Призрак

6

Полетът до Атлантик Сити продължи пет часа.

Самолетът беше „Чесна Сайтейшън“ — среден по размер, с два двигателя, на дължина колкото градски автобус, с максимална дължина на полета пет хиляди километра. Беше зареден с гориво и чакаше до изхода на терминала, където се озовахме, без да преминаваме проверка за сигурност. Служителят хвърли един поглед на лимузината на Маркъс и ни махна с ръка да продължаваме. Лимузината спря непосредствено до самолета и аз се качих направо по стълбите. Ръкувах се с двамата пилоти, но време за запознанства нямаше. Трябваше да се бърза. До пет минути колелата се откъснаха от пистата. Имахме да прелетим четири хиляди километра.

През рамото си бях преметнал черен найлонов сак. Маркъс ми беше дал време да си взема някои неща от апартамента. Носех верния си.38-калибров колт с изпиленото петле на ударника, който Маркъс ми бе върнал. Четка за зъби. Несесер за бръснене. Гримове. Боя за коса. Няколко паспорта, шофьорски книжки, карти за самоличност от различни щати и два предплатени еднократни телефона. Също и петте бона от Маркъс и три черни кредитни карти „Виза“, издадени на различни несъществуващи лица. Най-отдолу имаше поохлузен екземпляр от „Метаморфозите“ на Овидий в превод на Чарлс Мартин. Когато пътувам, мразя да нося много багаж.

Обзе ме приятно вълнение. Отдавна не ми се беше случвало да участвам в подобен удар. Аз съм доста придирчив. Когато не работя, времето ми минава сякаш в мъгла. Дните преливат един в друг, после седмиците; животът ми прилича на видеозапис, пуснат на бързи обороти. Седя си на бюрото в апартамента до прозореца, който гледа на изток, и наблюдавам изгрева. Чета гръцки и латински класици и ги превеждам на английски в жълти бележници, понякога също на френски или немски. Някои дни не правя нищо, само чета. Преводите ми са дълги по стотици страници. Есхил, Цезар, Ювенал, Ливий. Техните думи ми помагат да мисля. Когато не работя, мои думи просто нямам.

Ето какво бях чакал толкова време: задача, която да ме спаси от скуката.

Отвътре чесната изглеждаше великолепно. Досега не бях летял с този модел. Носът й беше закривен надолу като на хищна птица, на опашката си имаше два големи мотора. При стръмното излитане усещането беше малко като във влакче на ужасите, но след като веднъж се издигнахме на девет хиляди метра, машината полетя гладко, а шумът от двигателите почти не се чуваше. В салона имаше осем седалки, плюс две за пилотите, а цената на това бижу беше малко под двайсет милиона. За такива пари всяко място трябва да е първа класа. В задната част на салона имаше добре снабден бар, над който беше окачен телевизор с плосък екран, включен на 24-часов новинарски канал; до кафе машината имаше сателитен телефон, а в целия салон — безжичен интернет. Когато вторият пилот надникна през вратата, за да ми каже, че мога да ставам, си направих кана кафе. Не мога да кажа, че ми беше особено удобно. В тия малки самолети човек не може да се изправи в цял ръст.

Отнесох каната с кафето до мястото си, налях една чаша и я изпих. Налях си втора и разтворих книгата. Нещо ме притесняваше, но не можех да определя какво.

След двайсетина минути по телевизията започна репортаж с изразителното заглавие „Престрелка в Риджънси“ и аз увеличих звука. Имената на жертвите не се споменаваха, но на екрана показаха за малко стара снимка на Морено в масленозелен камуфлажен костюм, последвана от бързо редуващи се кадри от сградата на казиното и дупките от куршуми в бетона. На крайбрежната алея беше заел позиция телевизионен екип. По тълпата зяпачи на заден план се виждаше точно къде се бе развило действието.

Репортерката съобщи, че четирима души са загинали на място, сред които и един от извършителите на престъплението. После добави, че според полицията двама други са избягали. Последната новина ме накара да наостря уши. От онова, което ми бе казал Маркъс, ставаше ясно, че има и трети стрелец, но сега получих и потвърждение. Бандитите са познавали в детайли охранителната система на казиното, съобщи репортерката, а следствието вече напредвало с пълна пара.

На екрана се появи снимка от криминалното досие на Джеръм Рибънс. Издирва се за разпит. Името му беше изписано с главни букви в долната част на екрана заедно с номера на горещата линия за подаване на сигнали. Бяха определили самоличността му за по-малко от два часа. Дявол да го вземе!

Натиснах пауза и няколко секунди се взирах с примигване в снимката. На нея Рибънс беше може би с четири години по-млад, отколкото би трябвало да е в момента. Гледаше намръщено в камерата и държеше табелката с арестантския си номер. Едър, як, но с момчешко лице и брада, наподобяваща домакинска тел. Беше приведен напред като мечка, устата му беше полуотворена. С кръвясалите си очи изглеждаше изтощен. Снимката беше направена в полицейското управление на Филаделфия, така че той беше още с цивилните си дрехи. Татуировките на едната му китка, попаднала в кадър, а също и на шията говореха много. На китката му имаше стилизирана глава на елен. По броя израстъци на рогата можеше да се определи, че е лежал пет години в затвора. Съдейки по татуирания пистолет под брадичката му, беше членувал в банда. Носът му беше чупен и така и не бе заздравял напълно; кокалчетата на пръстите му бяха покрити с белези.

Изглеждаше ми познат, но не можех да си спомня откъде.

Освен ако Рибънс не се беше издънил напълно по време на обира, името му вероятно бе изскочило от полицейските архиви, когато бяха проверявали отпечатъците на Морено. Сигурно Рибънс се бе оказал в списъка на близките му. Едва ли им бе отнело много време да сравнят полицейската му снимка със записите от видеокамерите пред казиното. Трудно можеше да бъде сбъркан с този ръст и телосложение. Както и с татуираните еленски рога на китката. Това се бе видяло достатъчно на полицията, за да подаде на медиите снимката от досието му. До следобед целият свят щеше да издирва Джеръм Рибънс.

Погледнах часовника си. До кацането оставаха три часа. Това сериозно затрудняваше работата ми.

Натиснах бутона и картината тръгна отново. Налях си още една чаша кафе. Репортажът беше на привършване, а когато го повториха след четирийсет минути, нямаше нищо ново.

Седях и си мислех за всичко, което можеше да се е случило от шест часа източно време до сега. Явно следствието се бе разраснало твърде бързо; всякакви престъпления, засягащи Федералния резерв, са истински кошмар от гледна точка на преплитане на юрисдикции. Местната полиция положително бе пратила свои инспектори, тъй като имаше загинали. Шерифската служба участваше също заради избягалите престъпници. ФБР се беше включило с агенти от най-близкото бюро, понеже обирът на банка е федерално престъпление. Тайните служби също участваха, защото само те имат право да разследват престъпления срещу националната валута. Министерството на финансите и дори Федералният резерв бяха пратили свои хора. Поне две дузини мъже в евтини костюми се бяха изсипали в Атлантик Сити.

А от Джеръм Рибънс нямаше и следа.

Чудех се защо ли не се е свързал с Маркъс.

Когато след извършен удар някой от участниците не се яви на сборното място и не се обади на останалите, се казва, че е духнал. Духването и изчезването са много различни неща. След удара целият екип изчезва, за да не бъдат заловени всички. А когато духне един, то е, за да не заловят него.

Духването е един от смъртните грехове в професията на банковия обирджия. Каквото и да се случи, колкото и да се оплескат нещата, никога не духваш, особено пък с плячката. Ако в плана е казано „среща в склада“, отиваш да се срещнеш с другите в склада. Ако е казано „вземи стая в мотел“, вземаш стая в мотел. Ако духнеш, цялата изходна стратегия отива по Дяволите, което е първа стъпка към залавянето на всички. В повечето случаи, ако имаш лоши предчувствия за планирания удар, имаш достатъчно време да кажеш: аз бях дотук, да се откажеш и да се чупиш. Ако ти се струва, че нещата не вървят на добре, казваш на другарите си, че не се чувстваш готов, и си тръгваш. В момента, когато операцията започне обаче, всички сте вътре. Заедно. За някои това е въпрос на гордост. Те по-скоро биха умрели, отколкото да духнат. Всъщност много постъпват точно така.

Следователно Рибънс най-вероятно беше мъртъв.

Или може би репутацията на Маркъс най-после се бе обърнала против него.

Маркъс се славеше с ужасната си отмъстителност към онези, които го бяха подвели. Направо варварска. Тази му репутация спомагаше за поддържане на дисциплината, но аз вече разбирах защо би могла да накара човек като Рибънс да духне. Чувал бях една история за някакъв специалист по електроника, който забравил да блокира алармата на една банка. В резултат четирима от фаворитите на Маркъс получили петгодишни присъди. Маркъс отишъл в дома на човечеца и го накарал да изяде цял буркан смляно индийско орехче. Пъхал му го в устата с лъжица. Това може би не звучи толкова страшно, ако не знаем, че индийското орехче съдържа миристицин. Една чаена лъжичка — както и да е, но не и цял буркан. Няколко часа след инцидента човекът бил обзет от неудържими пристъпи на гадене. Час по-късно получил сърцебиене и ръцете му се разтреперили неудържимо. Минали близо седем часа, преди да дойдат халюцинациите. Изпаднал в делириум, с температура 41°, свалил си дрехите и започнал да се чеше, докато лицето му се обляло в кръв. Действието на миристицина трае до три дни. Някои го намират за приятно, но за повечето хора е ад. По-нататък съм чувал различни варианти за финала на историята. Според някои Маркъс бил оставил на жертвата револвер с един патрон в барабана, за да сложи край на мъките си. Според други човекът си отхапал езика и умрял, задавен от собствената си кръв.

Ако Рибънс си беше казал, че същото го чака и него, нищо чудно, че не се бе обадил по телефона.