Призрак

51

Полицейският хеликоптер се появи от изток и премина с бръснещ полет над сградата. Двигателите му боботеха като гръмотевична буря. Проследих го с поглед през тъмното стъкло на прозореца, докато сутрешното слънце не ме заслепи. Беше умалена версия на „Юрокоптер Туин Скуиръл“ с ярко боядисан корпус, за да се вижда отдалече. Двама снайперисти с черни бойни униформи на малайзийските части за борба с тероризма висяха на люлки извън вратите му. Те отвърнаха на погледа ми през бинокли за нощно виждане, които изглеждаха твърде не на място в този слънчев горещ ден, но си имаха своята изкривена логика. Ако бяха решили да превземат със сила банката, най-напред щяха да прекъснат електрозахранването, за да ни изловят като слепи котета в тъмнината.

Хеликоптерът постоя няколко секунди неподвижно във въздуха срещу прозорците на етажа, после отново полетя напред. Направи осем кръга около сградата, после отлетя нанякъде, но веднага бе заменен от друг. Отбелязах си наум номерата върху опашните плоскости. Малайзийската полиция разполагаше с общо шест хеликоптера на територията на цялата страна, а бе изпратила двата си най-нови специално за нас.

В банката цареше мъртвешка тишина. Бяхме преместили заложниците в едно от задните помещения и ги бяхме напомпали с достатъчно приспивателно, за да ги извадим от играта за няколко часа. Единствените звуци, които чувах, бяха пискливото съскане на горелката и ритмичното пулсиране на хеликоптерните ротори. Погледнах надолу. На трийсет и пет етажа под нас районът в радиус от три пресечки беше отцепен с полицейски коли и жълти бариери. Зад полицейските заграждения се беше образувало гигантско задръстване.

Бяхме в банката от четирийсет и седем минути.

Разбира се, причината за присъствието ни се намираше непосредствено зад мен, отвъд вратите с двойно заключване и непробиваемата за куршуми плексигласова стена. Все още не бяхме отворили тежката два тона тройно заключваща се врата на трезора. Джо се опитваше от четирийсет и пет минути да й хване цаката и едва сега започваше да се приближава към целта. Разбира се, вратите на трезорите изискват сериозни способности. Дори и най-добрите касоразбивачи в света се стараят да ги избягват. Колкото и бързо да работеше Джо, на нас все ни се струваше бавно. Докато той дупчеше и режеше с горелката, полицията струпваше сили отвън, а единственото, което можехме да направим, бе да гледаме.

Бяхме очаквали подобно развитие и бяхме взели необходимите предпазни мерки. Знаехме, че без полиция няма да мине. Никой не прекарва близо час в обир на банка, без да пристигне полиция. Ако бяхме извадили късмет, сега отвън пред входа щеше да има две-три патрулки и неколцина униформени с оръжие във фоайето на първия етаж. Вместо това над главите ни прелитаха хеликоптери, а елитни части на Кралската малайзийска полиция издигаха барикади около сградата. Каквото ни било писано, помислих си аз.

Звукът от пробиването на метала изпълваше помещението. Изобщо не твърдя, че мога да разбивам каси, но знам горе-долу как става. За да се отвори подобна врата, трябва в точно определен момент да бъдат зададени едновременно три отделни кода на три отделни шифрови брави. Всеки код съдържа три числа, всяко от които може да бъде от едно до осемдесет. Това означава, че сумарният код се състои от девет числа между едно и осемдесет всяко. Което се равнява на сто трилиона комбинации. Ако някой седне да набира ръчно по едно число на всеки пет секунди, ще са нужни сто милиарда години, за да налучка комбинацията. Възрастта на Вселената се изчислява на малко под четиринайсет милиарда години.

Джо Ландис се справи със задачата за по-малко от четирийсет и осем минути.

Използваше кислородна горелка, фиброскоп и устройство, наречено „черна кутия“, с което слушаше какво става вътре в механизма. Горелката представляваше прът, дълъг метър и осемдесет, свързан с бутилка чист кислород, който произвеждаше пламък с температура осем хиляди градуса по Целзий. С негова помощ Джо беше пробил малка дупчица в ключалката. После бе изчакал металът да се охлади, за да промуши фиброскопа през дупката и да огледа вътрешностите на заключващия механизъм. Черната кутия му служеше, за да чува с абсолютна прецизност и най-тихото щракване на вала, който движеше езичетата на ключалката. По този начин той бе успял да изравни в една линия прорезите в дисковете и, процедирайки отзад напред, да улучи комбинациите. Най-лесната част от задачата беше да коригира вътрешния часовник на трезора, за да отвори вратата веднага след задаването на комбинацията, а не с половинчасово закъснение, както беше програмиран. Джо беше най-добрият касоразбивач, който бях срещал.

В този момент чух гласа му:

— Момчета, вътре сме.

Музика за ушите ми.

Всички се затичахме към вратата на трезора. Видях как Джо набира кодовете. Челото му беше покрито с пот, но ръцете му не трепваха. Повъртя едната шифрова брава известно време напред-назад, после се прехвърли на втората, накрая на третата. Когато набра последното число, отвътре се чу щракване. Той завъртя лоста и огромната врата бавно се отвори.

Супер!

Трезорът беше обикновена стаичка с голи стени, пълна с купища пари. Розови рингити, лилави юани, резедави бати, сини рупии, оранжеви риели, зелени донги — валути във всички цветове на дъгата. Като се махнат парите обаче, не беше нищо особено. Сейф, само че по-голям.

Без да губим време, се заехме да опаковаме пачките банкноти. Бяхме изчислили, че ще са ни нужни около пет минути, а приключихме за четири и половина. Трябваше да си отваряме очите. Между банкнотите можеше да има поставени капани. Някои стекове бяха заредени с мастилени бомбички, готови да гръмнат, щом се отдалечат на трийсет метра от сградата. Стръв за шарани. Преди да опаковаме банкнотите, трябваше да ги претърсим за изненади. За разлика от федералния маркер обаче тези бомбички бяха големи, груби и лесни за откриване. Трябваше просто да прелистваме на ръка всяка пачка, което беше неудобство, но не и сериозна пречка — общо ни забави с не повече от минута.

След като отстранихме всички скрити мастилени бомбички, се заловихме да сваляме и изхвърляме зелените бандероли на пачките. Те не представляваха непосредствена заплаха, но щяха да се превърнат в проблем по-късно. Върху всеки бандерол беше отпечатано името на банката, което можеше да послужи за доказателство, че парите са от обира. Освободяхме ли се от бандеролите обаче, нищо вече не можеше да свърже парите с банката, която бяхме обрали.

Чух отново грохота на хеликоптерните двигатели над главите ни. Запитах се колко ли време щеше да мине, преди взвод командоси с автомати и бронежи- летки да връхлетят по стълбите от покрива. Видях как ръцете на Сю Мей трепереха, докато пълнеше черна торба за боклук с пачки банкноти от по хиляда рингита.

— Ще правим ли нещо по въпроса? — попита тя.

— По кой въпрос?

— За хеликоптера — каза тя.

— Първият ни план за бягство се провали — отвърнах аз. — Не можем да се чупим през покрива. Някой да се обади по радиото на карача.

Винсънт, който бе дошъл зад гърба ми, ме докосна по рамото и ми подаде малката черна радиостанция. Естествено, ченгетата улавяха със скенерите си целия радиочестотен спектър, но този модел „Моторола“ беше снабден с 256-битово заглушаващо устройство и дори да се настроеха постоянно на нашата честота, единственото, което щяха да чуят, беше бял шум. Натиснах копчето.

— Ало, миячът на прозорци?

— Тук — чух гласа на Олтън.

— Първият план за бягство се прецака. Минаваме на план Б. Вземи бронираната кола. Ще се измъкнем от сградата като охрана. Ако го направим умно, никой няма да разбере, че сме ние.

— Може да се издъним. Въпрос на време е ченгетата да се досетят, че сме ползвали директния асансьор. Може всеки момент да нахлуят тук и да обърнат гаража на стрелбище.

— Ще рискуваме — казах аз. — Бъди готов да потеглиш в мига, когато вратите на асансьора се разтворят.

— Побързайте.

— Край — казах аз и хвърлих радиостанцията на Винсънт.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попита Сю Мей.

— Ще внесем пари — отвърна Анджела.

Тя извади от джоба си двете златни ключета и ги вдигна нагоре. Бяха от лични сейфове в същата тази банка. Маркъс бе раздал такива на всички ни.

Ако си спомняте, управителят на банката бе предложил на Анджела личен сейф извън трезора на много изгодна цена. Месеци преди да започне подготовката за този удар, Маркъс бе наел дванайсет от най-големите сейфове в банката чрез една от офшорните си фирми. Всичко изглеждаше напълно легално — с наемни договори, платежни документи и тъй нататък, издадени на името на различни подставени лица. Засега и дванайсетте сейфа стояха празни.

Дошъл бе моментът да ги напълним.

Ето какъв беше планът: вместо да отнесем плячката със себе си, трябваше да я натъпчем в дванайсетте наети от Маркъс сейфа и да изчезнем. Работата е там, че дори при обир банката няма право да пипа личните сейфове на клиентите си, за да проверява какво има в тях. Те затова са лични, защото само клиентът има право да ги отваря. В случай на обир съдържанието им може да се проверява само със съдебна заповед. Ако сложехме парите в тях, можехме да дойдем след години с фалшиви документи и да си ги приберем напълно законно. Разбира се, двайсет процента принадлежаха на Маркъс, но какво от това? Той беше автор на плана, благодарение на който всички щяхме да бъдем неприлично богати.

Маркъс беше гений.

Сейфовете се оказаха наистина големи. Всеки беше с размери шейсет на шейсет на деветдесет сантиметра. Дванайсет сейфа правеха общо четири кубически метра. Достатъчно, за да съберат около три милиона банкноти. Приравнени към щатски долари, различните валути, които бяхме откраднали, възлизаха на някъде между трийсет и петдесет милиона — при това в използвани, абсолютно непроследими банкноти с непоредни номера. Усмихнах се и извадих ключовете от джоба си.

Трябваше просто да ги преместим на не повече от шест-седем метра.