Призрак

55

Всичко около бягството ни тръгна накриво от момента, когато се разтвориха вратите на асансьора. Още с излизането ни на ниво минус две ни заля океан от звуци и светлина. Не знам какво точно се случваше около мен, но едно беше ясно: попаднали бяхме в полицейски капан.

Не знам как се бе стигнало дотам. Миг преди да вземем асансьора от последния етаж, Олтън ни бе уверил, че долу е чисто. Че в гаража не се вижда полиция. Да, наистина, извън сградата имало полицейски барикади, кварталът бил отцепен, но ниво минус две било чисто и спокойно. В рамките на минута и четирийсет секунди цялата ситуация по някакъв начин се бе променила.

В краката ми избухна граната.

Експлозията не ме вдигна във въздуха, но ме заслепи и оглуши. Не виждах и не чувах нищо. Усетих как някой ме сграбчи за рамото и ме измъкна от асансьора. Чух и стрелба. Отначало звучеше едва доловимо, но с възвръщането на слуха ми се превърна в грохот. Зрението ми също се възстановяваше. Откъм рампата за коли се виждаха ярки пламъчета от оръжие. Взвод униформени от Кралската малайзийска полиция ни обстрелваха иззад барикада от полицейски коли. Искрите осветяваха колоните и тавана над главата им като в дискотека. Граната със сълзотворен газ се търкаляше по пода и бълваше гъст жълт дим.

Вдигнах автомата, притиснах го към бедрото си и изпразних слепешком пълнителя по посока на барикадата. В заглъхналите ми уши картечният откос прозвуча като туш на барабани. Сю Мей още ме стискаше за рамото. Бронираната кола беше на два-три метра от нас, ние тичахме към нея. Молех се Олтън да не е бил ударен от куршум.

В този момент видях Джо Ландис да полита напред. Куршум го удари в главата, докато тичаше на две крачки пред мен. Падна по очи, повлечен от тежката екипировка на гърба си. Умря на място, преди да бях в състояние да сторя каквото и да било, а раницата му беше пълна с нитроглицерин.

След нас от асансьора излязоха двамата братя италианци с вдигнати нагоре пушки помпи. Левите им ръце дърпаха ложите толкова бързо, че изхвърлените яркочервени гилзи се гонеха във въздуха.

Полицията беше блокирала изходите на гаража. Сигурно бяха нахлули в последната минута. Не ги виждах всичките, но от това разстояние различих двама мъже с черни барети, приклекнали в каросерията на втората кола, които пускаха къси откоси от картечните си пистолети. Един куршум откъсна парче от раницата на Анджела.

Бях свършил патроните в пълнителя. Натиснах копчето за освобождаване и го пуснах на земята, после измъкнах нов изпод ризата си и го натъпках в оръжието. Преди да бях успял да дръпна затвора, усетих силен удар в гръдния кош. Бяха ме улучили. Куршумът ми изкара въздуха и едва не ме събори по гръб. Не можех да дишам. Още един ме удари, после още един. Раницата на гърба ми тежеше, още от първия удар загубих равновесие, след още два паднах. Няколко секунди се търкалях по бетонната настилка, като се насилвах да дишам, но някак не се получаваше. Дробовете ми просто не поемаха въздух. Сякаш някой ми беше седнал на гърдите.

Спасиха ме Сю Мей и Винсънт. Те се появиха зад мен, вдигнаха ме под мишниците и ме повлякоха към бронираната кола. Винсънт ме наблъска отзад в товарния отсек, докато Манчини приклекна до нас да ни прикрива. Той измъкна/автомата от ръцете ми, зареди го и откри огън на къси, добре премерени откоси по полицаите. Куршумите му откриваха целите, сякаш стреляше по бирени капачки на стрелбище. След като бях на сигурно място, той почука по задната стена на шофьорската кабина и затръшна вратите. Потеглихме със свирене на гуми.

През малкото прозорче виждах тила на Олтън. Той сви рязко вляво. Полетях към дясната стена. Анджела пропълзя до мен и понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

Бронираната машина заора в двете полицейски коли, които й преграждаха пътя. Те нямаха никакъв шанс срещу стоманената грамада. Размазаха се като кутийки от кока-кола. Влачихме ги три-четири метра нагоре по рампата, накрая те се откъснаха и се разлетяха в различни посоки.

Стандартният брониран автомобил за инкасо е снабден с шестнайсет амбразури за огнестрелни оръжия, прилични на отвор за писма на пощенска кутия. Отварят се отвътре с плъзгане встрани на едно лостче и позволяват да се провре през тях дуло на гладкоцевна пушка. Тези отвори функционират на принципа, че поради малкия си размер е практически невъзможно да бъдат улучени отвън, освен ако не си застанал непосредствено до тях.

На задните врати имаше две такива амбразури.

Манчини отвори едната. Прицели се внимателно и започна да изстрелва патрон след патрон в трупа на Джо.

Усетих сътресение, сякаш някой ни бе блъснал отзад, последвано от мощна експлозия. Нитроглицеринът в раницата на Джо Ландис бе избухнал. Ударната вълна се разпространяваше във всички посоки. В настаналия мрак проблясваха пламъци от оръжие, носеше се миризма на барут и разтрошен бетон. От затвора хвърчаха нагорещени гилзи. Манчини се пресегна към мен и извади нов пълнител изпод бронежилетката ми.

Бях потънал в някаква всеобхватна вселена от болка. Гърчех се и се мятах по пода, дишайки мъчително с отворена уста като риба на сухо. Едва различавах предметите наоколо. Всичко беше потънало в мрак. Свалих скиорската си маска и разкъсах с пръсти ризата на гърдите си. Отдолу имах бронежилетка с две нагръдни плочи от титан, предназначени да спират куршуми от автоматична карабина. Върху лявата плоча се бяха залепили три 9-милиметрови куршума с кух връх. Бяха разкъсали кевлара точно над сърцето ми. Взех в ръка единия. Приличаше на гъба.

Анджела крещеше нещо в ухото ми, но аз не я чувах. Сякаш противопожарна аларма се беше задействала и пищеше в черепната ми кутия. Тя ме докосна по ухото; когато отдръпна ръката си, ръкавицата й беше окървавена. Кръв течеше от разкъсаните ми тъпанчета и се стичаше по шията ми.

Анджела продължаваше да крещи, докато накрая я чух.

— Пробил ли е някой? — питаше тя.

— Не знам — отвърнах аз. — Не мога да дишам.

— Запази спокойствие! — извика тя в ухото ми. — Улучен си три пъти, граната ти гръмна в краката. Но не виждам другаде кръв, значи ще се оправиш. Най-много да имаш пукнати ребра.

Зашеметяващата граната произвежда гръм, десет пъти по-силен от изстрел на пушка, и искра, по-ярка от слънцето. Зарядът й съдържа магнезий и амониев нитрат. Жертвата остава жива, но й се ще да е умряла. Имах усещането, че съм ударен от мълния. Най-доброто описание би било: мигрена, която вместо само главата беше обхванала цялото ми тяло.

Анджела извади от джоба на якето си флакон кокаин и отсипа малко в шепа, после захлупи с ръка устата и носа ми. Прахът се размаза по лицето ми, полепна по наболата ми брада. Усетих блажено изтръпване. Вдишах. Болката в гръдния ми кош отслабна и зрението ми се изостри. От черно-бял светът отново стана цветен. Анджела ме посочи с показалеца на свободната си ръка и попита:

— Ще бъдеш ли добро момче?

Бях много повече от добро момче. Чувствах се бог.

Анджела махна ръката си от устата ми. Измъкна отнякъде радиостанция и я навря в лицето ми. Минаха няколко мига, преди мътното ми съзнание да различи големия черен полицейски скенер, който Сю Мей носеше със себе си.

— Току-що чух името ти — каза Анджела.

— Какво?

— По полицейския скенер, дяволите да ги вземат! Имат хеликоптери, а полицейските екипи повтарят името ти, сякаш ти си шефът на бандата.

— Не разбирам — казах аз.

— По дяволите! — Анджела отново навря радиостанцията в лицето ми. — Откъде знаят за Джак Делтън?

Отначало не разбирах какво ми говори. Бях като ударен от гръм, не можех да се концентрирам върху каквото и да било освен трясъка от карабината на Манчини. Минаха няколко мъчителни секунди, докато събирах в главата си парченцата от мозайката. Очите ми се разшириха, когато си дадох сметка какво съм направил. Чак тогава осъзнах размера на грешката си. Простата, елементарна грешка, която щеше да ме преследва цели пет години. Сега чувах единствено гласа на Анджела:

— Как, по дяволите, са научили за Джак Делтън?

В този момент вече знаех отговора.