Призрак

33

Докато карах, първите слънчеви лъчи оцветиха в червено върховете на небостъргачите. Гледката нямаше нищо общо с онези огромни, величествени изгреви, които могат да се видят само по туристическите дипляни. Слънцето приличаше по-скоро на мътен морски фар, някъде доста далече от брега, чийто лъч постепенно се усилваше. От утринната мъгла всичко лепнеше в солена роса.

Кожата ми миришеше на спечена кръв.

Колата на Лейкс беше чисто ново „Бентли Континентал“ в цвят черен металик с кремави кожени седалки. Мощна и скъпа играчка, с голям компютърен екран на централната конзола, от който се командваше всичко. Когато запалих двигателя, в купето нахлу любимата музика на Лейкс: Четирите годишни времена“ на Вивалди. Колата потегли с котешко мъркане.

В покрития паркинг на хотел „Челси“ поднових грима си. Ако дори Лейкс бе забелязал разликата, Блекър щеше моментално да ме разкрие. За радост, след като вече веднъж се бях дегизирал, освежаването не отне кой знае колко време. Големите промени си бяха на мястото от предишния ден. Косата, цветът на очите, очилата, походката, гласът. Необходимо беше само да пооправя тук-там бръчките и да освежа цвета на лицето си. Когато приключих, бях като нов. Без костюма не изглеждах много убедително, но трябваше да се справя с това, с което разполагах.

Десет минути по-късно паркирах срещу хотела и поставих в брояча монети за половин час. Кафенето на, Делси“ започваше да се оживява. Ребека Блекър ме очакваше до бара, седнала с кръстосани крака в едно от комфортните кожени кресла с лице към вратата, сякаш очакваше да закъснея. И разбира се, не се бе излъгала. Цигарата в ръката й беше изгоряла до филтъра. Тя ме забеляза веднага и вдигна ръка, сякаш имаше опасност да не я видя.

Когато се приближих, пусна фаса в чашата си с кафе и каза:

— Трябва да ти кажа, Джак, че съм изненадана. Не очаквах да дойдеш.

Не отговорих, само се настаних в креслото срещу нея.

— Този път не си с костюм — учуди се тя.

— На химическо е — отвърнах аз. — Пушенето на обществени места не е ли забранено?

— Въоръжени грабежи също са забранени, но това не пречи да се случват.

Тя ме изгледа и извади нова цигара. Ако не знаех, че цяла нощ е била на крак, никога не бих могъл да предположа. Сакото й беше смачкано около лактите, а блузата й разкопчана до второто копче, но погледът й беше бистър, очната линия — сякаш току-що нанесена. Кичурите на гъстата й коса се спускаха меко надолу до раменете. Барманът се запъти към нас, но тя го отпрати с движение на ръката.

— Отидох до онова място край шосето, за което ми каза — продължи тя. — Знаеш ли, имаш лошия навик да се набутваш между шамарите. Колата, която си запалил, е собственост на Харихан Търнър.

Вдигнах рамене.

— Не разбирам за какво ми говориш.

— Започна да ми писва да чувам все едно и също.

Поклатих глава. Нямаше да изтръгне от мен отговора, който искаше. Тя въздъхна.

— Имаш ли някаква представа кой е Харихан Търнър?

— Онзи, дето му викат вълк, нали?

— Същият — рече тя. — Не вълк, а Вълка. Нещо като благородническа титла. Човекът се изживява като едва ли не собственик на този град. И не е далече от истината. В различно време сме го прибирали за убийство, дрога, детска проституция, какво ли не, но никога нищо не сме успявали да докажем. Надул се е, все едно е кмет на Атлантик Сити.

— Както ми го описваш, изглежда пълен боклук.

— Да, но боклук с пари. Губила съм свидетели срещу него.

— Правосъдието в действие.

Тя направи гримаса.

— Трябва да провериш дали не е забъркан в онзи обир, за който ми разправяше — казах аз. — Човек като него би се изкушил да удари едно казино.

— Имаш ли основание да твърдиш това?

— Наречи го любителско мнение на съвестен гражданин.

— Хайде, хайде.

— Нещо не съм ти обещавал — казах аз. — Ако си въобразяваш, че ще ти сервирам готови решения на тепсия и с розова панделка, лъжеш се. Казвам ти само какво бих направил на твое място. С което ти давам повод да ме държиш близо до себе си.

— По-скоро ми даваш основание да не те прибера на топло.

Кимнах.

— И това също.

Блекър се облегна назад в креслото си.

— От моя гледна точка ми прилича, че се мъчиш да се измъкнеш, топейки другиго. Пробутваш ми някакви щуротии за Харихан Търнър, за да отвлечеш вниманието ми от Маркъс Хейс, но много добре знаеш, че няма да го оставя.

Поклатих глава.

— Нищо не си разбрала. Надявам се да хванеш и двамата. Надявам се да хванеш всички замесени в този удар и да ги тикнеш в затвора за вечни времена. Ако тоя Вълк е наполовина толкова лош, колкото изглежда, и доживотна присъда му е малко.

Тя изсумтя.

— Така е.

— Само че трябва да търсиш в правилната посока. Първия път ми каза, че не ти дреме дори Маркъс Хейс да оберял Форт Нокс. Така да е. За Вълка обаче ти дреме. Ако успееш да го прибереш за тази история, би било голям успех за теб.

— Е, къде тогава да търся, страннико?

— Открий третия стрелец — казах аз. — Това ще ни даде тема за разговор.

Известно време и двамата мълчахме. Блекър ме гледаше в очите и издишваше цигарен дим. Разбираше, че не може да изтръгне повече от мен. Все пак и аз поемах сериозен риск. Тя знаеше, че по някакъв начин съм замесен в случая, но че няма да кажа нищо, с което да се инкриминирам. Трябваше да запазя дистанция. И тя го разбираше. Ако искаше моята помощ, трябваше да играе моята игра. Разбира се, не беше нужно това да й харесва. Гледаше ме като майка, която иска детето й да спре да й лази по нервите.

— Кой си ти всъщност? — попита накрая тя.

— Тази тема вече я минахме.

— Да бе, да.

— Казах ти кой съм.

— Не. Разправи ми някаква историйка, която между другото е въздух под налягане.

— Аз съм този, който казвам, че съм. Човек в отпуск.

— Не съм длъжна да ти търпя глупостите, нали разбираш?

— Вярно, не си. Но и двамата седим тук и това би трябвало да значи нещо.

— Значи, и още как — каза тя. — Значи, че знам какво се опитваш да постигнеш. И то не е единственото.

— И какво още знаеш?

— Знам, че имаш някакви скрити цели. За които не ми казваш. За които може би и на Маркъс не си казал. Знаеш повече, отколкото показваш външно. Според мен доста повече.

— Казах ти кой съм.

Тя кимна, сякаш бе чула достатъчно. Аз я разигравах наистина, но и тя ме разиграваше. За момент ми се стори, че видях в погледа й истинска умора.

Тя пусна фаса си в чашата с кафе, той изсъска и угасна.

— Знам, че не си Джак Мортън. И мога да го докажа.