката през прозореца на джипа, обърнах се и си тръгнах.

Отключих другия събърбан с дистанционното, седнах вътре, запалих двигателя и излязох на заден ход на шосето, като включих четирите мигача, за да ме виждат. Погледнах си часовника. Беше точно четири сутринта. Агенциите за автомобили под наем бяха затворени по това време, а на мен спешно ми трябваше нова кола, за да остана незабелязан. Положително Вълка имаше съгледвачи из целия град, които щяха да си отварят очите за черен събърбан с моя регистрационен номер. Освен това можеше да се предполага, че и федералните знаеха марката и модела на колата ми. Ако онази жена бе успяла да намери хотелската ми стая, нищо не й пречеше да открие и какво карам. Колко наети коли се паркираха в гаража на, Нелси“? Пет? Десет?

Зад мен откъснатото парче плат гореше бавно, както гори памук, докато пламъците не пропълзяха надолу в тръбата за гориво. Бензиновите пари обикновено не се запалват лесно, но течен бензин в присъствието на кислород гори добре. Пламъкът трябваше просто да слезе до нивото на горивото в резервоара.

Бях се отдалечил на стотина метра, когато това стана. Резервоарът експлодира и тритонният джип подскочи половин метър нагоре. Секунда по-късно огънят обхвана пластмасите, кожените и текстилни тапицерии в купето и цялата каросерия избухна в пламъци. Ако го оставеха, щеше да си догаря с часове. С всички екстри автомобилът струваше може би осемдесет хиляди долара, но докато стигнех до моя изход, от него щеше да е останала само купчина желязо. Пламъците осветяваха боровите дървета като огромен факел, изхвърляйки облаци дим над шосето. След малко се превърнаха в малка светла точка на хоризонта, а единствената миризма, която долавях във въздуха, беше на сол откъм океана.

Време беше да се направя на плъх.