Призрак

37

Първите няколко дни след като застрелях Харисън, не бяха леки. Убийството на ченге е едно от най-страшните неща, които могат да ти се случат по време на операция. Правоохранителните органи особено много държат убийците на полицаи да бъдат изправяни пред правосъдието. За което не жалят средства. Убийствата като цяло имат висок процент на разкриваемост, но едно убийство на полицейски служител има близо сто процента шанс да бъде разкрито. Гръмнеш ли полицай, ще те хванат. Точка. Всеки престъпник с половин мозък го знае.

Разбира се, нямаше как да знаем дали онзи тип е бил истинско ченге. Харисън беше бял, така че едва ли бе работил под прикритие за Кралската малайзийска полиция, от което не следваше, че не е работил за някой друг. Можеше да е агент на Интерпол, платен информатор, дори резидент на ФБР. Което би означавало, че се бяхме издънили дори още повече. Когато трупът в краката ти носи значка, най-умното нещо е да си плюеш на петите и да се скриеш, докато всичко утихне.

Точно така и постъпихме. Побягнахме.

По-малко от четири часа след стрелбата целият екип обяви радио мълчание. Всеки от нас получи право да задържи по един мобилен телефон за в случай, че Маркъс ни потърси. Нямаше да разговаряме помежду си по каквато и да било причина. Такава беше уговорката ни за непредвидени ситуации. Щяхме да се покрием някъде в града и в течение на шест дни да не надигаме глави. Ако получехме указания от Маркъс да продължим с удара, щяхме да го направим. Ако Маркъс не установеше контакт с нас обаче, щяхме да обявим операцията за провалена и да напуснем страната. През тези шест дни трябваше да останем изцяло извън радара. Да напускаме дупките си само за вода и храна и за нищо друго. Никакви телефонни разговори, интернет, шопинг, никакви срещи помежду ни. Никакви контакти с никого, никакви имейли, никакви признаци, че изобщо съществуваме. Ако си забравил да си вземеш в дупката самобръсначка, не се бръснеш. Следобеда след стрелбата се събрахме за последен път в „Мандарин Ориентъл“. Навън валеше и беше доста мрачно. Олтън Хил седеше на канапето в ъгъла и тъпчеше в раницата си пачки петдесетдоларови банкноти. Останалите стояхме прави около масата за видеоконференции и се съвещавахме какво да правим. Докато им описвах случилото се в планината, всички кимаха съчувствено. Всеобщото мнение беше, че съм постъпил правилно, макар и леко прибързано, така че като цяло бяхме готови да се придържаме към плана. След шест дни щяхме или да възобновим изпълнението на операцията, или да се пръснем по всички краища на света и никога да не се видим повече.

Когато съвещанието приключи, ми трябваха по-малко от трийсет секунди, за да събера нещата си и да напусна хотела. Оръжието ми беше под възглавницата, сакът ми чакаше до вратата. Провесих го през рамо и излязох, без да погледна назад. Двамата с Анджела бяхме в един и същ асансьор; докато слизахме надолу, гледахме съсредоточено брояча за етажите. Чувствах се притеснен, понеже не бях успял да се свържа с Маркъс. Онази историйка за буркана със смляно индийско орехче не напускаше съзнанието ми. Анджела ме докосна по ръката. Спогледахме се. Когато асансьорът стигнеше до партера, вече нямаше да се познаваме, но за един кратък миг можехме да си позволим да бъдем себе си. Тя се усмихна и ме попита:

— Този банков удар толкова много ли значи за теб?

— Той е всичко за мен — отвърнах аз.

— В такъв случай — каза тя — и аз съм с теб. Ще ти пазя гърба, каквото и да се случи.

Нямаше нужда от повече приказки. Мълчанието ни беше достатъчно. Издрънча звънец и вратата се отвори.

Отидох по заобиколен маршрут до дупката си, изминавайки с такси цялата дължина на „Джалан Ампанг“ чак до центъра, където се вливаше в „Джалан Гереджа“. Бях си намерил малка стаичка зад едно химическо чистене с изрисувана на ръка фирмена табела. Щом стигнах, пуснах сака си зад вратата, пъхнах револвера под възглавницата, седнах на ръба на леглото и близо час гледах стената пред себе си. Дневната светлина навън постепенно преминаваше в мрак. По ръба на душа периодично се оформяше капка вода, докато накрая се откъсваше и падаше във ваната. Избраната от мен дупка беше спартански обзаведена, почти празна, евтина и мизерна. В нея имаше всичко необходимо и нищо излишно. Затворих очи и се оставих на съня.

Дупката е нещо повече от обикновено скривалище, нали разбирате? Тя е място, където човек да избистри мозъка си и да подреди мислите си преди поредния удар. Всеки подхожда различно към операцията. Някои са толкова стресирани, че им прилошава. Прекарват почти цялата нощ в гадене и повръщане, потят се и се кълнат в Божията майка, че никога повече няма да се захващат с подобно нещо, но когато се събудят на следващата сутрин, изведнъж ги обзема ледено спокойствие. Други се настървяват, мислейки за бащите си — пияници и побойници, за изневеряващи съпруги и за други неща, които ги докарват до състояние на дива ярост. По този начин, когато започне същинската операция, те са толкова бесни, че пет пари не дават дали ще пострада някой, стига да свършат работата. Трети изписват цели поменици с неща, които ще си купят с парите от удара, оставяйки се на алчността да ги води. Има и такива, които медитират. Резултатът винаги е един и същ. Всеки намира своя начин да преодолее страха, така че в решителния момент да е готов. Дупката предлага колкото физическа защита, толкова и подкрепа за душата.

През шестте дни, докато чаках, преведох „Любовно изкуство“ на Овидий в поредния жълт бележник. Когато привърших, прочетох няколко пъти превода си. Беше изкуствен и лишен от елегантност. Подложих пламъчето от запалката си под изписаните листа и видях как огънят постепенно обхвана думите ми, после пуснах овъглените страници в кошчето за боклук. Преводите ми никога не се получават толкова цветисти и изразителни, колкото искам. Колкото и да се опитвам, думите не ме слушат. Те оживяват само за миг, докато ги пиша, но умират, щом се появят на страницата.

На шестия ден получих съобщение от Маркъс.

Само временно отлагане — гласеше то. — Бъди готов за петък.

Спомням си, че почувствах облекчение. Срам ме беше заради случилото се в планината и се зарадвах, че операцията все пак не е отменена. Значи съм постъпил правилно, казах си аз. Не се разкайвам за стореното. Да убия Харисън беше единственият начин.

Но не това беше грешката ми.

Грешката ми беше, че не проверих дали наистина е мъртъв.