Призрак

57

Пристигнах в „Атлантик Риджьнси“ след двайсет минути. Имах смътното усещане, че допускам грешка, като отивам там. Дори обещаните пари да ме очакваха, завързани с панделка, мястото на срещата не изглеждаше никак безопасно. В стъклените врати на страничния вход се виждаха още дупките от куршуми; отпред стоеше охранител, който подканваше зяпачите да не се застояват.

Мразя да посещавам места, където е било извършено престъпление. Дори да не съм го извършил аз. Като постъпка това подхранва един от най-негативните стереотипи — този за престъпника самохвалко, който се връща, отново и отново, да се наслади на плодовете на своя труд. Подобно поведение лично на мен ми се струва срамно. Един професионалист отива, свършва си работата и се изпарява. Навъртайки се наоколо, той само увеличава шансовете си да се озове в затвора.

Мушнах узито под платненото капаче на синята чанта от кевлар. Преметнах каишката й през рамо и се поупражнявах да вадя оръжието толкова бързо, колкото позволяваше тясното пространство между облегалката и таблото. Ако допуснех, че апартаментът на Вълка беше наистина президентският, можеше да се очаква в него да има пет или шест спални, голяма всекидневна, трапезария и дори самостоятелна кухня. Най-вероятно парите бяха в стенен сейф в дрешника към основната спалня. Направих наум някои бързи изчисления. В апартамента като нищо можеше да има половин дузина въоръжени мъже. Нещо ме караше да си мисля, че дори след като петима от хората му бяха извън строя, за Вълка едва ли щеше да бъде проблем намирането на нови доброволци. По-скоро щяха да му свършат пушкалата, отколкото мъжете, готови да стрелят с тях.

Слязох от колата. Макар да наближаваше десет часа в неделя вечер, „Риджънси“ беше осветен като коледна елха. От улицата чувах музиката в салоните и звънчетата, известяващи падането на джакпота. Нощта в Атлантик Сити беше в разгара си. Погледнах часовника си.

Оставаха още осем часа.

Минах през казиното и се насочих към хотелската част. Чантата с парите висеше от рамото ми. Никъде нямаше метални детектори, така че внесох безпроблемно узито. Чувствах се някак странно да връщам парите там, където поначало си им беше мястото. Необичайността на ситуацията ми действаше в известен смисъл вълнуващо. Сякаш със самото си преминаване покрай игралните маси аз отново задигах федералната пратка. Едва сега започвах да разбирам защо някои престъпници обичат да навестяват от време на време обекта на престъплението си. Бях като зрящ сред слепци. Знаех неща, които те не можеха дори да си представят.

На рецепцията имаше трима дежурни. Отпред се бе оформила опашка. Наредих се след група туристи с хавайски ризи. Когато дойде редът ми, аз се ухилих на рецепционистката с всичките си трийсет и два зъба и казах:

— Дойдох да взема ключа за стаята.

— В коя стая сте? — попита тя.

— Аз съм с компанията в президентския апартамент.

— На чие име е резервацията?

— Търнър — отвърнах аз.

Огледах се по инстинкт за охрана и шефове на залата, после обходих с поглед тавана за охранителни камери. Бяха твърде много, за да си струва да ги броя. На всеки метър и половина от тавана висеше малка черна полусфера. Вероятно във всеки един момент ме улавяха шест или седем камери. Рецепционистката ми издаде нова магнитна карта и усмихнато я плъзна през плота към мен.

Взех асансьора за последния етаж. Там имаше една-единствена двойна махагонова врата. Дълъг коридор водеше към нея.

Апартаментът.

Плъзнах картата си в отвора и влязох, без да чукам.

Вратата водеше към атриум в римски стил. В средата имаше кръгъл басейн, от който се издигаше гипсова фигура на богинята Юнона. Огромни дорийски колони поддържаха високия таван, стените бяха покрити със стенописи, напомнящи за Античността. Подът беше от черен и бял мрамор. Други махагонови врати водеха към различни помещения. Апартаментът изцяло съответстваше на представите ми за Вълка. Всеки детайл беше екстравагантен до абсурд. Позлатата и гипсовите орнаменти му придаваха привкус на лесно спечелени пари и просташка показност.

Зад басейна бяха застанали двама мъже с костюми.

Те по нищо не приличаха на горилите, с които бях виждал Вълка. Бяха добре облечени, гладко избръснати, в отлична форма. Костюмите им бяха шити по поръчка. И двамата носеха очила със златни рамки, но без излишни орнаменти и не изглеждаха никак изненадани да ме видят. Единият стоеше до статуята, на пода в краката му имаше черна пътна чанта. Другият бе заел позиция на метър-два встрани и държеше в ръка деветмилиметрова берета. Още щом пристъпих прага, той вдигна пистолета и се прицели в главата ми.

— Дошъл съм, за да правим трампа — казах аз.