Призрак

16

Под колата имаше двайсетлитрова туба за гориво в сребристо и кафяво, отстрани с жълта лепенка — знак за опасност. Капачката й беше повредена и около нея се беше събрала локва течност. Веднага се досетих какво беше това: газ за горене. Петролен дериват, който се продава под търговската марка „Коулман“. Изключително огнеопасен. Който бавно се изпаряваше изпод доджа.

Нещо повече — тубата беше там повече от дванайсет часа.

Като начинаещ, за първите си банкови обири вземах всеки, който се навиеше. Веднъж попаднах на един карач, който беше голямо конте, винаги чистичък и с изряден вид. Косата му беше зализана с гел, който си купуваше в малки тенекиени кутийки. Освен това много си падаше по думата готски. Готска кола, готски костюм, готски патъци. Караше сребристо шелби GT500, толкова добре запазено, сякаш беше минало през машината на времето. Двигателят му светеше като годежен пръстен, върху боята му муха можеше да си изкълчи краката. Той беше влюбен в него. След един обир на банка в Болтимор, в който бях участвал, преструвайки се на заможен клиент, бяхме отмъкнали шестстотин хиляди долара в чисто нови банкноти, но ченгетата по някакъв начин бяха открили къде ще се прекачим от крадената кола на шелбито. Той не се поколеба и за миг. Щом решихме, че за момент сме им се изплъзнали, паркирахме в странична уличка и докато аз крадях трета кола от паркинга на един хотел, той отиде до близкия магазин и купи туба „Коулман“ с дебитна карта на чуждо име. Касиерката дори не го бе погледнала, заета да надува розови балончета дъвка. Той изля цялото количество през прозореца на шофьорската врата, драсна клечка кибрит и остави любовта на живота си да изгори, без дори да се обърне да я погледне. Това GT500 беше всичко за него, но се превърна в овъглена купчина метал. Докато пристигне полицията, от шелбито бе останал само цилиндровият блок. Всичко останало — чисто новата стереоуредба, шитите на ръка кожени седалки, правеният по поръчка спойлер отпред — беше на пепел. Със своя дял от откраднатото той можеше да си купи цял автопарк шелбита, но все ми казваше, че новото му GT500 не било като онова. Там бе изгоряла и душата му.

Инстинктивно направих три крачки назад, защото си спомних как моят карач наричаше течността.

Заличител.

Избягах от отровните изпарения. Излязох навън и поех дълбоко въздух. Знаех на какво е способна — да превърне месингови гилзи в локви разтопен метал, плът в сажди, кости в пепел.

Помислих си дали да не се върна при колата, за да довърша започнатото от Рибънс. Една искра щеше да заличи всякакви веществени доказателства. Фойерверк като на Четвърти юли. Хапчетата в жабката щяха да се изпарят. Патроните да накапят като восък по шасито. Целият хангар щеше да отиде.

Но имаше още нещо.

В хангара имаше следи, които не бях проучил докрай. На един експерт колата можеше да разкаже много. Аз бях установил само душевното състояние на Рибънс, физическото му здраве и плановете му за бягство. Но имаше още. Какви бяха тези следи, които водеха навън от хангара? От каква кола бяха? Освен това минута след като хвърлех клечката под онази развалина, полицията щеше да довтаса, а аз още не бях приключил тук.

Защо самият Рибънс не беше запалил колата? Беше заложил тубата със заличителя, но защо не бе довел нещата до край? Всичко беше готово, не беше нужно голямо усилие. Само една клечка кибрит. Да се драсне клечка кибрит не е чак толкова лесно, когато човек е с ръкавици или се съвзема от шока на огнестрелна рана — да не говорим, ако преди това се е надрусал с четвърт грам метамфетамин, — но не е и невъзможно. Може пък да е опитал, казах си аз. Кибритът не е толкова безотказен, колкото си мислят хората. В осемдесет процента от случаите хвърлена клечка угасва, преди да е паднала на земята. А понякога, дори и да падне запалена в горивото, не се случва нищо. Веднъж видях с очите си как някакъв тип хвърли фас в кофа с бензин. Фасът изсъска и угасна, точно както човекът беше казал, че ще стане. За да има огън, са нужни гориво и кислород. При течните горива, особено в затворени съдове, често няма достатъчно кислород наоколо, за да се възпламенят от едно отделно пламъче. Но това не ми звучеше убедително. Ако Рибънс беше способен да докара нещата дотук, още много малко му бе трябвало, за да запали доджа. В колата имаше достатъчно веществени доказателства, за да бъде вкаран в затвора. По дяволите, дори да нямаше кибрит, можеше да изстреля един откос от автомата си в локвата гориво. Не, тук имаше нещо, което ми убягваше.

Извадих телефона от джоба си и няколко секунди гледах съсредоточено клавиатурата, докато номерът не изплува пред мен сякаш от само себе си.

Логистични VIP услуги.

Отговориха на втората секунда.

— Александър Лейкс на телефона.

— Трябва ми карач.

— Моля?

— Човек, който да познава колите. Вие предлагате ли такива услуги, или само набавяте автомобила?

— Работим с няколко сервиза. За къде да предам…?

— Не искам сервизен механик, искам карач. Човек, който разбира само от смяна на масла, не ми върши работа. Търся такъв, който да види кални следи от гуми и да ми каже от каква кола са. При това да е дискретен, да не задава въпроси и да приема заплащане в брой. И да познава колите като петте си пръста.

Лейкс не отговори веднага. Мислеше.

Накрая каза:

— Мисля, че можем да осигурим такъв.

Чух как Лейкс отива с телефона си в друга стая. Поради естеството на работата ми наборът от имена и телефонни номера в главата ми можеше да се събере върху една страница от телефонно тефтерче. Аз разчитам на други хора — стратези, диспечери — да познават нужните ми специалисти. Така е по-безопасно в повечето случаи. В далечината се чуваха щурци. После Александър прошепна в ухото ми:

— Има един човек на име Спенсър Рандъл, с когото сме работили и преди. Мои клиенти са го използвали като шофьор при извънредни ситуации. Голям професионалист, абсолютно дискретен. Един от най-добрите карачи, които познавам.

— Разбира ли от коли?

— Повече от всеки друг.

— В града ли живее?

— Има автосервиз в Делауер.

— Нямаш ли човек наоколо? Делауер е далече.

— Сър, както бях споменал, ние не държим списъци с клиенти. Само с активи.

Поклатих глава.

— И имате само този Рандъл, така ли?

— Съжалявам, сър. Ако разполагах с няколко часа…

— Дай ми номера.

В слушалката се чуха тихо бръмчене на компютър и звук на намален телевизор. Стори ми се, че долавям и детски гласове. Той ми издиктува бавно номера, а на мен ми бе нужно да го чуя само веднъж. Прекъснах разговора и го набрах.

Телефонът отсреща звъня седем пъти. Когато накрая някой вдигна, по шумовете в слушалката беше ясно, че съм попаднал на автоработилница. Някакъв мъж се изкашля.

— Тук е Спенсър Рандъл. С кого разговарям?

— Казвам се Джак — рекох аз.

— И какво мога да направя за теб, Джак?

— Трябва ми карач.

По линията настъпи тишина. Карач е термин, който се ползва изключително само в подземния свят и датира от епохата на най-ранните банкови обири, още преди Джон Дилинджьр и Чикагската банда. Измислен е от германец на име Херман Лам, който се слави като родоначалник на позицията стратег. Бивш военен, Лам бил първият, който планирал обирите си като тактически операции. Преди това обирът на банка бил несръчна, кървава, аматьорска импровизация. Лам избрал думата карач за шофьора на колата, използвана при бягството, във време, когато общоприета била думата водач, асоциирана предимно с карети и конски впрягове.

— Кой ти даде номера ми? — попита накрая Спенсър.

— Човек на име Лейкс. Познаваш ли го?

— Да, познавам го — каза той.

— Разбрах, че си в Делауер — рекох аз.

— В Уилмингтън. Имам работилница.

— Аз съм в Атлантик Сити. Готов съм да ти дам хиляда долара за един час работа, но трябва да стане веднага.

— Искам първо да чуя подробностите.

Замислих се какво да му кажа.

— Мисля, че би било по-добре да видиш на място.

— В такъв случай отговорът ми е: не. Не приемам поръчки, без да знам за какво става дума. Не би трябвало дори да водя този разговор. Та аз не знам кой си, по дяволите. Не познавам гласа ти. Откъде да знам, че не се опитваш да ме набуташ в някаква схема с крадени коли!

— Няма такова нещо.

— А какво има тогава?

— Просто те моля да хвърлиш един поглед и да ми кажеш какво мислиш. Нищо не те застрашава.

— Искам повече от хиляда долара. Ти какво ще изкараш от тази работа?

— Нищо.

— Глупости. Никой не работи за нищо.

— Е, нека съм никой. Решавай, Спенсър. Сега или никога.

— Пет хиляди. Освен това никога не бягам от ченгетата. Видя ли мигащи лампи, отбивам и спирам. От моя страна всичко си е законно.

— Три.

— Става. Къде да се срещнем?

Погледнах часовника си.

— Пред киното до летището — казах аз. — Хвани изхода за Плезантвил. Няма как да се загубиш. Чакам те след час.

— Аз съм на три часа от там.

— Ти си карач. Ако ми трябваше шофьор за неделни разходки, щях да си търся другаде.

Затворих и пуснах телефона на земята. Вече и на открито се усещаха изпаренията.

Извърнах глава настрани и смачках телефона с тока на обувката си. Той се пречупи на две и киселината от батерията му изтече настрани като кетчуп от еднократно пакетче.

Време беше да тръгвам. Току-що бях пожертвал три хиляди долара, цял час от времето си и единия от телефоните си, но поне си бях набавил карач. Не е зле, помислих си.

Тръгнах към мястото, където бях оставил хондата. Докато се промушвах пред дупката в оградата, погледнах часовника си. Беше девет вечерта, оставаха още трийсет и три часа.

И тогава забелязах черния събърбан, който ме чакаше.