Призрак

8

Аз от федерални агенти не бягам. Бягам от ченгета, разбира се, защото при тях имам шанс да им се изплъзна. Но да бягаш от федерален агент е все едно да се опитваш да се скриеш в лабиринт. Можеш най-много да си продължиш мъките известно време, но в крайна сметка минотавърът винаги те открива. Федералните не играят игрички. Те винаги хващат онзи, който им трябва, така че най-добре е да не им трябваш.

Единственото решение е да им играеш по свирката. Не забързах, нито забавих ход. Просто се облегнах на движещия се парапет на ескалатора и се оставих да ме отведе бавно при нея.

Знаех, че жената е от ФБР. Костюмът й беше измачкан по съответния начин, подметките на удобните й кожени обувки с ниски токове бяха износени в съответната степен. Кожата й беше с цвят на сметана за кафе. Беше стройна, но не кльощава. Имаше си всичко и всичко й беше на място. Лицето й изразяваше строга интелигентност. Казах си, че може би е плувкиня. Вълнистата й кафява коса беше изпъната назад и вързана на опашка.

Тя ми прегради пътя и разтвори кожен калъф със значка. Значката беше малка, златна и изобразяваше орел с разперени крила и надпис „Федерално бюро за разследване“.

— Вие ли сте пътникът от чесната?

— Да — отвърнах аз.

— Може ли да поговорим?

— За какво става дума?

— Познавате ли човек на име Маркъс Хейс?

Не отговорих. Поне не веднага. И щях да си тръгна още в този момент, ако тя не беше толкова дяволски хубава.

— Съжалявам — казах аз. — Бъркате ме с някого. Не познавам човек с такова име.

— Току-що слязохте от самолета му, затова се хващам на бас, че го познавате.

— Може ли пак да видя значката ви?

— Покажете ми документ за самоличност и ще я видите.

Помислих секунда-две. За такива случаи хората си носят фалшиви шофьорски книжки. Туристическите агенти им хвърлят един поглед, колкото да отбият номера, а редовите полицаи дори не са обучени да различават висококачествените фалшификати от истинските, защото всеки щат си има различни защити. Но Джак Мортън беше чист. Ако исках да рискувам, можех да й покажа шофьорската му книжка почти със същия нулев риск, както и ако откажех да й покажа каквото и да било. Беше мое право да се обърна и да си тръгна, но това щеше да й се стори подозрително.

Извадих шофьорската книжка от портфейла си. Тя погледна снимката, после мен. Бяхме идентични. Сякаш се бях снимал преди час. Ако подозираше, че книжката е фалшива, с нищо не го показа.

Върна ми я, после свали кожения калъф от колана си и ми го подаде. Беше тънък, от мека кожа, със златни инсигнии и прозрачен джоб, в който се виждаше служебна карта. Ребека Лин Блекър. Метър и шейсет и пет, със светли очи, загар, малко над трийсетте. Извадих картата и я потърках между пръстите си. Изглеждаше автентична.

Вдигнах поглед към нея.

— Е, добре — казах.

Тя си взе значката.

— Господин Мортън, вие сте от Сиатъл, нали?

— Да.

— Чухте ли за обира на бронираната кола тази сутрин?

— Видях го по новините, докато пътувах насам.

— Аз пък не. На мен ми се обадиха по телефона. В отпуск съм, разбирате ли? Двуседмична почивка в Кейп Мей. Тази сутрин тъкмо бях станала и се канех да изляза да потичам по плажа, и ми се обади първо началникът на бюрото в Трентън, после дежурният в полицейското управление на Атлантик Сити. Карах три часа, за да се добера до тук. А шосетата са задръстени, не ви е работа. Не бях пила дори кафе, нямах време един душ да си взема. Просто карах и се молех полицията в Трентън да си е свършила работата, докато пристигна. Оказа се, че нищо не са направили. Почнах да въртя телефони. И какво, мислите, открих? Че броени часове след като тук се бяха водили епични битки, служители от регионалното бюро в Сиатъл са заснели среща между един небезизвестен престъпен бос и непознат мъж. Час след това въпросният бос е разпоредил да заредят с гориво частен „Чесна Сайтейшън“ и го е изпратил през цял континент чак тук. Нашето летище не е голямо, Джак. Не приемаме всеки ден полети като този.

— Непознат мъж, а?

— Бял, метър и осемдесет, на трийсет и нещо, с кестенява коса и кафяви очи.

— Значи вече знаете, че не съм бил аз.

— Зададох ви въпрос за Маркъс Хейс.

— По описанието ви прилича на човек, който обича залаганията.

Тя поклати глава. По лицето й премина нещо като усмивка.

— Какво правите тук, господин Мортън?

— На почивка съм.

— Маркъс ви е пратил да разчистите след неговите хора.

— Никой никъде не ме е пращал.

— Вижте, разбирам — каза тя. — Каже ли човек като него: „Скачай“, скачаш. Чела съм досието му. Рекет, убийства, дрога, банкови обири в десетина държави. Ако някой като него беше поискал да му свърша нещо, щях да си река, че нямам избор. Или това, или затвор. Но нека бъда откровена. Констатирала съм, че работя най-добре, когато работя за себе си. А пък този уикенд съм сама, нямам началници над главата. На ваше място не бих си навирала носа, където не ми е работа. Аз съм много добра в това, което върша.

Тя ми подаде визитка, на която бяха напечатани няколко имена. Нейното беше най-отдолу.

— Ако все пак размислите — каза тя, — обадете ми се.