Призрак

52

Хората на Вълка ме чакаха в изоставения стриптийз бар. Не че нарочно афишираха присъствието си, но аз знаех, че са там. През цепнатините в шперплата, с който бяха заковани прозорците, се виждаха лактите им и дима от пурите им. На две пресечки от булеварда, между телена ограда и празен парцел, беше паркиран един от черните джипове на Вълка. Бях го забелязал от колата си, когато идвах насам.

Самият бар беше останка от лошите дни на Атлантик Сити. Табелата му беше покрита с графити до степен да не се чете. Шперплатовите капаци на прозорците бяха извити от влагата и бяха започнали да гният. През пукнатините в асфалта на паркинга растяха треви, а стените на сградата бяха започнали да обрастват с хилав бръшлян. Заведението може и някога да е било приятно, но оттогава бяха минали години, може би десетилетия. Неоновият надпис под козирката беше счупен. Светофарът на ъгъла мигаше бавно в червено.

Паркирах, слязох от колата и затръшнах вратата, за да ме чуят, че идвам. Докато вървях към бара, вдигнах ръка нагоре, за да ме и видят. Дъждът се стичаше надолу по дланта ми в маншета на чисто новата ми бяла риза. Докато пътувах насам, заваля отново, този път не като порой, а кротко и напоително, без изгледи скоро да спре. Когато наближих на разстояние, от което можеха да ме чуват, пъхнах ръката си в джоба и стиснах дръжката на беретата.

Бях прекосил улицата до средата, когато един от биячите на Вълка излезе да ме посрещне. Навлязох в паркинга на заведението и спрях на около три метра от него.

Беше слаб и жилав мъж, с черен суичър със свалена качулка. Главата му беше гладко избръсната, включително и веждите; на челото си имаше татуирани два кръстосани чука. Ухили ми се с беззъбата си уста и повдигна нагоре суичъра, за да ми покаже автоматичния „Бейби Игъл“, затъкнат в колана.

— Извади патлака — каза той. Гласът му беше плътен; имаше лек говорен дефект. — Разполагаш с пет секунди.

Извадих беретата от джоба си, освободих пълнителя и дръпнах затвора назад, за да изхвърля патрона от цевта. Вдигнах пистолета пред очите му, за да се убеди, че е празен, после го пуснах на земята пред краката му. Пъхнах ръце в джобовете си и вдигнах рамене.

— Къде е Вълка? — попитах.

— Чака. А сега, ако обичаш, и другия.

Извадих ръцете си от джоба и му ги показах с дланите нагоре. Вдигнах отново рамене.

— Вземи си го сам — казах аз.

Той ме изгледа подозрително и пристъпи напред бавно, сякаш ходеше в басейн с вода. Разпери ръцете ми встрани и ме опипа през дрехите, докато намери издутината, после се пресегна и извади револвера от колана зад гърба ми. Насочи го към мен и продължи да ме опипва със свободната си ръка, за да се убеди, че не нося още нещо. Дъхът му миришеше на мента, машинно масло и кристали.

Не го изпусках от поглед, докато дъждът се стичаше по врата ми.

Мъжът направи крачка назад, освободи барабана, натисна изхвърляна и патроните се разпиляха по земята.

— Сега само ти си въоръжен — казах аз.

Той ми се ухили с малкото си криви зъби, извади „Бейби Игъла“ от колана си и натисна копчето за освобождаване на пълнителя. После дръпна затвора и патронът от цевта изскочи навън. Поднесе пълнителя пред лицето ми и започна да избутва с палец патроните, които издрънкаха един по един в краката ми.

Дзън, дзън, дзън.

Патроните ни се въргаляха в пукнатините на асфалта. Не казах нищо. Дори не помръднах от мястото си. Двамата стояхме и се гледахме като герои от уестърн, застанали за дуел. Вятърът се усили, дъждът обля лицето ми.

От вратата на заведението се подаде Вълка. Светлият му костюм беше напълно сух въпреки дъжда. От козирката около него се стичаше водна завеса.

— Влез — каза той. — Да поговорим.

В бара течеше като през сито. На всеки метър в тавана имаше дупки, през които се лееше дъждовна вода като от чучури. Тя дори не образуваше локви на пода, а през процепите в изкорубените дъски се стичаше направо в основите на сградата. Още един от хората на Вълка чакаше вътре. Беше облечен с авиаторско кожено яке и стоеше мълчаливо в единия ъгъл.

Вълка посочи няколко сгъваеми стола. Бяха метални, доста овехтели, изработени от евтина стомана. Между столовете имаше импровизирана маса, направена от празен варел и парче шперплат. Аз го последвах предпазливо.

— Седни — каза той.

Придърпах един от сгъваемите столове, като в същото време огледах третия мъж за оръжие. Не се виждаше, но в дрехи като неговите има много места, където може да се скрие нож или малък рюгер като онзи на Алексей.

— Седни — повтори Вълка.

Щом седнах, той ми се усмихна особено. Придърпа на свой ред стол и се настани насреща ми, после протегна ръка и щракна с пръсти. Мъжът зад него разтвори коженото си яке, извади хромиран револвер.357 магнум и го постави в дланта му. Беше гигантски, дълъг като крак на малко дете и мощен като карабина. „Торъс 65“, полуавтоматик, тежеше близо килограм и в ръцете на опитен стрелец можеше да изстреля шестте патрона в барабана си за по-малко от десет секунди.

Погледнах револвера, после Вълка.

— Бях останал с впечатление, че ще сключваме сделка — казах аз.

Устата на Вълка отново се изкриви в една от странните му усмивчици. Той изправи магнума нагоре с цевта, дръпна лостчето за освобождаване на барабана и патроните изпаднаха в шепата му. Сложи празния револвер на масата между нас и пусна патроните до него. Те не издрънкаха, както е обичайно, а се удариха в повърхността на масата с глух звук. Всеки от тях беше дебел колкото малкия ми пръст, а куршумите с кух връх можеха да преминат през човешки торс, като образуват изходни отверстия с размерите на два мъжки юмрука. Вълка побутна един от патроните през масата, той се търкулна към мен и падна в разтворената ми шепа.

— Искам да видя федералната пратка — каза Вълка.

Превъртях патрона в ръката си. На латински „магнум“ означава голям. Този тук беше толкова гигантски, колкото и револверът, за който беше предназначен. Поставих го обратно на масата, като го закрепих изправен върху гилзата.

— След като ми покажеш парите — казах аз.

— Не — каза Вълка. — Първо ти. Не е нужно да ми я даваш цялата, просто ми докажи, че е при теб.

Направих гримаса и бутнах с пръст патрона. Той падна на една страна и се затъркаля към Вълка, който го хвана във въздуха, преди да бе паднал на земята.

— Какво доказателство искаш? — попитах аз. — Знаеш много добре, че не нося парите със себе си. След като се убедя, че си дошъл с чисти намерения, ще ти кажа къде са парите и можеш да правиш с тях каквото си поискаш. Дотогава нищо няма да ти кажа.

— Играл ли си някога руска рулетка? — извиси глас Вълка.

Не отговорих.

— Обичам хазарта — заяви Вълка. — Ти също, ако съдя по думите ти. В барабана има шест гнезда и, да кажем, само един патрон. Ето този тук. Аз не знам в кое гнездо е патронът, така че, като натисна спусъка, пистолетът може да гръмне, а може и не. Всичко е въпрос на статистика. Първия път, когато дръпна спусъка, шансът да ти пръсна черепа е шестнайсет процента. С всяко следващо натискане на спусъка този процент се увеличава. Нали разбираш? С всеки следващ рунд шансовете ти намаляват.

Вълка вдигна револвера от масата, отвори барабана и плъзна патрона в едно от гнездата. Затвори барабана, запъна ударника и насочи оръжието в главата ми.

После дръпна спусъка.