Призрак

4

Федерален маркер.

Две думи, които никой не би желал да чуе.

Особено аз, макар никога през живота ми да не ми се е налагало да се разправям с федерални пратки. И маркери. Защото федералният маркер е черешката върху тортата на доведената до абсурд обсебеност на банките от сигурността на паричните доставки. Става дума за начина, по който Федералният резерв превозва пари в брой. След като Бюрото за гравиране и печат във Вашингтон отпечата партида банкноти, машина ги сортира на стекове от по хиляда къса, като всеки стек се разделя на пачки от по сто банкноти. Накрая всичко се вакуумира в термофолио, за да се пренася по-лесно. Всеки ден Бюрото печата по половин милиард долара. Само фолиото, в което ги опаковат, струва милиони годишно, понеже става дума за петстотин тона хартия. Чрез вакуумирането обемът може да се намали с до една четвърт, което означава по-ефективен транспорт. След като парите са опаковани, ги товарят на камиони, които ги откарват в Министерството на финансите. Там ги сканира компютър, който записва серийните им номера и ги вкарва в базата данни. Така парите стават законно платежно средство. От там същите возила ги разнасят до единайсетте банки на Федералния резерв. В банките парите се сканират повторно, товарят се на други коли и се разпределят между по-малки банки по целия свят. Банките получатели ги сканират трети път, след което разрязват фолиото и ги пускат в обращение сред масите. Но не всичко е инфлация. Федералният резерв заменя остарели и износени банкноти с нови, така че количеството пари в обращение остава приблизително едно и също, плюс-минус няколко процента годишно. Старите банкноти се събират от по-малките банки, изпращат се до по-големите и се откарват обратно в Министерството на финансите, където се нарязват на парчета и се изгарят. Затворен цикъл.

За хора като мен шейсеттонна пратка току-що отпечатани стодоларови банкноти звучи като нещо твърде красиво, за да е вярно. И си е така. Никой досега не се е наемал да обере камион на Федералния резерв, камо ли да е успял. Чак такива балами няма. Това е нещо, което не може да се направи. Причината е, че държавата не дава пет пари какво ще се случи с парите, докато са в движение. Разбира се, изпращат въоръжена охрана с всяка пратка, използват празни бронирани камиони за отвличане на вниманието, но в момента, когато преценят, че лошите са на път да успеят, просто запалват товара. Да го кажем по-кратко: Федералният резерв плаща на държавата десет цента за всеки отпечатан долар, с което по същество покрива цената на мастилото и хартията. Ако парите изгорят, това не се отразява на баланса. Банката губи само хартия. Тогава просто поръчват нова партида в печатницата, а по-малките банки се примиряват, че още известно време ще въртят овехтелите банкноти. А ако парите все пак бъдат откраднати и крадците се измъкнат някак, всеки изгубен долар ще повиши инфлацията.

Разбира се, два-три милиарда не са кой знае какво в сравнение с брутния вътрешен продукт на страната, но и най-малката инфлация подкопава доверието в американската валута. Новината за обира ще стигне от Бостън до Бангладеш за часове. А след като се разчуе, че в системата има пробив, всяка банда в страната ще почне да напада камиони на Федералния резерв. Едно подхлъзване, и Чичо Сам ще си навлече куп бели на главата.

И тук е ролята на федералния маркер.

По същество става дума за мастилена бомба, поставена във всички пратки пари, които излизат от Вашингтон. Между всеки двеста-триста банкноти се поставя миниатюрно, почти незабележимо взривно устройство. То се състои от три части. Пакетче неизтриваемо мастило, батерия, която служи и за експлозив, и джипиес устройство, което играе ролята на взривател. Докато камионите на Федералния резерв разкарват парите из страната до или от банките, формиращи гръбнака на системата, балите банкноти, вакуумирани в термофолио, пътуват подредени върху електромагнитни плочи. Плочите действат като безжично зарядно устройство за батериите, които ползват мобилните телефони.

Щом парите се вдигнат от плочата, батериите на взривните устройства започват да се изтощават. Когато се изтощят докрай, парите се взривяват. Ако фолиото се разкъса преждевременно, парите се взривяват. Ако джипиес устройството покаже отклонение от курса, парите се взривяват.

Моловете поставят електронни маркери на скъпите дрехи, нали така? Едни такива кръгли, пластмасови. Ако някой смотан тийнейджър се опита да изнесе яке „Хюго Бос“ от магазина, от специална рамка при вратата до приемника на устройството се подава радиосигнал. След което се включва сирената, защото детекторът в рамката отчита, че якето не е платено, че дреха, която би трябвало да е на закачалката, се опитва да напусне магазина. Ако това не възпре крадеца, към подплатата на якето има прикрепена капсула с неизтриваемо мастило, която ще се взриви на няколко метра извън вратата. А когато това стане, хем дрехата е съсипана, хем хлапакът е разкрит. Моловете постъпват така, защото, ако дадена дреха бъде унищожена по този начин, те могат да претендират за обезщетение в пълния размер на продажната цена, плюс глоба и съдебни разноски за сметка на крадеца. Освен това самата възможност да ти гръмне дреха в ръцете има доста сериозна възпираща сила. На същия принцип действа и федералният маркер. Ако парите бъдат откраднати, се задейства таймер. Ако в точно определен срок от време парите не бъдат сканирани с точно определено устройство, при това от точно определено лице — управител на банка, разполагащ със съответния код на получателя, — можете да им кажете чао. Федералният маркер е целувката на смъртта.

Обикновените банки използват подобна технология, но без джипиеса. Ако влезете в един банков клон и поискате да ви дадат всичките си налични пари, както съм правил аз няколко десетки пъти, понякога и те ще ви мушнат мастилени бомби в плячката. Обикновено взривните устройства са програмирани да гръмнат след около две минути, тоест веднага след като си тръгнете. А когато си целият облян в неизтриваемо мастило, полицията лесно ще те открие.

Този вид мастилени бомби могат да бъдат надхитрени, като парите се разделят в различни дебели найлонови торби, така че, ако гръмне едно взривно устройство, да не съсипе всичко. Но опаковките на Федералния резерв са различни. При тях всички пачки, стекове и бали са овързани една с друга. Представете си, че някой камион се повреди или че електромагнитната плоча откаже. Помислете си колко време пратката престоява в депото на Резерва, вдигната на вилката на електрокар, докато чиновниците оформят документите. Помислете си колко време е нужно на двама яки мъже, за да прехвърлят сто милиона долара от един камион на друг. Системата работи бавно. Ето защо таймерът на Резерва е програмиран на четирийсет и осем часа — максималния отрязък от време, в който правоохранителните органи би трябвало да са в състояние да заловят престъпниците и да открият парите.

Преглътнах.

— А какво, по дяволите, са правили пари на Резерва в някакво казино? — попитах.

— Влизали са в обращение — отвърна Маркъс. — Едно средно казино върти повече пари за седмица от половин дузина банки. Вече никой не носи със себе си пари в брой. Клиентите купуват чипове с кредитна карта, а очакват накрая да ги осребрят в банкноти. След като всички банкови трезори в Атлантик Сити, взети заедно, не могат да покрият нуждите на казино като „Риджънси“ през оживен уикенд като този, самото казино решава да се регистрира като банка. За да има право да тегли суми директно от Федералния резерв, понеже нито една от частните банки наоколо не разполага с толкова налични пари. В „Риджънси“ имат сто банкомата и трийсет гишета с касиери. Това са десет банкови клона. И така е от две години насам.

— Как мислехте да се справите с джипиес чипа? Със заглушител на радиовълни?

— Чанта с оловна подплата. Най-лесното нещо на света.

— А как, по дяволите, смятахте да прецакате маркера?

— Не е наша грижа.

— Айде бе!

— Парите бяха предназначени за сделка с дрога — обясни Маркъс.

— Това нищо не обяснява.

— В шест часа източно време е задействан четирийсет и осем часов таймер. Трябва да се освободя от парите преди шест часа източно време в понеделник сутрин. Там е вече почти десет сутринта. Което означава, че разполагам с по-малко от четирийсет и четири часа, за да се измъкна от тази каша, иначе съм мъртъв.

— И как смяташе да го направиш?

Маркъс ме изгледа така, сякаш ме мислеше за дебил.

За такива като него сключването на сделки е ежедневие. И никога нищо не се обърква. Естествено, той бе възнамерявал да вложи своя дял от плячката в нови операции. Не просто добри пари, а умно похарчени пари. Най-лесният, най-бързият, най-доходният начин да се отървеш от крадена стока. Разбира се, че Маркъс бе смятал да го направи.

— Отговори ми на въпроса — казах аз.

— Ти не разбираш какво ти говоря, Джак. — Думите му излизаха бавно от устата. — Щяхме да използваме парите за сделка с дрога.

Мълчание.

Ръцете ми се плъзнаха от масата и увиснаха надолу.

— Ти изобщо не си имал намерение да обезвредиш бомбата. Смятал си да я пробуташ заедно с парите на някой оръфляк, който не подозира какво има вътре.

Сделката с дрога е доста просто нещо. Единият носи дрогата. Другият носи парите. Разменят ги. Рядко възникват усложнения. Аз реализирах първата си такава сделка, когато бях на четиринайсет. Оставих монета от пет цента на пейката в парка, пласьорът постави до нея пакетче, взе петте цента, обърна се и си тръгна. Щом съм могъл да го направя тогава, сигурно мога и сега. Детска игра.

Сделката на Маркъс не се различаваше с нищо от моята. Само дето беше по-голяма. С милион долара в брой Маркъс и онези двама шутове биха могли да купят продукти по картелни цени, колкото да напълнят лек автомобил. Чист LSD за един милион се събира в малка бутилка от минерална вода. Хероин за един милион обаче изпълва цял багажник. Кокаин за същата сума би задръстил и задната седалка. За марихуана би бил нужен камион. При това продавачът едва ли би се усъмнил и за миг в пари, вакуумирани в термофолио. Той би ги взел с чиста съвест и би си тръгнал.

Бум.

Два часа по-късно наркопласьорите в града щяха да са с един по-малко. След като мастилената бомба се взривеше, доставчикът на Маркъс щеше да се окаже с десет хиляди безполезни парчета хартия в ръцете, а на всичкото отгоре щеше да е и белязан, за да го открие по-лесно федералното правителство. Дилъри от калибъра на Маркъс биха могли да преглътнат загубата на един милион, ако нещата се изпортят съвсем, но малко биха оцелели след хайка от агенти, изсипали се от небето с хеликоптер. Маркъс не бе обрал казиното, понеже му трябваха пари. Обрал го бе, за да използва парите като оръжие. Защото Маркъс не крадеше от казиното. Той крадеше от картела.

— Нещо ме будалкаш — казах аз.

Маркъс се наведе леко напред през масата.

— Твоята задача е само да разчистиш. Моите неприятности не те засягат. Не ти плащам за удара. Не ти плащам да рекетираш казиното. Плащам ти, за да се погрижиш Рибънс да се свърже с мен, да не го хванат и да достави парите, преди таймерът да е отмерил двата дни. Ти си моята застраховка, Джак.

— Ти си се побъркал напълно.

— Знаеш ли колко души пушат кристали в северозападните щати? — каза Маркъс. — Всички. Търсенето е огромно. Чистият метамфетамин върви по шейсет до деветдесет долара за грам. Наполовина на кокаина, но при петдесет пъти по-голям оборот. И то при положение че е средно качество. Което е два пъти повече, отколкото струва на границата. Петдесет пъти повече от производствената му цена. Помисли си за печалбата. И докато един от главните ми конкуренти го чака пандиз или нещо по-лошо заради прецаканите мангизи, само от тази сделка можехме да изкараме осемцифрена сума. Да основем дузина лаборатории. Да сме на всеки ъгъл от тук до Сан Франциско. Стоте хиляди долара, които платих на Морено, можеха да се превърнат в седемдесет и пет милиона за половин година. Затова, когато казах, че днес е голям ден за мен, знаех какво говоря. В края на краищата всичко опира до онова, което виждаш пред себе си. Само че на огромни купчини.

Погледнах съсредоточено пачката банкноти.

— На мен ми е все тая — заявих аз — дали ще купуваш готови кристали, или ще си ги правиш сам. Не се занимавам с наркотици. Знаеш правилата ми. Само пари или произведения на изкуството. Изключения не правя.

— А защо смяташ, че имаш избор?

— Защото смятам да си тръгна от тук жив — отвърнах. — Оставам ти длъжник.

Маркъс почеса със зъби долната си устна и ме изгледа смразяващо.

— Един от самолетите ми те очаква, за да те откара до Атлантик Сити. Когато стигнеш там, мои хора ще ти помогнат да си набавиш, каквото ти е нужно. Ако не желаеш да си повече в играта, искам само да откриеш парите и да ми се обадиш. Аз ще реша какво да правя по-нататък. Държа тази каша да се разчисти, преди да са изминали четирийсетте и осем часа и да съм загубил мача. Нямам намерение да лежа в пандиза, защото Морено се е оставил да го пречукат. Освен това не ме интересува какво ще стане с теб по-нататък. Ако искаш, изчезни, върви на майната си. Разчистваш и сме квит, чат ли си?

Маркъс ме погледна, после се вторачи в парите на масата. Пресегна се и побутна с пръст един от патроните. Той се търкулна към мен и падна на пода.

Свих устни.

— Не ми харесва новото ти лице — каза Маркъс. — Прекалено е невинно.

Вдигнах патрона и го поставих обратно на масата.

— Защо ще си мъртъв, ако гръмнат парите?

Известно време Маркъс не каза нищо. Не беше нужно. Откъм кухнята се чуваха разни шумове. Зад барплота гъргореше кафе машина. Когато заговори, думите му излязоха от устата сухи като камък, сякаш внезапно бяха погълнали всичката влага от въздуха.

— Сделката беше с Вълка — обясни той.