Призрак

54

— Прави с нея каквото щеш — казах аз. — Сделката си остава същата.

Пресегнах се бавно през масата и вдигнах магнума за цевта. Беше тежък, все едно някой беше взел обикновен револвер и беше завързал тухла за дръжката му. В отговор човекът на Вълка извади изпод якето си къс пистолет с полимерна обшивка и го насочи към мен. Беше 22-калибров автоматик с цев, по-къса от кредитна карта. Едва ли беше особено точен, но от такова разстояние човекът трябваше да е сляп, за да не ме улучи.

— По-полека, Призрак — обади се Вълка.

— Искам просто да ти демонстрирам колко ми пука - казах аз.

Отворих барабана и му го показах. Вътре имаше два патрона вместо един, така че шансовете бяха радикално изменени. Завъртях барабана и допрях дулото до слепоочието си. Спусъкът беше гладък като коприна. Барабанът се премести с една позиция и ударникът падна.

Щрак.

Дръпнах отново спусъка. Чух как барабанът се премести с още една позиция, гнездото се застопори срещу цевта, ударникът падна.

Щрак.

Изражението на Вълка се промени. Стана някак неспокоен. Не знаеше какво може да очаква от мен. Може би си мислеше, че съм решил да си пръсна черепа само за да му покажа, че не ми пука. Размърда се на стола си.

Дръпнах отново спусъка.

Щрак.

Поставих револвера на масата и направих знак на бияча с коженото яке.

— Преди да продължим играта, може ли да помоля за една цигара?

Той ми кимна и дори се усмихна. Сигурно го бях впечатлил. Пристъпи напред, без да отклонява пистолета встрани, докато с другата си ръка изтръска едно марлборо от пакета. Извади бензинова запалка от джоба на якето си и се наведе да ми поднесе огънче. Стиснах цигарата между устните си и изчаках да се приближи. Дръпнах два пъти от цигарата, грабнах магнума от масата, притиснах го под брадичката му и натиснах спусъка.

Бам.

Трясъкът беше приглушен, както когато се стреля през възглавница. Куршумът отвори звездообразна дупка в темето му и издуха мозъка му към тавана. Разширяващите се газове обелиха меките тъкани от черепа му и ги разпиляха във всички посоки, примесени с кръв и парченца кости.

Ритнах с крак масата и продължих да бутам напред. Вълка падна и тежкото парче шперплат го затисна отгоре. Целта ми не беше да го убивам, а да го обезвредя временно, докато се оправя с хората му. Извърнах се и насочих оръжието към скинара, който се бе появил на вратата. Натиснах няколко пъти спусъка, но нищо не се случи. Ударникът щракаше на празно.

Първият патрон, който Вълка бе заредил в барабана, беше или съзнателно изпразнен от заряд, или просто дефектен.

Скинарят се ухили злобно и се нахвърли върху мен. И двамата нямахме заредени оръжия, така че преминахме към ръкопашен бой. Той изби магнума от ръката ми, сякаш пъдеше муха. Аз му забих едно ляво кроше, но той беше като излян от бетон. Годините на лоста и успоредката в карето на затвора го бяха превърнали в неугледна, но неуязвима статуя. Първите ми няколко удара отидоха на вятъра. Същото не можеше да се каже за неговите. Той ме улучи с юмрук в слънчевия сплит и ми изкара въздуха; ако ме беше ударил два пръста по-нагоре, можеше да ми строши някое ребро. Изобщо не си дадох труда да се прикривам и хвърлих всичките си сили в нападение. Фраснах му един ъперкът и усетих как ченето му се захлопна, а малкото останали зъби в устата му се разклатиха. Беше удар, достатъчен да убие повечето нормални хора, но не и този тип. Той остана непоклатим на мястото си. Захили ми се, сякаш за да ми каже: Толкова ли умееш? После ме сграбчи с ръце за шията и ме запрати в стената с такава сила, че в краката ми се зарони мазилка. След което започна да стиска. Докато ме душеше, успях да го ударя четири-пет пъти в торса, но ефектът беше нулев. Зрението ми започна да се замъглява, кръвта в дробовете ми не се окисляваше.

Вдигнах ръка и стоварих лакътя си като чук върху меките тъкани от вътрешната страна на бицепса му. Ударът попадна точно във вената, в която се друсаше, сред множеството следи от убождания. Чух как дългата кост на ръката му изпука. Той ме пусна и залитна назад, обзет от жестока болка.

Без да губя време, стоварих един юмрук в носа му, размазвайки хрущяла. От силата на удара кожата на ръката ми се разкъса и обля лицето му в кръв. Стоварих му едно кроше с другата ръка; тялото му се отметна назад, сякаш го бе блъснал товарен влак. Вече и двете ми ръце кървяха. Той направи лъжливо движение и понечи да ме препъне, но аз вече бях набрал сериозна преднина. Вдигнах ръка и му стоварих още един удар с лакът, този път на онова място от черепа, където се събират всички костни шевове. Добрата стара черепна гимнастика. Той залитна назад, зашеметен. Аз се хвърлих върху него, обърнах го с гръб и обвих ръка около шията му, като едновременно с това забих лакът в тила му, между черепа и гръбнака. Трябваше да го задържа така десет секунди. Обикновено са достатъчни, тъй като притокът на кислород към мозъка е прекъснат напълно. Тази хватка е много по-ефикасна от обикновеното душене. Десет секунди и човек угасва като лаптоп, на който си натиснал бутона за захранването.

Скинарят залиташе като пиян из стаята, опитвайки се да се освободи от ръката ми, която притискаше сънната му артерия. Блъсна ме заднешком в стената, но аз не го пусках. Кръвта от ръката ми се стичаше по челото му и го заслепяваше. От гърлото му не излизаше звук. Отвори уста като риба на сухо, после тялото му омекна, краката му се подгънаха. Пуснах го и той се строполи по очи на пода като чувал с картофи. След няколко часа щеше да се събуди с най-ужасното главоболие в целия си живот.

Междувременно Вълка се бе измъкнал изпод масата и пълзеше към пистолета, паднал от ръката на мъртвия му бодигард. Аз се затичах и го изритах надалече точно когато ръката му посягаше към него. Пистолетът се плъзна по пода и падна в една дупка между дъските. Чу се плясък на вода.

Вълка вдигна лице и ме погледна, като разтърсваше ръката, която току-що бях ритнал. После отново запълзя, този път към вратата, но се спря, когато му преградих пътя. Костюмът му беше съсипан. Аз го вдигнах за яката и казах:

— Само ми дай повод…

— Сто и петдесет бона — успя да изрече той. — В хотела. Дай ми само час. Ако и това не те удовлетвори, ще се видим в ада.

— Кой е номерът на стаята?

— Аз съм в президентския апартамент — каза той. — И без игрички този път.

Пуснах го обратно на пода и излязох.