Призрак

18

Беше един от онези огромни комплекси, в които и пуканките се купуват в индустриални количества. Имаше общо шестнайсет салона. Отвън сградата беше измазана в сиво с червеникави акценти и приличаше повече на склад, отколкото на храм на изкуството. Едно локално платно и претъпкан обществен паркинг я деляха от близкия мол, а петнайсет километра през блатата — от центъра на Атлантик Сити.

През последния половин час не бях забелязал опашка зад себе си.

Когато стигнах, слънцето вече залязваше. Облаците на запад бяха обагрени в яркорозово и лилаво. Дори там, сред боровите гори, дочувах вятъра откъм океана. Според картата на града и околността, която бях запечатал в съзнанието си, това беше единственият голям кинотеатър в тази част на Ню Джърси. Известно време обикалях паркинга с хондата, като се оглеждах за познати автомобили. След като се убедих, че няма, паркирах чак в дъното, до аварийните изходи. Наоколо беше тихо, само няколко контейнера за боклук ми правеха компания. Вляво от мен тротоарът постепенно се превръщаше в ничия земя, осеяна с боклуци и диворасли борчета. Беше се стъмнило достатъчно, за да не се вижда лицето ми. Загасих двигателя и зачаках.

За пръв път Анджела ме бе запознала с истински карач, когато бях на двайсет и три. Бях й разправил за онова конте с шелбито и тя ми каза, че вече никога няма да ми се наложи да преживея подобно нещо, доколкото никой уважаващ себе си професионалист не използва собствената си кола, за да избяга след извършен удар. Няколко дни по-късно тя ме взе със себе си, за да се срещнем със Салваторе Карбоне. Човекът минаваше седемдесетте, но беше як като земекопна машина. При ръст метър и шейсет и шест тежеше близо сто кила без грам тлъстина. Гръдният му кош беше широк като еднокрила врата, ръцете му бяха дебели като свински бутове. Имаше вид, сякаш можеше да мине през тухлена стена или да вдигне мотоциклет от лежанка. Двамата се здрависахме в задната стаичка на сервиза му за изчукване на коли на Западна Петдесет и трета улица. Той запали пура и ме покани да го последвам. В средата на сервиза беше паркиран ръждясал форд мустанг.

Салваторе ми каза да седна зад волана. Той се намести до мен и ми нареди да изкарам колата, за да се повозим. Когато му казах, че не ми е дал ключа, ме цапардоса с лапа по тила. Извади джобно ножче, завря го в ключалката на стартера и го размърда напред-назад, докато малките езичета се подредиха в една линия и колата запали. От този момент нататък Салваторе ме научи на всичко, което е длъжен да знае един карач. Научи ме как да планирам маршрути за оттегляне. Как да избирам колата на бягството. Как да различавам полицейски коли без отличителни знаци и да забаламосвам пътната полиция, ако случайно ме спре за дребно нарушение. Така и не станах кой знае какъв карач, но не това бе важното в случая. Поне запомних какви умения да търся у хората, които наемам.

Ако имах късмет, Спенсър щеше да ги притежава.

Седях и чаках в тъмното, като поглеждах ту към улицата, ту към часовника на ръката си. Слънцето беше залязло; силните улични лампи хвърляха дълги черни сенки между боровете. След десетина минути ново черно камаро влезе в паркинга. Една от онези коли, дето сякаш не се движат на колела, а се плъзгат на няколко сантиметра от земята, тихи като дебнещи котки. Беше толкова чиста, че дори гнуслив човек би могъл да й оближе джантите. Стъклата бяха затъмнени до разрешения максимум; отпред нямаше регистрационен номер. Проследих камарото с поглед, докато обиколи веднъж паркинга. То зави насреща ми и примигна с дългите си светлини. Запалих двигателя, за да светнат габаритите на хондата. Погледнах отново часовника си. Спенсър бе изминал разстоянието от сто и двайсет километра покрай брега на океана за шейсет и седем минути. Беше закъснял.

Беше десет без петнайсет. Оставаха трийсет и два часа.

Камарото се приближи пълзешком и застана на около пет метра от мен в светлината на една от уличните лампи. От него слезе висок мършав мъж със скъп костюм. Беше над метър и осемдесет и пет, с нос като човка и кожени шофьорски ръкавици. Беше красив по някакъв особен, натрапчив начин. Когато се усмихна, зъбите му бяха ослепително бели и лъскави като хромираните акценти на колата му. Раменете му излъчваха стаена сила. Приличаше донякъде на Джеймс Дийн.

Аз слязох от хондата и се приближих към него. Той ме огледа, сякаш не се вписвах в очакванията му.

— Ти си онзи, дето ми се обади по телефона, нали?

— Ъхъ — отвърнах. — Очаквах да дойдеш за час.

— Спрях да закуся.

— Ами! Вярно?

— Не. Попаднах в задръстване на моста. Карал съм със сто и трийсет заради теб, нагло копеленце такова.

Сигурно се шегува, помислих си аз.

— Имаш ли нещо за мен, или ме накара да наруша правилника за движение в три щата за оня, дето духа?

Извадих пачката на Маркъс от джоба си и отброих три хиляди долара. Пристъпих крачка напред и ги поставих в дланта му, сякаш се здрависвахме.

Мъжът преброи бързо банкнотите, прелиствайки ги като страници на книга. После ги сгъна на две, мушна ги в задния си джоб, погледна колата ми и направи гримаса.

— Кажи ми, че се шегуваш — каза той.

— Колата е под наем.

— И не си ме повикал, за да я оправям, нали?

— Повиках те, за да хвърлиш един поглед на нещо, което се намира на три километра по-нататък. И за което няма да казваш на никого, разбрахме ли се? Плащам ти за времето и за мълчанието.

— Аз съм господар на мълчанието. Не е нужно да ме водиш за ръчичка.

— Сигурен съм, че е така.

Спенсър кимна, сякаш не за пръв път водеше този разговор.

— Кажи ми с думи, че разбираш.

— Добре де, добре. Разбирам.

— Хубаво — казах аз. — Ще идем с твоята кола.

— И тая трошка ще я оставиш тук просто така?

Върнах се до хондата и взех сака с нещата си. После заключих вратите, наведох се и мушнах ключа под предната лява гума, докато металната му част се скри под грайферите.

— Това е идеята — казах аз.

Спенсър кимна. Вътрешността на камарото миришеше на ароматизатор за коли и на енергийни напитки. В пространството пред седалката ми имаше цял куп смачкани алуминиеви кутийки. Разритах ги встрани, за да седна удобно. Бавно и методично Спенсър подкара към изхода на паркинга, но когато излезе на шосето и зави вляво, настъпи газта. Ускорението залепи гърба ми за седалката. Обичам високите скорости само когато шофирам лично. Видях отражението си в предното стъкло, осветено от уличните лампи.

— Следеше ли те някой? — попитах го.

— Не. Защо питаш?

Не отговорих.

Пътуването продължи петнайсетина минути. През цялото време мълчах, освен когато му казвах накъде да кара. Когато стигнахме до изоставеното летище, оставихме колата зад някакви дървета край, оградата, за да не се вижда откъм улицата. Спенсър слезе пръв. Извади от багажника кутия с инструменти, огледа се гнусливо наоколо и закрачи след мен.

— И сега какво правим?

— Искам от теб две неща. Първо, да ми кажеш всичко, което можеш да се сетиш за една бракма, захвърлена тук наблизо. И второ, да огледаш едни следи от гуми и да познаеш от какъв автомобил са.

— За каква бракма става въпрос?

— „Додж Спирит“, деветдесет и втора. В комбинация с голямо количество газ „Коулман“.

— Супер! Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Ъхъ. Колата е пълна с кръв.

Промушихме се през оградата и пресякохме пистата към разнебитените хангари. Беше пълна тъмница, едва се ориентирах. Спенсър реши проблема, като извади смартфона си. Дисплеят светна. Призрачното зеленикаво сияние беше достатъчно, за да виждаме къде стъпваме. Приближих се до вратата на хангара и я плъзнах встрани. Видях как миризмата на кръв и газ го удари като юмрук. По лицето му се изписа странна смесица от ужас и разбиране. Хемоглобин и октани.

— Майчице мила — промърмори той.

— Нали разбираш какво имам предвид?

— Това е колата от престрелката в „Риджьнси“.

— Огледай я и ми кажи какво виждаш.

— Искаш от мен да стана съучастник.

— А ти какво очакваше?

— Работата е дебела.

— Не се оплаквай. Ти си съучастник още от момента, в който взе парите. Единственото, в което могат да те обвинят оттук нататък, е, че си знаел за извършено престъпление, а не си сигнализирал. Нищо работа.

Спенсър ме изгледа, поклати глава и се приготви да влезе в хангара. Подаде ми смартфона си, остави кутията с инструментите на земята, после извади носна кърпичка и я притисна плътно към носа и устата си, както правят уличните художници, които рисуват със спрей.

— Защо са тия приготовления?

— Случвало ли ти се е да оставиш отворена капачката на резервоара в гаража? — попита Спенсър. — Само за малко, в жегата?

— Не.

— Високата температура кара бензина и други леснозапалими течности да се изпаряват. Парите се смесват с въздуха, а когато е достатъчно горещо, могат да се самовъзпламенят. Така да се каже, достигат критична точка. Кофа бензин, оставена в гаража през лятото, дори при отворена врата е нещо много опасно. Най-малката искра би могла да предизвика взрив. Чувал ли си историята как някаква жена вдигнала във въздуха бензиностанция, говорейки по мобилния си телефон? Измислици, разбира се, но аз лично нямам намерение да доказвам това на практика.

Спенсър завърза кърпата на лицето си като маска и започна да диша през нея. Когато видя следите от кръвопролитието в колата, се сепна. И с право. В човешкото тяло има много кръв и когато тя изтече, гледката не е приятна.

Той пристъпи още крачка напред. Движеше се плавно и с лекота като артист. Вече бях сигурен, че този човек си знае работата. Прескочи калните следи от гуми, наведе се и огледа грайферите. Прекара пръст по рамката на прозореца, сякаш искаше просто да усети колата, да й каже здрасти въпреки изпаренията наоколо. Този човек беше свикнал да опознава един автомобил, както други биха опознали кон или оръжие, или компютър. Когато беше готов, коленичи и погледна под шасито. Работеше бързо, но методично, без да пропуска нищо.

Мисловният процес на един карач е различен от този на обикновения човек. Карачът обръща всичко в коли. За него колата е нещо като валутна единица. Една къща струва две коли или шест, или десет. Храната на един човек за една година струва един основен ремонт. Порция храна в ресторанта струва четвърт резервоар бензин. Затова сега, когато Спенсър се наведе и хвърли поглед под колата, той ме погледна и каза:

— Трябвало е да оставиш това нещо да си изгори.

Знаех точно какво има предвид. Доджът не ставаше за нищо. Беше пълен с веществени доказателства — кръв и всякакви други неща. Беше и от лесно разпознаваема марка и модел, да не говорим за регистрационния номер. Видях как Спенсър чертае мислени линии в съзнанието си, за да определи траекториите на куршумите, разбили предното стъкло, както и на онези, отнесли задното. Както аз бях гледал петната от кръв, сега той гледаше материалните щети по колата. На два пъти почука по цилиндровия блок с кокалчетата на ръката си и поклати глава. Звукът не му харесваше.

Обърна се и ме погледна.

— Какво искаш да ти кажа? — попита той.

— Искам да знам къде е отишъл шофьорът.

— Не е стигнал далече, с всичката тази кръв тук.

— Това го знам.

Спенсър посочи калните следи от гуми.

— Тези са от доджа, когато е влязъл в хангара. Колата, която е излязла навън, не е оставила такива. Което означава, че тя била оставена тук за смяна. Има и капки кръв, които тръгват от шофьорската врата на доджа до мястото, където е била паркирана втората кола. Била е купе или седан от среден клас, не много натоварена, с леко поизносени гуми.

— И можеш да определиш всичко това от мястото, където си застанал? — попитах аз.

— Да — рече той. — Мога.

Спенсър направи крачка към мен и щракна с пръсти, сякаш поръчваше бира. Искаше си смартфона. На дисплея имаше снимка на гола жена, легнала върху предния капак на жълто ферари енцо. Той засне следите от гуми, оставени до входа на хангара. После дълго се взира в снимката, като постепенно я увеличаваше на екрана, докато от един момент нататък картината се размаза и не се виждаше кое е отпечатък от гума и кое кал. След две минути, използвайки само снимката, паметта си и интернет, той сведе броя на марките автомобилни гуми, които биха могли да са оставили отпечатъка, до три. След пет минути беше седемдесет процента убеден, че е конкретна марка. След десет минути процентите станаха деветдесет. Този човек беше като машина.

Карачите мислят различно от обикновените хора. Те виждат малките неща.

— Твоят човек си е тръгнал от тук с мазда MX-5 — каза Спенсър. — Това са оригиналните й гуми, няма съмнение.

Кимнах. Мазда МХ-5, известна като „Миата“, е предпочитаният автомобил за бягство след обир. Освен добро ускорение и място за двама възрастни отпред миатата притежава едно качество, на което останалите марки могат само да завиждат: в състояние е да направи обратен завой върху вестник. Толкова стабилно държи пътя, че взема остри завои със скорост, при която центробежната сила може да изхвърли пътниците през прозорците, без гумите да приплъзнат и сантиметър. А по способността си да тъче между лентите и да се провира през натоварено движение не отстъпва на автомобили, струващи пет пъти повече. Всичко това я прави идеалната машина за бягство. Защото тогава не скоростта е решаваща, а маневреността.

Спенсър се дръпна встрани от отпечатъците в калта и свали ръкавиците си.

— Проблемът с миатата е, че колите от този модел са стотици хиляди. Произвежда се един Господ знае от колко години, а всеки сезон излизат нови и нови модификации. Само в тази част на Ню Джърси сигурно са регистрирани хиляди. Това е един от най-популярните спортни автомобили на всички времена.

— Нещо по-конкретно не можеш ли да ми кажеш?

— И моите умения си имат граници, човече.

— А какво ще кажеш за мъжа, който е карал доджа? Смяташ ли, че са го преследвали?

— Определено е изпукал доста патрони през задното стъкло. Не мога да кажа нищо със сигурност, освен че по колата има следи от множество сблъсквания и половин дузина дупки от куршуми. Когато дойде тук, вратите на хангара отворени ли бяха или затворени?

— Затворени.

— Е, значи не са го преследвали. Просто е карал лошо, силите са го напускали.

— А защо не е запалил колата? — попитах аз. — След като е имал сили да постави тубата под шасито, какво му е пречило да драсне една клечка?

— Драснал е — отвърна той. — Ето, виж.

Спенсър ми направи знак да го последвам вътре в хангара и коленичи до доджа. Аз направих същото. Той усили докрай яркостта на дисплея на мобилния си телефон и го насочи под колата. В локвата беше потопена тънка връв, малко по-дебела от канап. Спенсър задържа светлината над нея. Беше дълга около метър, но не се подаваше извън очертанията на колата.

— Виждаш ли това? — каза той. — Фитил. Не за взривяване на динамит, разбира се, но подобен. Домашно производство. Прилича на направен от тоалетна хартия и онова вещество, дето го слагат във фойерверките. Виждаш ли как краят е обгорял? Твоят човек със сигурност го е запалил, просто фитилът е угаснал, преди да стигне до тубата. Предполагам, че го е пуснал по-дълъг, за да се отдалечи достатъчно, преди да пламне пожарът, ако случайно наблизо има някой и забележи дима.

— Нещо друго?

Спенсър поклати глава, стисна зъби и посочи с пръст колата. Всякакви приказки бяха излишни.

— Е, добре. Ако нямаш какво повече да ми кажеш, закарай ме до крайбрежната и приключваме.

— Това ли е?

— Не, има още нещо.

— А, да?

— Имаш ли цигара?

Спенсър ме изгледа учудено, после извади пакет „Марлборо“ от джоба на ризата си и изтръска една цигара. Аз я стиснах между устните си, той драсна клечка кибрит и ми я поднесе.

Поех дълбоко дима в дробовете си.

— Благодаря — усмихнах се аз. — А сега може ли и кибритчето?

— Разбира се.

Той ми подаде кибрита и остана няколко мига неподвижен, като ме гледаше някак особено. Не знаех какво си мисли. След малко каза:

— Джак не е истинското ти име, нали?

— Какво значи истинско име?

Спенсър кимна разбиращо. Постоя още малко, сякаш се чудеше какво да каже, после вдигна рамене и закрачи по асфалта към колата си. Аз го проследих с поглед, докато фигурата му се загуби в мрака.

Рано или късно някой щеше да мине оттук и да открие доджа. И тогава наоколо щеше да настане стълпотворение от ченгета. Щяха да открият това, което и аз: кървавия отпечатък, локвата кръв вътре в колата, дупките от куршуми, гилзите. Огледах още веднъж всичко. Когато цигарата беше намаляла наполовина, разтворих кибритената кутия и я затъкнах в процепа до главичките на кибритените клечки. Тя щеше да гори още няколко минути от само себе си, след това огънчето щеше да докосне главичката на най-близката клечка и цялото съоръжение щеше да избухне в пламък. Влязох много предпазливо в хангара и поставих кибрита със запалената цигара на ръба на постепенно разширяващата се локва газ. Бях се отдалечил на стотина метра, когато фойерверките зад гърба ми започнаха.

Погледнах часовника си. Единайсет вечерта.

Оставаха още трийсет и един часа.