Призрак

40

Нямах ни най-малка представа как ще протече операцията. Не си спомням и много от случилото се в дните преди удара; спомням си само, че се чувствах едновременно възбуден и уплашен. Уплахата си е част от задачата, разбира се. Всеки, който твърди, че не се страхува да влезе в банка с изваден пистолет, е куку. Но понеже на нас не ни беше за пръв път, си мислех, че знам в какво се набърквам. Че владея хватките на банковия обир. Мислех си, че познавам самата банка. Както и хората, с които работя. Мислех си, че съм осмислил грешката, която бях направил, и че познавам рисковете, свързани с нея.

Колко се бях лъгал…

В седем сутринта в деня на обира карачът дойде да ме вземе от уговореното място със стар ван без прозорци. Отстрани на каросерията имаше надписи на смесица от английски, арабски и малайски, рекламиращи фирма за миене на фасадни стъкла в Субанг Джая. Миячите на стъкла имат достъп практически навсякъде в центъра на големия град. Охраните на сгради и пазачите на паркинги ги толерират, защото кой би се хванал на работа, изискваща да виси по цял ден като паяк четирийсет етажа над земята и да стърже курешки от фасадата? Олтън ми кимна, захапал цигара между зъбите си. Аз отворих задните врати и се качих. Кожените му шофьорски ръкавици поскърцваха върху волана.

Това беше планът: карачът ни взема един по един от различни места в града, свършваме работата и още същия ден напускаме страната. След случилото се в Гентинг операцията бе станала много по-рискована, но ние бяхме готови да поемем риска. Взехме Анджела от входа за доставчици зад хотел „Краун Плаза“, а Винсънт и Манчини ни чакаха на една автобусна спирка във финансовия квартал, под билборд, рекламиращ мобилен телефон. Джо Ландис и Сю Мей закусваха в едно кафене до гората.

Всички бяха изпълнени с ентусиазъм освен Анджела. Преди удар тя обикновено кипеше от позитивна енергия, но този път беше студена и дистанцирана, зареяла поглед през стъклото на вана. Премяташе в устата си никотинова дъвка. Повече от всичко исках да поговоря с нея, но си давах сметка, че моментът не бе подходящ. Тя имаше нужда от тишина и усамотение.

След като всички се събрахме, карачът спря на един запустял паркинг на същата улица, където се намираше сградата на Банк ъф Уелс. Започнахме да се преобличаме. Винсънт, Манчини и аз трябваше да влезем в сградата като охрана. Имахме фуражки с логото на фирма за бронирани коли; очите ни бяха скрити зад черни очила. Нахлузихме върху дрехите си широките униформи, които трябваше да свалим за двайсет секунди, докато пътувахме в асансьора, за да се появим като съвсем различни хора на етажа на банката. Манчини препаса чисто нов кобур. Видях го как извади едната от пушките от торбата, зареди четири яркочервени патрона със сачми „двойна нула“ и я плъзна в кобура. На колана му бяха закачени няколко малки, но мощни гранати със сълзотворен газ. След като облече униформата, по нищо не личеше какво носи отдолу. Манчини отвори кутия с патрони за помпата и натъпка шестте си джоба с тях.

— Още колко време ще чакаме тук? — попита Сю Мей.

— Нямаш ли часовник?

— Искам да кажа, какво всъщност чакаме?

Анджела се пресегна напред и посочи с пръст сателитния телефон на таблото.

Не знам точно колко време висяхме там, но със сигурност ми се стори твърде дълго. Усещахме мириса си. На грес и бензин, на цигари и алкохол, на карамфил, кориандър и черен пипер. 'Гясното затворено пространство усилваше и най-тихия звук. Олтън извади цигара, но Джо Ландис спря ръката му, която държеше запалката.

— Имаш ли представа колко нитроглицерин нося в сака си?

Карачът направи гримаса и метна незапалената цигара през прозореца.

— Искаш да кажеш, че не мога да пуша, докато не приключим с тази история?

— Ето — обади се Винсънт, — донесли сме нещо и за теб.

Манчини извади от джоба си малък флакон и изсипа около четвърт грам кокаин върху картонената кутия с патрони. Оформи няколко нескопосни бели линии с нокътя на кутрето си и смръкна първата. Втори беше Винсънт, после Джо и Олтън. Аз седях и ги слушах как смъркат, докато във флакона не остана нищо.

В този момент телефонът на таблото иззвъня и завибрира. Никой не посегна да отговори, оставихме го да си звъни. Всички знаехме, че е Маркъс. За да ни каже точно колко е часът и колко време остава до момента, от който няма връщане назад. Ако междувременно бе възникнал проблем, можехме да вдигнем и да му съобщим. Ако имахме закъснение, той щеше да коригира разписанието ни. Но никой не вдигна. Когато звъненето спря, всички знаехме точно с колко време разполагаме.

Две минути.

Олтън запали двигателя и изкара вана от паркинга. Банката се намираше на четиристотин метра. Двамата с Анджела й бяхме направили оглед и бяхме решили да проникнем в нея през служебния асансьор. След трийсетина секунди нашият стар ван без прозорци се спусна по стръмната рампа в подземния паркинг на сградата. Човекът на бариерата ни махна с ръка да минаваме, без да ни погледне. Както казах, миячите на стъкла се радват на куп предимства в този град.

Слязохме на долното ниво и се насочихме към едно неосветено място на петдесетина метра от вратата на служебния асансьор. Загасихме всички светлини и във вана настана пълна тъмнина. Трябваше да чакаме пристигането на първата бронирана кола за деня. Циферблатът на часовника ми светеше в призрачно синьо. Оставаше една минута.

Бях направил нужните проучвания. Асансьорът беше доста специално съоръжение. Тъй като трезорът се намираше на трийсет и петия етаж, банкерите не разполагаха с лесен начин за качване на пари до там. Вместо да карат бронираните коли с инкасото да паркират до тротоара и куриерите да ползват обикновените асансьори заедно с всички останали, доставките пристигаха на подземния паркинг и се качваха догоре с този специален асансьор, който спираше само тук и на етажа на трезора. Разбира се, той беше повече от надеждно охраняван. Шахтата беше натъпкана със сензори за движение, за да засекат всеки, който би се опитал да се изкачи по нея, а двете асансьорни врати — на минус две и на трийсет и петия етаж — бяха със строго ограничен достъп. Самата кабина беше със стени от закалена стомана. Вътре имаше сателитен телефон, по който пътуващите да се свържат директно с полицията в случай на непредвидено спиране на асансьора. Системата на задвижване беше оборудвана с въжета от хром-никелова стомана с висока якост на опън, електромагнитна блокировка и четири аварийни спирачки, така че никой да не може да проникне в нея отвън и да открадне парите. И което беше най-важното: за да се задвижи асансьорът, управителят на банката горе и шофьорът на бронираната кола долу трябваше да се виждат един друг по видео системата и абсолютно едновременно да прекарат картите си през съответните устройства. Никой освен управителя на трезора и екипите за доставка нямаше право да влиза. Бях виждал схемите с устройството и принципа му на действие. Това беше един от най-строго охраняваните асансьори в света.

Днес обаче той беше нашият ключ за проникване вътре.

Във вана беше тъмно и задушно. Джо потропваше с върховете на пръстите си по калъфа с касоразбиваческите инструменти. Нервничеше. Всички нервничехме.

Трийсет секунди.

Чухме пристигането на бронираната кола. Вдигнах глава и погледнах през зацапаното квадратно прозорче.

Беше стар и евтин модел, построен върху платформата на пикап форд F550. Предното стъкло, разделено на две половини, беше плоско, с дебелина два и половина сантиметра и непробиваемо за куршуми, а цялата каросерия беше покрита с дванайсетмилиметрова броня. В стените и вратите имаше амбразури за огнестрелно оръжие, макар и не много на брой, а гумите бяха плътни и устойчиви на единични изстрели, макар че едва ли биха издържали на облак сачми от пушката помпа. В Съединените щати нито една уважаваща себе си банка не би ползвала подобно превозно средство, но в Малайзия едва ли можеха да си позволят нещо по-добро. По онова време автомобилите за инкасо не бяха толкова усъвършенствани, колкото са сега. За пет години много неща могат да се променят. Съвременните бронирани коли са оборудвани с магнитни плочи, джипиес устройства и цветни видеокамери, които предават в реално време. Затова са практически непревземаеми. Преди пет години не беше така. Единствената електроника в тази кола беше радиостанцията в шофьорската кабина. В случай на отвличане можеше да минат трийсет минути, преди някой да забележи липсата й.

В кабината имаше трима мъже: шофьор, куриер и охранител. Шофьорът оставаше в кабината с работещ двигател, за да е в състояние да потегли незабавно при нужда. Куриерът разтоварваше парите върху количка, а през това време охранителят заставаше отстрани до него с изваден пистолет, за всеки случай. Ние бяхме проучили и тримата. Новият член на екипа беше шофьорът. Работеше за фирмата едва от шест месеца и никога не бе стрелял с оръжието си освен на служебното стрелбище. Косата му беше ниско остригана като на новобранец. За разлика от него обаче куриерът беше професионалист. От пет години се занимаваше с това и с нищо друго. Нямаше нито съпруга, нито приятелка, рядко се виждаше с роднини. Денят му минаваше в разнасяне на пари между банки и фирми. Имаше мрачно лице и малки очи. Охранителят, който го придружаваше, беше най-младият член на екипа, но имаше по-голям опит от шофьора.

След като автомобилът спря, шофьорът дръпна ръчната спирачка и остави двигателя да работи. Охранителят отвори вратата, слезе и отиде отзад. Почука два пъти с юмрук на вратата. Куриерът отвори отвътре и му подаде голям син найлонов чувал, пълен със скъпоценности.

Десет секунди.

Чувах как секундарникът на часовника ми отмерва времето. Чувах и тежкото дишане на Анджела до мен. Не че беше притеснена или нещо такова. Искаше да поеме повече кислород в кръвта си, за да е готова, когато настъпи моментът. Аз не откъсвах поглед от колата и вратата на асансьора.

Куриерът подаде още два чувала с пари на охранителя, който ги пусна в краката си. За момент куриерът се скри от погледа ни във вътрешността, но скоро пак се появи, избутвайки навън малка количка. Шофьорът запали цигара, наведе се напред, за да усили климатика, и леко открехна вратата, като изви шия, за да види как вървят нещата отзад. Секунда по-късно куриерът скочи от колата с нещо, което не бях очаквал — голямо черно автоматично оръжие, провесено на ремък отзад на гърба му. В нашите планове не се предвиждаше подобно нещо.

Пет секунди.

Беше „Хеклер & Кох Г-36“ — последното нещо, което бихме желали да видим. По-лошо от това би било само ескадрила полицейски хеликоптери. Изстрелваше 30 стандартни патрона на НАТО за по-малко от две секунди. Всеки куршум беше в състояние да пробие без усилие купените ни на старо бронежилетки и да излезе от другата страна. Ако не си изиграехме добре картите, някой можеше да умре.

Време беше.

Анджела даде сигнала.

Винсънт и Манчини изскочиха с помпите през задната врата на вана. Втурнаха се напред като футболни нападатели, крещейки заповеди на охраната. Манчини се залови с куриера, а Винсънт — с шофьора. Преди онези да бяха регистрирали какво се случва, нашите биячи бяха наврели пушките си в лицата им.

— Никой да не мърда! — изрева Винсънт на английски, а после за по-сигурно и на развален малайски и притисна дулото на помпата в слепоочието на шофьора. Мъжът вдигна послушно ръце нагоре, цигарата падна от устата му.

Другите двама обаче не се предадоха толкова лесно.

Манчини имаше две мишени и само една пушка, а на всичко отгоре куриерът беше въоръжен. Още щом се приближи до колата, той взе на мушка охранителя. В това време куриерът посегна към автомата на гърба си. Преди да бе успял да го обърне напред обаче, Манчини направи крачка към него и го цапардоса по главата с приклада на пушката си. Куриерът залитна назад, фонтан кръв бликна от носа му. Автоматът падна на земята и се плъзна под колата. Другият мъж от охраната вдигна ръце.

Двамата със Сю Мей скочихме от вана.

Нейната работа беше лесна — да пази тримата заложници. Когато чуят „заложник“, повечето хора си представят въжета и белезници, но това са твърде примитивни способи за привеждане на човек в състояние на безпомощност. Вие знаете ли колко въже би отишло, за да вържем трийсет души или дори само тези трима? Защото аз не знам. Но Сю Мей имаше елегантно решение: инжектор. Това е уред с формата на пистолет, който вместо куршуми изстрелва струя медикамент под високо налягане през кожата на пациента, без да нарушава целостта й по какъвто и да било начин. Няма боцкане, няма кръв. Лекарството прониква през повърхностния кожен слой и от там навлиза директно в кръвоносната система. С това отпадат смяната на игли, рискът от зараза със СПИН, нуждата от почистване след всеки пациент. Инжекторът действа безотказно.

Сю Мей изтича до мястото, където Винсънт държеше шофьора на мушка, и допря уреда под брадичката му. Чу се тих звук като от отваряне на пневматична врата. След две секунди приспивателното подейства. Тялото на шофьора омекна, сякаш беше прострелян в главата. До един момент беше в съзнание, в следващия не. Горната част на тялото му увисна навън през прозореца на бронираната кола.

Сю Мей подхвърли уреда към Манчини, който го притисна към челото на мъжа с разбития нос, точно между очите. Тялото на мъжа потрепери, сгърчи се и се свлече на земята. После Манчини подаде инжектора на мен. Аз хванах третия мъж за яката и го блъснах в стената на колата. Със свободната си ръка измъкнах пистолета от колана му и го хвърлих надалече.

Всичко това се случи за по-малко от петнайсет секунди.

Притиснах дюзата на уреда до шията му, близо до сънната артерия, и му казах:

— Не съм тук, за да ти причиня нещо лошо, но ще го направя, ако ме принудиш. Искам само парите на банката, които са застраховани. Ако правиш, каквото ти кажа, няма да пострадаш, става ли?

Той ме гледаше неразбиращо.

— Как се казва дежурният управител? — попитах го аз.

Мъжът задърдори нещо неразбираемо на малайски. Гласът му беше грачещо-писклив като на тюлен. Ударих главата му в ламарината. Той потрепери и запърха с клепачи.

— Знам, че говориш английски — извиках аз.

— Казва, че не иска да умре — преведе Сю Мей.

— Да не ми се прави на умрял тогава — казах аз. — Хайде! Името на дежурния управител!

Младият мъж висеше като дрипа в ръцете ми, вцепенен от страх. Очите му ме гледаха с ням ужас. Нямаше вид на човек, който се бои, че ще умре. По-скоро на такъв, който не може да си обясни случващото се с него. Гледаше инжектора в ръката ми, сякаш сънуваше кошмар.

Преместих уреда от шията му до гладкото пространство между веждите.

— Последен шанс.

— Казва се Дън Онпан — промърмори той.

— Какъв цвят е картата днес?

— Червена.

— Благодаря — казах аз и натиснах спусъка.

Чу се отново онзи звук като от затваряне на пневматична врата, младият мъж залитна напред и се пипна с пръсти между очите. Беше изумен, че е още жив. Миг по-късно коленете му омекнаха и той се свлече надолу. Улових го, за да не падне и да си удари главата, и леко го положих на пода. Когато го оставих, беше вече в безсъзнание.

Свалих картите за достъп от колана му и ги разгърнах, докато намерих червената. С него бяхме не само на една възраст, но и с еднакъв ръст и телосложение. Взех шапката му с логото на компанията и си я сложих. С униформата приличах доста на него. Гримът беше лесен. Най-важни бяха очите. Бях използвал очна линия и скоч, за да уподобя формата, а сега нахлузих шапката до веждите си, прикривайки по-грубите места. С помощта на изкуствен тен бях докарал цвета на кожата си също като неговия. Косата си бях боядисал черна. Само много наблюдателен човек можеше да забележи разликата. Надявах се да заблудя управителя по видеовръзката.

В края на краищата това бе моментът, който бях чакал цял живот. За да се отворят вратите на асансьора, трябваше Дън Онпан да е сигурен, че съм същият охранител, когото бе виждал всеки ден в течение на три години. Опитвах се да запомня гласа на момчето, за да не се издъня, когато застана пред камерата. Шапката и костюмът помагаха за външната прилика, но освен това трябваше да звуча и да се държа като него. Поех си дълбоко въздух.

Натиснах бутона за повикване. Малкият екран встрани от асансьора светна. Появи се лице на възрастен мъж със скъп костюм. Поздравих го с един израз на малайски, който се бях упражнявал хиляди пъти да изговарям, докато накрая го произнасях като местен човек.

— Kantimg-kantung — гласеше той. Което означаваше „торби“.

— Колко са този път? — попита той, за щастие, на английски.

— Не знам. Запечатани са, ведомостта е у шофьора.

— Как е съпругата?

— И по-добре е била — казах аз.

Вдигнах нагоре червената карта. Господин Онпан направи същото и двамата плъзнахме едновременно картите си през процепите.

Управителят каза:

— Асансьорът пристига. До скоро.

— Добре — отвърнах аз. — Ние сме готови.